Дийн Кунц
Пророчество (53)

53

На шестнайсет километра от Денвър, в подножието на Скалистите планини се намираше федералният затвор, който имаше максимално добра охрана. Заради това гората беше изсечена и мястото се беше превърнало в долина. Хълмовете зад него и под него бяха покрити с гъсти гори, но земята на затвора беше гола, лишаваща бегълците от каквото и да е прикритие от прожектори или куршуми.

Никой не беше успял да избяга от Скалистите планини досега. Двата начина да излезеш от там са или да си помилван, или мъртъв.

Каменните стени се извисяваха нагоре. Имаха само прозорчета с решетки, прекалено малки, че да може човек да се провре през тях. Покривът със стръмно разположените плочи беше надвиснал над всяка подпора.

Между главния портал и оградения паркинг в камъка бяха издълбани думите ИСТИНА•ЗАКОН•СПРАВЕДЛИВОСТ•НАКАЗАНИЕ. Имайки предвид как изглежда това място и по закоравелите престъпници вътре, думата „реабилитация“ едва ли беше пропусната по невнимание.

Тази сряда, 26 ноември, четвъртият от петте ми съдбоносни дни, небето притискаше затвора и го помрачаваше като бъдещето на всеки един в него. Леденият вятър пронизваше костите.

За да бъдем допуснати през портата към паркинга, и тримата трябваше да излезем от експлоръра, а двама сръчни служители да го претърсят отвътре и отдолу за по-големи съмнителни предмети като куфарче с бомба или пусково съоръжение на ракета.

— Страх ме е — призна Лори.

— Не е нужно да влизаш — казах и.

— Нужно е. Прекалено е важно. Трябва да съм там.

След като ни пуснаха, спряхме колкото е възможно по-близо до входа. Суровият вятър превръщаше дори и най-кратката разходка в изпитание.

Персоналът ползваше отоплен подземен гараж. Този на открито беше за посетители.

Ден преди Деня на благодарността може би очаквате поток от посетители. Вместо това всичките девет места за паркиране бяха празни.

Затворниците бяха от различни краища на западните щати и вероятно разстоянието беше прекалено голямо за роднините им, за да ги посещават редовно. Или семействата им не даваха и пукната пара за тях.

В някои от случаите, разбира се, те бяха убили роднините си и съответно не можеха да се надяват на семейни сбирки.

Дори и в този сантиментален сезон не можех да почувствам никакво съжаление към самотните мъже в сиви килии, носещи тежест в душата си, с очи, изпълнени с копнеж, насочени към птичките в пепелното небе, отвъд жестоките им прозорци. Никога не съм разбирал странната холивудска романтика на осъдения и на живота в затвора. Освен това повечето от тези момчета имаха телевизори, абонамент за „Хъстлър“ и достъп до каквито си поискат наркотици. След като влязохме в малък коридор с рецепция и трима въоръжени охранители — единият, от които с пушка — се идентифицирахме, показахме си документите и се разписахме. Минахме през детектор за метал и скенер. От тавана ни наблюдаваха камери.

Красива немска овчарка, тренирана да намира наркотици, лежеше в краката на господаря си, с муцуна подпряна на едната лапа. Кучето надигна глава, подуши в нашата посока и се прозя.

Скритият аспирин и хапчета против киселини не бяха достатъчна провокация, за да се озъби. Учудих се как би реагирало на посетители с предписан легално прозак. В края на коридора бяхме огледани дистанционно от друга камера. Тогава от далечния край пазач отвори още една стоманена врата, за да ни пусне в следващата стая. Понеже Хю Фостър беше уредил това посещение и поради необичайността на целта ни бяхме третирани като важни гости. Самият помощник-надзирател, придружен от въоръжен охранител, ни заведе от стаята към асансьора, два етажа нагоре, през поредица от коридори и през две допълнителни порти, които се отвориха, след като скенери разпознаха пръстовите му отпечатъци.

Пред стаята за срещи ни накараха да свалим палтата си и да ги окачим на стената. Прочетохме кратък списък, озаглавен „Правила на поведение“, закачен до вратата.

Първо, само аз и Лори влязохме в стаята, с размери — около шест на четири. Сиви плочки на пода, сиви стени, нисък акустичен таван с флуоресцентни панели.

Слабата светлина на мрачното небе беше неспособно да пробие през прозорците от армирано стъкло.

По средата имаше маса за разговори, дълга два метра и половина. На по-далечната страна имаше един стол; четири стола чакаха на по-близката.

На самотния стол седеше Пунчелино Бизо, който все още не знаеше, че притежава силата да спаси семейството ни от една трагедия или да ни обрече на почти непоносимо страдание.