Дийн Кунц
Пророчество (17)

17

Пунчелино замахваше с чука и разбиваше стената. Хонкър режеше арматурата, която се подаваше. Кринкъл преместваше боклука най-долу на стълбите и встрани от пътеката. За трио клоуни бяха забележително ефективни и сработени.

Всеки път, когато Пунчелино спираше да си почине, даваше на Хонкър фенерчето и се отдръпваше, за да избегне искрите, струящи от арматурата. И всеки път поглеждаше часовника си.

Очевидно бяха изчислили времето, за което енергийната компания ще поправи трансформатора, и май се чувстваха спокойни. Не изглеждаха нервни. Ненормални — да, но ни най-малко притеснени.

Часовникът ми беше на лявата ръка, така че можех да го поглеждам, без да безпокоя Лори, която беше закопчана за дясната ми ръка. Не че така, както се бяхме облегнали на уютните метални шкафове, щеше да подремне. Беше си съвсем будна и — това едва ли ще ви изненада — говореше.

— Иска ми се баща ми да беше клоун — изрече замечтано.

— Защо би искала да живееш с такъв намръщен човек?

— Баща ми нямаше да е намръщен клоун. Той е приятен човек, просто е безотговорен.

— Рядко е бил до теб, а?

— Винаги по следите на някое торнадо.

— Защо? — реших да попитам.

— Занимава се с преследването на всичко, което прилича на торнадо. Така си изкарва хляба — пътувайки из Средния Запад с подобрения си събърбън.

Беше 1994 година, филмът „Туистър“ излезе към 1996. Не можех да си представя, че има такава професия.

Мислех, че това е някаква измислица, и продължих шегата:

— Хващал ли е някога нещо?

— О, десетки.

— И какво ги прави, като ги хване?

— Продава ги, разбира се.

— Значи, като хване торнадо, то вече е негово? И има правото да го продаде?

— Естествено. Той притежава авторските права.

— Значи, вижда торнадо, започва да го гони и като се приближи достатъчно…

— Те са безстрашни — прекъсна ме тя, — влизат направо в него.

— Значи влиза направо в него и после какво? Не можеш просто да застреляш торнадо, все едно е лъв на поляната.

— Разбира се, че можеш. Почти същото е.

Това вече не приличаше толкова на шега, колкото на лудост, каквато Пунчелино веднага би приел.

— Дали баща ти би продал един и на мен?

— Ако имаш толкова пари.

— Не мисля, че мога да си позволя цяло торнадо. Сигурно са скъпи.

— Е — каза тя, — зависи за какво смяташ да го използваш.

— Мислех си да заплаша с него Чикаго и да поискам десет милиона, може би двайсет милиона, нещо такова.

Погледна ме с нетърпение и с известно съжаление.

— Доста изтъркана шегичка.

Започнах да подозирам, че пропускам нещо.

— Извинявай! Искам да знам. Наистина.

— Добре! Цената донякъде зависи от това, колко дълъг видеозапис искаш да купиш — една минута, две, десет?

Видео филм. Естествено! Няма как да хване торнадо с ласо например. Дотолкова бях приел изказванията и за смахнати, че когато заяви, че баща и преследва урагани, не мислех, че точно това иска да каже.

— На учените — продължи тя — им взима по-малко пари, отколкото на телевизиите и филмовите студиа.

— Брей, това наистина е опасна работа.

— Да, но сега ми изглежда, че и да беше клоун, пак нямаше да е лесно. — Тя въздъхна. — Просто ми се иска да прекарваше повече време с мен, когато бях малка.

— Сезонът на торнадото не продължава цяла година.

— Така е. Но той преследва и урагани.

— Сигурно е пресметнал, че е набрал необходимата скорост и затова.

— Точно това е пресметнал. Когато приключи един сезон, започва следващият, така че преследва докладите за времето от Гълф Коуст до бреговете на Атлантика.

Най-отгоре на стълбите тримата крадливи смешници бяха отворили достатъчно голяма дупка, за да могат да влязат в трезора.

Пунчелино и Кринкъл с фенерчета в ръце се изгубиха в разбития зид. Хонкър остана отзад, хвърляйки погледи към нас.

— Когато генераторът не се е включил при спирането на тока — каза Лори, — е възможно да се е включила автоматична аларма по телефонната линия и в банката вече да има полицаи.

Въпреки че се надявах непоклатимият и оптимизъм да се окаже оправдан, отвърнах:

— Тези пичове са щели да покрият и това. Изглежда са помислили за всичко. Тя млъкна. Аз също. Подозирах, че сме обсебени от едно и също притеснение: дали Пунчелино ще спази обещанието си да ни пусне.

Проблемът щеше да е в приятелчетата му. Не бяха луди по начина, по който синът на великия Конрад Бизо беше. Бяха стъпили на земята много по-здраво от него. Хонкър беше воден от алчност, а Кринкъл — от алчност и завист. Едва ли биха проявили сантименталност към сина на Руди Ток.

Тишината ни погълна. Безпокойството разцъфваше в нея. Достатъчно ми беше да слушам Лори да говори и затова се опитах да я заприказвам:

— Учуден съм, че майка ти не е пътувала заедно с баща ти. Ако бях женен за преследвачка на бури, която постоянно отсъства от къщи, щях да искам да съм с нея.

— Майка ми си има успешен бизнес. Харесва и това, което прави, и ако напусне Ел Ей, ще трябва да се откаже.

— С какво се занимава? — попитах.

— Държи змии.

Това звучеше обещаващо. Лори продължи:

— Да имаш майка, която държи змии, не е толкова забавно, колкото си мислиш.

— Така ли? Мисля, че е интересно.

— Понякога. Но тя не работеше вкъщи. Змиите не са толкова лесни за трениране като кученцата.

— Змиите могат да бъдат тренирани?

— Не говоря за обикновено трениране. Имам предвид трикове. Кучетата обичат да учат такива неща, но змиите бързо се отегчават. Когато им доскучее, се опитват да се измъкнат и могат да бъдат доста пъргави.

Пунчелино и Кринкъл се върнаха от трезора. Носеха кутии. Сложиха ги на земята и ги отвориха.

Когато видя какво има вътре, Хонкър извика. Тримата мъже започнаха да се смеят и да удрят ръце един с друг.

Явно кутиите съдържаха нещо много по-интересно от змии и сладки.