Дийн Кунц
Пророчество (25)

25

Моята любима съпруга е в състояние да втрещи — „Влюбена съм в друг“ — и затова аз втрещих и вас.

Не забравяйте: научил съм структурата на разказа от семейство, което обожава да разказва и разбира магическия реализъм на живота. Знам рутината, знам триковете; може да съм неумел в други отношения, но в разказването на живота си ще направя всичко възможно да не си заклещя главата в кофата и ако идва номерът с мишката в гащите, сигурен съм, че няма да ме освиркват.

С други думи: не бързайте! Което изглежда трагично, може да се окаже смешно на второ разглеждане, а смешното може след време да донесе сълзи. Като живота.

И така, да се върнем за малко назад, аз съм в кухнята на нашите в нощта през ноември 1994 година, подпрял съм се на плота, за да не натоварвам гипсирания крак, обяснявам на Лори, че не съм кой знае какво, че може да съм обикновен и скучен, и дърдорещ, и нетърсещ приключения, но се надявам тя да пожелае да се омъжи за мен. А тя казва:

— Влюбена съм в друг.

Можех да и пожелая щастлив живот. Можех да поскърцам, излизайки от кухнята, да се изкача по стълбите, да намеря убежище в спалнята си и да се задуша с възглавница.

Това щеше да означава да не я видя повече през този живот, а може би и през следващия. Стори ми се непоносимо.

Освен това все още не бях изял достатъчно сладки, за да се съглася да разменя този свят за такъв, за който теолозите не гарантират, че предлага захар.

Без да издавам чувствата си, решен да говоря като стоически губещ, който не би помислил да се самозадуши, попитах:

— Друг?

— Пекар е — отвърна тя. — Но приликите с теб май свършват дотук! Хм!

Сноу Вилидж определено е по-малък от Ню Йорк Сити. Ако беше влюбена в друг пекар, аз със сигурност го познавах.

— Трябва да го познавам — казах аз.

— Познаваш го. Той е много талантлив. В кухнята създава парченца от рая. Той е най-добрият.

Не можех да понеса да изгубя любовта на живота си и полагащото ми се място в йерархията на лекарите в Сноу Вилидж наведнъж.

— Да, сигурен съм, че е свястно момче, но както знаеш, в околността само баща ми е по-добър от мен и аз доста бързо го настигам.

— Ето го и него — изрече тя.

— Кой?

— Този, в когото съм влюбена.

— Той е при теб? Дай ми го!

— Защо?

— Искам да разбера дали въобще знае как се прави добро pate sablee.

— Какво е това?

— Като е толкова добър, трябва да знае какво е. Виж, Лори, светът е пълен с хора, които твърдят, че са богове в кухнята, но това са само приказки. Я го дай го на телефона!

— Той вече е на телефона — отвърна тя. — Онзи странният, другият Джими, който постоянно се подценява, като ми говори колко е обикновен и скучен, надявам се той да е изчезнал завинаги.

— О!

— Моят Джими — продължи тя — не е самохвалко, но знае колко струва. Моят Джими не се отказва, докато не получи, каквото иска.

— И така — казах аз, неспособен да прикрия вълнението в гласа си, — ще се омъжиш ли за твоя Джими?

— Ти спаси живота ми, нали?

— Но после ти спаси моя.

— Какъв е бил смисълът да минем през всичко това, ако няма да се оженим?

Две седмици преди Коледа се оженихме.

Кръстник ни беше баща ми.

Чилсън Стробъри долетя от бънджи екскурзия в Нова Зеландия, за да бъде шаферка. По нищо не и личеше, че някога си е разбила лицето в парапета на мост.

Бащата на Лори изостави за малко гоненето на бури, за да предаде булката.

Когато пристигна, изглеждаше обрулен от вятъра; облечен в смокинга под наем, също изглеждаше обрулен от вятъра и когато си тръгваше, изглеждаше обрулен от вятъра. Просто беше белязан от професията си.

Алиша Хикс, майката на Лори, се оказа наистина приятна и очарователна жена. Но все пак ни разочарова, като дойде без нито една змия.

Три години след сватбата ни вече бях сладкар. Лори смени професията си от инструктор по танци на уебсайт дизайнер, така че да работи, когато работят и пекарите.

Купихме си къща. Нищо особено. На два етажа, с две спални и две бани. Просто място, където да започнем живота си заедно. Разболявахме се. Оздравявахме. Планирахме. Любихме се. Имахме проблем с миещите мечки. Играехме на карти с мама и татко.

И забременяхме.

По обяд в понеделник, 12 януари, след три часа сън, Лори се събудила с болки в долната част на корема и слабините. Полежала известно време, отмервайки контракциите. Били нередовни и нарядко.

Понеже това беше точно седмица преди термина и, решила, че е фалшива тревога.

Беше преживяла същото преди три дни. Тогава отидохме до болницата и се прибрахме вкъщи с бебето, все още във фурната.

Контракциите били достатъчно болезнени да не и позволят да заспи. Внимателно, за да не ме събуди, се измъкнала от леглото, взела душ, облякла се и отишла в кухнята.

Въпреки периодичните болки чувствала глад. На кухненската маса, докато четяла детективски роман, препоръчан от мен, изяла парче шоколадово-черешов пай и две парчета кимионов сладкиш. През следващите няколко часа контракциите не станали по-болезнени или по-редовни.

Зад прозорците белите крила на небето си сменяха перата. Снегът падаше бавно и украсяваше дърветата и двора.

Лори се замислила за снега. В нормален февруари сняг вали през половината от месеца.

Събудих се малко след четири следобед, изкъпах се, обръснах се и отидох в кухнята, а денят бавно се превръщаше в ранно зимен полумрак.

Все още на масата, Лори отвърна на целувката ми, като за момент вдигна очи от книгата. После попита:

— Хей, бог на сладкото, ще ми дадеш ли парче щрудел? По време на бременността си беше развила ненаситен глад към много храни, но първи в списъка бяха щрудел с кафе и различни видове kugelhopf.

— Бебето ще се роди, говорейки немски — предсказах аз. Преди да взема пая, погледнах през прозореца на задната врата и видях бяла снежна покривка върху стълбите.

— Явно метеоролозите пак са сгрешили — казах аз. — Това е повече от слабо преваляване.

Пленена от книгата, Лори не беше забелязала, че мързеливият снеговалеж се беше превърнал в дебела снежна покривка.

— Красиво е — каза тя за хермелиновата гледка.

Половин минута след това се скова на стола си:

— Ох, ох!

Тъкмо режех парче щрудел и си помислих, че нейното „ох, ох“ е свързано с неочаквано развитие на историята, която четеше. Пое въздух през зъби, изохка и пусна книгата на масата. Извърнах поглед към нея, а тя изведнъж беше побеляла като снежната покривка навън.

— Какво има?

— Мислех, че пак е фалшива тревога.

Отидох до масата.

— Кога започна?

— Около обяд.

— Преди пет часа? Защо не ме събуди?

— Болката беше само ниско долу и в слабините, като преди — каза тя. — Но сега…

— Целия корем?

— Да.

— Чак до гърба ти?

— Да.

Специфичното разпространение на болката говореше за наближаващо раждане. За миг се вцепених. Страхът отстъпи на въодушевлението, че ще ставам баща.

Страхът нямаше да отстъпи на нищо, ако знаех, че къщата ни е наблюдавана и че чувствителен уред, поставен в кухнята, току-що е предал разговора ни на слушател на разстояние не повече от двеста метра от нас.