Дийн Кунц
Пророчество (24)

24

Събитията от 15 септември 1994 година, когато значителна част от градския площад беше вдигната във въздуха, ме накараха да приема насериозно останалата част от предсказанията на дядо Джоузеф. Преживях първия от петте „фаталните дни“. Но спасението си имаше цена.

Да си на двайсет, с крак, пълен с метал, да накуцваш, би могло да е романтично, ако е следствие от службата ти в морската пехота. Съвсем не е славно да те прострелят, докато се бориш с клоун за пистолета му.

Дори и да е неуспял клоун, обирджия на банки, все пак ще лиши историята ти от героизъм. И ще я направи абсурдна.

Хората подхвърляха: „Значи ти му взе оръжието, но той успя да задържи шишенцето с отрезвяващата течност?“

През последните осем или десет месеца размишлявахме и правехме планове за втория ден от списъка — повече от три години след първия: понеделник, 19 януари 1998. Като част от подготовката си купих 9-милиметров пистолет. Мразя оръжията, но още по-малко обичам да съм беззащитен.

Уверих близките си, че не трябва да излагат живота си на риск, като обвързват моята съдба с тяхната. Въпреки това мама, татко и баба твърдо решиха, че ще бъдат с мен през всичките двайсет и четири часа на съдбовния ден.

Основният им аргумент беше, че Пунчелино Бизо нямало да ме вземе за заложник в библиотеката, ако е трябвало да вземе и тях с мен. Колкото повече, толкова по-безопасно.

Отговорих им, че щеше да застреля тях и да вземе само мен за заложник.

Това изкара от тях възможно най-слабите контрааргументи, но те винаги си мислят, че печелят спора с енергично изказаните си възклицания: „Глупости! Тинтири-минтири! Празни приказки! Пфу! Дрън-дрън! Не ставай глупав! Виждаш ли корабче в окото ми? Глупости!“

Не е възможно да спориш истински със семейството ми. Всички са като силната река Мисисипи — просто не спират и скоро се озоваваш в делтата, замаян от слънцето и бавните движения на водата.

Много вечери над безброй кани с кафе обсъждахме дали е разумно да се затворим между четири стени, да заключим вратите и прозорците и да отстояваме земята си срещу всички клоуни или каквито други пратеници на хаоса се появят.

Според мама трябваше да прекараме деня на място, пълно с хора. И понеже никъде в Сноу Вилидж нямаше място, където денонощно да се стичат тълпи от хора, тя предложи да прелетим до Лас Вегас и да прекараме времето между две обиколки на часовниковата стрелка в някое казино.

Татко предпочиташе да сме в средата на огромно поле, където всичко в разстояние на километър се виждаше.

Баба предупреди, че метеорит, падащ от небето, е еднакво опасен в полето, в затворената къща или във Вегас.

— Нищо такова не може да се случи във Вегас — настоя мама, извличайки увереност от чаша кафе, два пъти по-голяма от главата и.

— Не забравяй, че мафията все още управлява това място. Те контролират всичко.

— Мафията! — извика баща ми разгневено. — Мади, мафията не може да управлява метеоритите.

— Сигурна съм, че може — заяви майка ми. — Те са много упорити, безскрупулни и хитри.

— Определено — съгласи се баба. — Четох в едно списание, че преди две хиляди години в Сицилия е кацнал космически кораб. Извънземните се съвокуплявали със сицилианците. Ето защо тези хора са толкова силни.

— Кое тъпо списание би публикувало тази измислица? — попита татко.

— „Нюзуик“ — отговори баба.

— За нищо на света „Нюзуик“ не биха публикували такава простотия!

— Но го направиха — увери го тя.

— Прочела си го в някой от твоите побъркани таблоиди.

— „Нюзуик“.

Усмихнах се и се отпуснах в делтата.

Минаха дни, седмици, месеци и съдбата все така не се съобразяваше с плановете на хората. Ситуацията беше усложнена от факта, че бяхме бременни.

Да, наясно съм, че за някои е арогантно мъж да използва думата „ние“, като се има предвид, че той споделя удоволствието на зачеването и радостта да си родител, но нито частица от болката между двете. Миналата пролет жена ми, любовта на живота ми, щастливо съобщи на семейството:

— Бременни сме.

Щом веднъж ми беше дала картбланш да използвам местоимението в множествено число, се възползвах докрай. След като определихме датата на зачеването, семейният ни лекар каза, че терминът ще е осемнайсети-деветнайсети януари.

Бяхме убедени, че първото ни дете ще дойде на бял свят в деня, за който дядо Джоузеф беше предупредил татко: понеделник, деветнайсети.

Залозите изведнъж се оказаха толкова високи, че ни се искаше да излезем от играта. Когато играеш покер с дявола, никой не става от масата, преди той да е станал.

Въпреки че всички се опитвахме да не го показваме, бяхме толкова уплашени, че нямахме нужда от разслабително. Докато времето ни носеше към тази среща с неизвестното, надеждата и силата, които черпехме от семейството, значеха повече от всякога.