Дийн Кунц
Пророчество (15)

15

Тримата клоуни поставиха последните експлозиви и вкараха сверените детонатори.

Клоуни си бяха — макар и без костюми. Хонкър и Кринкъл — сценични псевдоними, изключително подходящи, ако подскачаш в обувки 58-ми размер, с панталони на точки и яркооранжева перука. Може би Пунчелино използваше истинското си име на сцената, или под големия купол беше известен като Скуигъл или Слапи.

И на цирковата арена, и навън, в свят на наивници, името Нътси би му подхождало много добре.

С Лори седяхме на каменния под, облегнати на редица зелени чекмеджета, пълни с исторически записи на банката от първите и сто години. Като гледах приготовленията около нас, сградата щеше да приключи с историята си на седемдесет и осмата година от втория си век. Бях в особено настроение.

Въпреки че не бях обзет от страх, който превзема волята и парализира тялото, усещах нещо повече от лошо предчувствие.

Освен че бях обезпокоен, имах и чувството, че съдбата не е много честна с мен. Семейство на добри, благородни пекари не би трябвало да бъдат измъчвани от две поколения на семейство Бизо. Все едно една седмица след победата на Чърчил във Втората световна война в съседната къща до неговата да се нанесе жена с двайсет и шест котки и да се окаже, че е лудата сестра на Хитлер.

Добре де, аналогията не е брилянтна, може би даже е безсмислена, но показва как се чувствах. Измамен. Жестоко превърнат в жертва. Невинно хлипащо момче, обгърнато от лудостта на вселената.

В допълнение на тревогата и силното ми усещане за несправедливост бях тормозен и от неопределена решителност. Неопределена, защото решителността се нуждае от граници, в които да действа, но не знаех какви трябва да са тези граници, не знаех какво да правя, кога да го направя, нито как да го направя.

Искаше ми се да разтърся глава и да се разкрещя. Спираше ме само притеснението, че ако се разкрещя, Хонкър, Кринкъл и Пунчелино щяха да се разкрещят заедно с мен, да надуят роговете, свирките и да стиснат пърдящите възглавнички.

Никога досега не бях страдал от арлекинофобия, което ще рече страх от клоуни. Безброй много пъти бях чувал историята за нощта на моето раждане, за пушещия убиец — беглец от цирка, но действията на Конрад Бизо никога не са ми внушавали омраза към всички клоуни.

След по-малко от два часа лудият син бе постигнал това, което бащата не беше успял. Наблюдавах него и двамата му подчинени смешника, докато работят над експлозивите, и ми изглеждаха като пришълци; уж бяха човешки същества, но мрачният им и странен план на действие оставаше извън човешките разбирания. Както ви казах, в особено настроение съм.

Силният ген на хумора на семейство Ток все още действаше. Не бях забравил колко объркана е ситуацията, но това не ме забавляваше особено.

Лудостта не е зло, но всяко зло е лудост. Злото само по себе си никога не е смешно, но лудостта понякога е. Трябва да се смеем на безразсъдността на злото, защото така пренебрегваме властта му над нас, намаляваме влиянието му в света и отхвърляме чара, който според някои хора притежава.

Там, в подземието на банката, се провалих в задължението си да пренебрегна, да намаля, да отхвърля. Бях атакуван от съдбата, неспокоен, ядосан и дори Лори Лин Хикс въпреки своята прелест не можеше да повдигне духа ми.

Както можете да се досетите, тя имаше много въпроси. По принцип обичах да разказвам историята на моето раждане, но сега нямах такова желание. И все пак тя успя да изтръгне от мен малко за Конрад Бизо. Неуморима е.

Не споменах предсказанията на дядо ми. Ако бях стигнал дотам, със сигурност щях да кажа и за предчувствието, което имах в моргата за вестници — по-силно от интуиция, но без ясни детайли — че ще бъде убита.

Нямаше смисъл да я притеснявам, още повече че моето внезапно шесто чувство може да е просто глупост, искра от пренажеженото ми въображение.

Смешниците без костюми приключиха с приготовленията около експлозивите, запалиха и наредиха редица фенери, за да осветяват стаята, когато електричеството спре. Всъщност нямаха достатъчно, за да осветят цялата стая, а само за ъгъла, в който щяха да работят.

С Лори бяхме оставени да седим на разстояние. Когато спреше токът, щяхме да сме в сянка. След като осмисли разказа ми, тя се замисли за момент и после каза:

— Всички клоуни ли са толкова намръщени?

— Не познавам много клоуни.

— Познаваш тези тримата. И Конрад Бизо.

— Никога не съм виждал Конрад Бизо. Бил съм на възраст пет минути, когато пътищата ни са се пресекли.

— Аз го броя за среща. И говорейки за намръщени клоуни, това е четири от четири. Не е истина! Все едно да срещнеш истинския Дядо Коледа и да се окаже, че той е алкохолик. Ножчето е в теб, нали!

— Кое?

— Ножчето.

— Искаш да кажеш пиличката.

— Щом така ти харесва да го наричаш.

— Такова е.

— Както кажеш. Кога ще преминеш към действие?

— Когато дойде моментът — казах търпеливо.

— Да се надяваме, че това ще е преди да се пръснем на парченца.

Бяха приключили с поставянето на петте фенера. Имаше един пред стълбите, един по средата на стълбите и трети най-отгоре, до задния вход към подземието.

От няколко големи куфара Пунчелино извади инструменти, маски за оксиженисти и разни други неща, които не можех да различа от това разстояние.

Хонкър и Кринкъл избутаха нагоре по стълбите един казан на колела, пълен с ацетилен.

— Що за име е Пунчелино? — попита Лори.

— Баща му го кръстил на известен клоун. Нали се сещаш — като Пънч и Джуди.

— Пънч и Джуди са кукли.

— Да — казах аз, — но Пънч е също и клоун.

— Това не го схванах.

— Носи една такава смешна шапка.

— Мислех, че Пънч е продавач на коли — каза тя.

— Откъде ти е хрумнало това?

— Просто с такова впечатление съм останала.

— Шоуто на Пънч и Джуди ни връща в деветнайсети, може би осемнайсети век — поясних аз. — Тогава не е имало коли.

— Е, кой би искал да има една и съща професия цели два века! Тогава, преди появата на колите, той сигурно е правил свещи или е бил ковач.

Тя е магьосница. Така те омагьосва, че ти се, иска да видиш света през нейните очи.

Това беше причината да се чуя как отговарям, сякаш Пънч беше толкова реален, колкото и ние с нея.

— Той не е такъв човек — да прави свещи или да кове. Просто не е такъв човек. Такава работа не би му донесла удовлетворение. А и носи смешна шапка.

— Шапката не доказва нищо. Може да е бил модерен ковач с фънки стил. Тя се намръщи.

— Той много често обезумява от ярост и пребива Джуди, нали така? Е, станаха пет.

— Пет какво?

— Пет намръщени клоуни и нито един щастлив.

— За да бъдем честни — казах аз, — Джуди също много го тормозеше.

— Тя клоун ли е?

— Не знам. Може би.

— Добре, Пънч е неин съпруг, така че тя е клоун, най-малкото по брак. Стават шест, всичките намръщени. Това си е откритие.

Транформаторът гръмна. Сигурно беше поставен в някоя ниша под земята, защото тътенът от заглушения взрив като че ли дойде отстрани, през стените на подземието.

Електрическото осветление веднага изгасна. Другият край на стаята беше огрян от светлината на фенерите, а ние с Лори седяхме в мрак.