Дийн Кунц
Пророчество (32)

32

Скала е силно казано, но на такова приличаше, когато десният ми крак пропадна, а след него и левият.

Извиках от изненада и се озовах четири метра по-ниско в мека купчина пръст. След удара разпознах шума на течаща вода, видях потока с фосфоресцираща пяна и разбрах къде се намирам. И знаех какво трябва да направя.

Стрелбата раздираше нощта, когато паднах от ръба и ако похитителят е чул вика ми, може да си е помислил, че съм ранен. За да затвърдя тази грешка, извиках още веднъж, възможно най-страдалчески, после малко по-слабо и се надявах да звучи убедително.

После бързо станах и придържайки се към брега, се преместих три метра нагоре.

Голдмайн Рън, която е по-голяма от поточе и по-малка от река, идваше от горещ артезиански кладенец, който на изток, в планините, образуваше горещо вулканично езеро. Хоксбил Роуд я заобикаля; този западен склон я приема. Каналът е тесен — не е повече от шест метра и образува бърз дълбок поток. Докато стигне дотук, водата вече не е топла, но понеже течението е бързо по стръмния склон, тя не замръзва дори и в най-студените дни. Почти неповторим стенопис от лед, образуван от пръските, се образува само по бреговете на реката.

Ако прострелян човек падне в тези води, бързо ще бъде отнесен в долината долу и размазан по пътя.

Крайбрежието не се спускаше надолу по Голдмайн Рън, а беше вдлъбнато като скоби. Мрежата от корени предпазваше от срутване.

Скрих се под навес от пръст; краката ми бяха затънали в струпаните листа и иглички. Притиснах гръб към насипа, сигурен, че не се виждам отгоре.

Дори и в тази мразовита нощ хладният въздух тук носеше лек аромат на разлагаща се растителност и на застояло, който щеше да се засили през пролетта и в началото на лятото. Исках си кухнята, аромата на препечена коричка, насладата на целувките. Не се опитах да си успокоя дишането. Шумът на буйната вода щеше да прикрие тези звуци.

Веднага намерих подслон, от дясната ми страна, на сантиметри от лицето ми, се изсипа ситен дъжд от пръст, малки камъчета и сухи листа. Вероятно са се откъртили, когато престъпникът е стъпил на ръба.

Надявах се, като види силата на водата, да реши, че, лошо прострелян, съм паднал в Голдмайн Рън и бил съм повлечен надолу, и щях да умра от загуба на кръв, щях да се удавя или да умра от студ.. Ако той слезе долу, за да огледа тясната брегова ивица, щях да бъда забележим като черешка върху шоколадова торта. Отново се изсипаха пръст и камъчета, което подсказваше, че убиецът се движи.

В интерес на истината, аз се съмнявах, че ще слезе долу, за да огледа по-подробно. От позицията си едва ли се досещаше, че под краката му имаше вдлъбнатина, достатъчно голяма, за да подслони човек. Сигурно си мислеше, че вижда всичко.

Сега вече трябваше да извади фенерче и да освети канала, но времето минаваше и мракът все така не се разсейваше.

Това ми се стори странно. Дори от моето място, когато погледнех към скалните образувания покрай брега и вътре във водата, много ми приличаха на паднал, ранен мъж или труп. Мислех, че толкова упорит нападател ще иска да се разбере дали мишената му е елиминирана, или е ранена.

Може би съм загубил представата си за време. Страхът обърква вътрешния часовник. Не броях секундите, но имах чувството, че е минала минута, а може би повече.

Не можех да чакам повече. Вероятно не съм най-добрият пример за човек на действието, но със сигурност не съм и инертен.

Ако изляза прекалено рано, ще ме застреля в лицето. Въпреки че притежавах упоритост, не бях такъв инат като баба Роуина. В моето положение друга възможност, освен да бъда улучен в главата, не съществуваше.

От друга страна, ако чаках прекалено дълго, злодеят щеше да тръгне към експлоръра. Лори не беше с мен и ако той знаеше, че е бременна, щеше да се сети, че е в джипа.

Наречете го предчувствие или интуиция, но подозирах, че не представлявам особен интерес за него, дразнеща муха, която трябва да убие. Всъщност той се интересуваше от Лори. Не знам защо. Просто го знаех.

Когато излязох от скривалището си, почти очаквах внезапна светлина, противен смях и изстрел.

Бълбукане на вода, фучене на вятър, воали тъмнина, дълбока горска застиналост. Нямаше никакъв силует на ръба отгоре.

Понеже се страхувах да не се спъна и да падна в буйните води, внимателно се придвижих надолу покрай брега. Трескаво затърсих подходящо място, откъдето да се кача, да речем ескалатор.

Левият ми крак беше доста пострадал и накуцвах. Той сякаш туптеше. Като сиви кости буци пръст стърчаха от брега, вплетени в изпъкналите корени на дърветата. С този крак дори въжета и стълба нямаше да са ми от голяма полза.

На върха се наведох и огледах мрачната гора. Никакви сърни, никакви сови, никакви въоръжени социопати. Вътрешното чувство ми каза, че съм сам. Вътрешното чувство ми помага, когато измислям нови рецепти; затова, реших да му се доверя и при тези обстоятелства. Въпреки че куцах, успявах да се движа бързо. Тръгнах през гората.

Бях изминал известно разстояние, когато разбрах, че съм загубил ориентация. Контурите на този хълм сякаш се бяха разместили, докато бях долу. Магистралата беше над хълма, разбира се, в посока изток. Така че на запад беше пропастта. Голдмайн Рън беше на юг, зад мен. Експлорърът беше на запад от Хоксбил Роуд и северно от мен. Изглежда логично.

Но когато заобиколих още едно дърво, минах между други две, се озовах отново до рекичката и почти паднах до брега. При положение, че познавах компаса, се бях завъртял в кръг.

Целия си живот бях прекарал в планините, в град, обграден от гори, и бях чувал истории за опитни планинари, които се загубвали посред бял ден и при чудесно време. Спасителните отряди много често откривали объркани и засрамени екскурзианти.

Някои бедни души не били нито объркани, нито засрамени. Били мъртви. Обезводнени, прегладнели, разкъсани от мечка, убити от пума, наранени при падане… В жестоката колекция на майката-природа инструментите на смъртта бяха безбройни.

Всеки кът дива природа можеше да се окаже неразгадаем лабиринт. През година-две „Сноу Каунти Газет“ публикуваше на първа страница история за турист, лутал се в продължение на няколко дена, като през цялото време се намирал на километър от магистралата.

Никога не съм бил безстрашен в гората. Обичам цивилизацията, огъня в камината, уюта в кухнята.

Обърнах гръб на безсловесния брътвеж на бягащата вода и се опитах с всички сили да различа вековните форми на дивата гора. Колебливо тръгнах напред, после забързах, изпълнен с повече страх, отколкото решителност.

Сама и в опасност, Лори имаше нужда от Дейви Крокит. Вместо това имаше само мен — Джулия Шилд с окосмени гърди.