Дийн Кунц
Пророчество (49)

49

Баща ми избута притеснените съседи от стълбите и пътечката на полянката сред коледните фигури. Веднага след татко дойдоха двама медици и изведоха Лори на количка. Тя лежеше в безсъзнание под вълнено одеяло.

Вървях до нея и държах високо банката с плазмата. Медиците предпочитаха помощта на полицай, но в случая имах доверие само на себе си.

Трябваше да повдигнат количката по стълбите. Колелцата издрънчаха в пътеката и затракаха по улицата. Майка ми беше на горния етаж с трите деца, успокояваше ги и внимаваше да не погледнат през прозореца.

Половин дузина полицейски коли с мърморещи двигатели се бяха наредили на улицата; войски от светлини оцветяваха снежните дървета и близките къщи в червено, синьо, червено, синьо. Линейката чакаше до тротоара, зад меркюри маунтиниъра, с който беше пристигнал Конрад Бизо.

Кевин Толивър, който щеше да се грижи за Лори по пътя до болницата, взе банката с плазма от мен и се качи отзад, а партньорът му Карлос Нунез избута количката в линейката. Понечих да се кача, но Карлос ме спря:

— Няма място, Джими. На Кевин няма да му е лесно. Нали не искаш да усложниш нещата.

— Но аз трябва…

— Знам — прекъсна ме той, — но като пристигнем в болницата, тя ще постъпи веднага в хирургията. Не можеш да я придружиш и там.

Макар и с нежелание, отстъпих. Той затвори вратите между нея и мен, скри я от погледа ми и каза:

— Баща ти ще те закара, Джими. Ще бъдеш точно зад нас.

Карлос се втурна напред към шофьорското място. Татко се появи и ме дръпна на тротоара.

Минахме покрай яслите, където ангели, мъдреци и кротки зверове пазеха святото семейство.

Прожекторът беше оставил един ангел в сянка. На фона на светлата сцена тъмната фигура с полуприбрани криле изглеждаше зловеща.

Пред къщата на родителите ми се носеше парата на татковия чеви блейзър.

Баба Роуина беше изкарала джипа от гаража и го беше приготвила. Тя беше там, облечена за вечеря, без връхна дреха.

Въпреки че беше на осемдесет и пет, можеше да ти счупи ребрата с прегръдка.

Карлос включи сирената и потегли. Един полицай му махна да продължава през близкото кръстовище.

Сирената се отдалечаваше; баба пъхна нещо в дясната ми ръка, целуна ме и ме избута в блейзъра.

Полицаят на кръстовището махна и нас да минаваме и докато пътувахме към болницата, усетих, че дясната ми ръка е свита в юмрук. Пръстите ми бяха покрити с моята и на любимата ми съпруга кръв. Разтворих длан и открих, че баба, която се беше качила при мама и децата за малко, беше взела от кутията за бижута на Лори медальона, който и бях подарил, когато бяхме гаджета.

Медальонът беше едно от трите неща, които оцеляха след пожара в първия ни дом. Толкова фин — чудно как не се беше изгубил. Златната верижка и позлатената висулка би следвало да се разтопят. Профилът на жена би трябвало да се напука, да почернее. Обаче само част от косата и беше леко потъмняла. Чертите и бяха ясни, както преди. Някои неща не са толкова крехки, колкото изглеждат.

Стиснах медальона в окървавения си юмрук толкова силно, че когато стигнахме до болницата, дланта ме болеше, сякаш си бях забил пирон. Лори вече беше в операционната.

Една медицинска сестра ме накара да отида в спешното. Куршумът на Бизо беше разкъсал хрущяла на дясното ми ухо. Сестрата почисти ухото и проми съсирената кръв от евстахиевата тръба. Съгласих се само на местна упойка, докато някакъв млад лекар зашиваше раната.

С това ухо щях да приличам на боксьор, прекарал прекалено много години на ринга.

Не беше позволено да стоим в коридора пред операционната, където беше Лори. След операцията щеше да бъде преместена в интезивното и затова с татко останахме там. Фоайето беше потискащо. Отговаряше на настроението ми. Не исках да съм обгърнат от ярки цветове, меки столове и вдъхновяващо изкуство. Исках да ме боли.

Кой знае защо се притеснявах, че ако нечувствителност обземеше ума, сърцето или тялото ми, ако допуснех и най-малката степен на изтощение, Лори щеше да умре. Чувствах, че само със силното си страдание можех да задържа вниманието на Господ и да Го накарам да чуе молбите ми. Но трябваше да не плача, защото сълзите ще са знак, че очаквам най-лошото. Такъв знак щеше да е покана към Смъртта да вземе каквото иска.

Тази нощ бях подвластен на повече суеверия, отколкото управляваха закодираното всекидневие на маниаците, изпълняващи сложни домашни ритуали, за да отблъснат лошия късмет чрез магия.

За известно време във фоайето имаше и други хора. После останахме сами с татко.

Лори беше приета в 8:12. В 9:30 доктор Уейн Корнъл, хирургът, изпрати сестрата да поговори с нас.

Първо, тя ни каза, че доктор Корнъл — квалифициран в общата хирургия, специализирал за стомашно-чревната област — е изключителен хирург. Каза, че екипът му е „страхотен“.

Не ми трябваше реклама. За да не се побъркам съвсем, вече си бях повярвал, че доктор Корнъл е гений с чувствителни като на най-великите, неподражаеми пианисти ръце.

Според сестрата, въпреки че Лори все още е в критично състояние, операцията върви добре. Но предстоеше дълга нощ. Доктор Корнъл смяташе, че в най-добрия случай ще приключи между полунощ и един часа. Беше улучена с два куршума. Бяха и нанесли доста поражения. Точно тогава не исках да знам повече детайли. Не бих ги понесъл. Сестрата ни остави. Отново бяхме само двамата. Малкото фоайе изглеждаше голямо колкото хангар за самолет.

— Тя ще се оправи — ми каза баща ми. — Ще бъде като нова.

Не можех да седя. Трябваше да се движа.

Беше неделя, 22 декември, не беше от списъка на пропуска. В полунощ третият ден от този списък щеше да настъпи. Какво по-лошо от това, което се случи преди полунощ, можеше да случи след полунощ?

Залъгвах се, че не знам отговора. Отхвърлих и самия въпрос.

Въпреки че бях станал, за да се движа, се оказах до един от прозорците. Не знаех колко време съм стоял там. Опитах се да се съсредоточа върху гледката зад стъклото, но гледка нямаше. Само мрак. Бездънна празнота.

Бях стиснал рамката на прозореца. Виеше ми се свят. Усетих, че ще падна през прозореца.

— Джими! — извика татко.

Не отговорих. Той сложи ръка на рамото ми.

— Сине! — каза той.

Обърнах се. Направих това, което не бях правил от дете. Заплаках в прегръдката на баща ми.