Дийн Кунц
Пророчество (14)

14

Нашият усмихнат домакин грейна, като ни видя, все едно бяхме стари приятели, дошли на коктейл, и махна с ръка към заобикалящите ни стени.

— Какво място, а? Историческите записи на институциите се съхраняват на този етаж.

— Кои институции? — попитах.

— Под банката сме.

— Да ме вземат мътните! Вие ще я оберете! — каза Лори.

— Нали за това са банките — вдигна рамене той.

Бийгъл Бойс вече поставяха експлозиви до две от колоните.

Доволен от себе си, маниакът посочи грамаден уред в ъгъла на стаята:

— Знаеш ли какво е това?

— Машина на времето? — предположи Лори.

Произхождам от семейство, за което липсата на логика беше нещо обичайно, и стилът на младата госпожица Хикс много ми допадна.

Въпреки че маниакът беше впечатлен от нея, не можеше да и партнира в танците, както аз можех, ако ми позволите такава метафора. Зелените му очи блеснаха и усмивката му се изкриви в учудване.

— Как така машина на времето?

— Науката напредва — поясни тя. — Космически совалки и рентгени, сърдечни трансплантации и компютъризирани фурни, сега и клетъчни телефони, които можеш да носиш навсякъде, и червило, което не оставя следи… Е, в този ред на мисли рано или късно ще измислят и машина на времето и ако ще има такава машина, защо да не е тук и сега?

Той погледна Лори за момент, после погледна към уреда в ъгъла, сякаш се чудеше дали не се е объркал и дали наистина това не е машина на времето.

Ако аз бях изказал това предположение, щеше да реши, че съм чалнат или че му се подигравам. Раздразнен или обиден, щеше да ме застреля.

Красивата жена обаче можеше да си говори, каквото си иска и мъжете щяха да го приемат насериозно.

Откритото и лице, бистрите и очи и искрената усмивка ме направиха неспособен да определя дали изказването за машината на времето или всяко друго странно хрумване беше сериозно или на шега. Повечето хора не се забавляват, докато ги държат заложници и ги заплашват до смърт такива като Кринкъл. Подозирах обаче, че Лори Лин Хикс е способна и на това. Нямах търпение да я запозная с нашите.

Много хора не се забавляват дори когато са на парти. Това е, защото нямат чувство за хумор. Всички твърдят, че имат чувство за хумор, но част от хората лъжат, а и немалко се самозаблуждават.

Това обяснява успеха на повечето скечове и комедии. Тези предавания често са доста скучни, но маса хора им се смеят гръмогласно, защото са видели етикета „смешно“. Оперираната от чувство за хумор публика смята за безопасно да се смее, където това се очаква.

Тази част от шоубизнеса обслужва общество от безхуморни, горе-долу както производител на протези обслужва нещастните, загубили ръце или крака. Това, което те даваха, може би беше по-важно и от храната за бедните.

За семейството ми смехът винаги е бил важен, не само през щастливите дни, но и във време на беди, дори и изправени пред загубата и трагедията (макар че точно сега най-вероятно се бяха побъркали от тревога къде съм). Може би бяхме наследили силно чувствителен, разпознаващ смешното ген. Или просто постоянно бяхме надрусани със захар.

— Не — каза анонимният маниак, — не е машина на времето. Това е генераторът на банката за спешни случаи.

— Много лошо — изплака Лори. — Предпочитам да беше машина на времето.

Загледан замислено в генератора, маниакът въздъхна:

— Да. Разбирам какво имаш предвид.

— Значи сте изключили генератора на банката — обадих се аз.

Думите ми го извадиха от фантазиите му за пътуване във времето и го върнаха в реалния свят.

— Откъде знаеш?

— От парченцата, разпръснати по земята — отбелязах.

— Бърз си — изрече с възхищение.

— С моята професия се налага да съм.

Не ме попита какво работя. От това, което бях научил през последните десет години за психопатите, те обикновено са заети само със себе си.

— Банката затвори преди час — каза той, явно горд от сложния план и удовлетворен, че има възможността да го разкаже на някого. Касиерите вече се били отчели и се били прибрали по домовете си. Подземието трябвало да е затворено преди десет минути. Управителят и двамата бодигардове обикновено излизали последни.

— На някакво място — предположи Лори — вие сте сложили енергиен трансформатор, който ще се взриви, като прекъсне захранването на градския площад.

— Когато токът дойде — уточних аз, — генераторът няма да се включи и подземието ще е уязвимо.

— И двамата сте много бързи — похвали ни той. — Каква е истината? Да не сте подготвяли кражба някога?

— Не и в този живот — отговори Лори. — Но това е друга история.

Той посочи по-далечното стълбище.

— Това води до тази част от партера на банката, където нареждат монети, правят пачки, потвърждават получени пратки и приготвят външни трансфери. Предният вход на трезора също се намира в тази част.

— Трезорът има и заден вход? — попитах с известно недоверие и го развеселих.

Ухили се, кимна и посочи по-близкото стълбище.

— Тази врата горе води право в трезора.

Тази подробност изглеждаше като част от извратения свят на маниака, а не от истинската реалност, която аз населявах. Доволен от моята почуда, каза:

— Корнелий Сноу бил единственият притежател на акции в банката, когато я е построил. Подредил е нещата, както му е било удобно.

— За някаква измама ли става въпрос? — учуди се Лори и като че ли и се искаше да има нещо такова.

— Съвсем не — увери я той. — По всичко личи, че Корнелий Сноу е бил честен, загрижен за хората човек.

— Бил е ненаситна, алчна, лигава свиня — ядосано заяви Кринкъл, докато поставяше друг експлозив.

— Не е злоупотребявал с пари на вложители, защото осемдесет процента от началния капитал е бил негов. Кринкъл не се интересуваше от цифри — за него нещата бяха само емоция:

— Щях да го изпека на шиш и да го хвърля на кучетата.

— През 1870 години — каза маниакът — сложната мрежа за управление и контрол, използвана сега от банките, не е съществувала.

— Имало е само кучета с недостатъчно добро обоняние, за да надушват злобните копелета — добави Кринкъл с такава горчивина, че можеше да пресече мляко.

— Малко след настъпването на новия век този просто устроен свят започнал да се променя.

— Дори и свирепите прегладнели плъхове не биха яли от сребролюбивото влечуго, ако и да е изпържено в мазнина от бекон — доразви си темата Кринкъл.

— След смъртта на Корнелий, когато цялото му състояние било оставено за благотворителна дейност, тази част от тунела, която водела към входа на подземието на банката, била зазидана. Спомних си дупката в стената, през която бяхме минали. Бийгъл Бойс са имали работа.

— Стоманената врата в началото на стълбището към подземието всъщност не се използва — продължи анонимният маниак. — Старата дъбова врата била заместена от стоманена през трийсетте години, която по-късно била заварена. А от другата страна има укрепена с бетон стена. Но всичко това би ни отнело не повече от два часа, стига да сме изключили алармата.

— Изненадана съм, че тази стая там няма аларма — каза Лори. — Но ако това беше машина на времето, щеше да има.

— Не са сметнали за нужно. По всичко личи, че не е голяма банка и никой не би я обрал. Нещо повече, след 1902 година, когато заградили подземния път, вече не е имало заден вход. И заради сигурността на банката от благотворителната агенция — собственичка на имението Сноу, се съгласили да не затварят тунелите. Само няколко човека от историческото общество са ги виждали, и то след като са подписали договор за мълчание.

По-рано беше споменал за член на историческото общество, когото са измъчвали и който сега беше мъртъв също както и библиотекарят. Колкото и прецизно да е оформен договорът за мълчание, винаги има вратички.

Не може да се каже, че бях като ударен от гръм при тези разкрития, но със сигурност бях учуден, независимо от деликатността на момента. Въпреки че съм роден и израснах в Сноу Вилидж и въпреки че обичах живописния си роден град, и се интересувах от историята му, никога не бях чувал толкова много клюки за тайни коридори под градския площад.

Когато изразих удивлението си, топлата искра в очите му кристализира в по-хладен блясък, който ми беше познат от очите на чудовището Килър Дъ Гила и млечната змия Ърл.

— Не може изцяло и истински да познаваш един град — каза той, — ако го обичаш. Щом го обичаш, ти си очарован от повърхността. За да познаваш изцяло и истински един град, трябва да мразиш, да го ненавиждаш, да го ненавиждаш с неугасима, възпламенима страст. Трябва да си обсебен да научиш всичките му гнили, срамни тайни и да ги използваш срещу него, да откриеш скритите му ракови образувания и да ги храниш, докато се превърнат в апокалиптични тумори. Трябва да живееш за деня, в който всеки камък и всяка пръчица ще бъдат заличени завинаги от лицето на земята.

Смятам, че някога, в миналото, нещо лошо му се е случило в нашата туристическа Мека. Нещо по-травмиращо от това да ти дадат малка стая, когато си платил за двойна, или да не успееш да се вредиш за пропуск за ски лифта.

— Но ако си говорим честно — започна Лори (малко рисковано според мен), — в тази лудория не става въпрос за омраза или справедливост, както спомена по-рано. Това е банков обир. Става въпрос за пари.

Лицето на маниака така посиня — от челото да брадичката, от ухо до ухо — че заприлича на голяма синина. Усмивката му стана права линия.

— Не ми пука за парите — заяви толкова лаконично, че думите сякаш избягаха от устата му, без да разделят гневно присвитите му устни.

— Не ограбваш зеленчуков магазин, за да отмъкнеш много моркови и грах. Ограбваш банка.

— Ограбвам банката, за да разоря града.

— Пари, пари, пари — настоя тя.

— Става дума за отмъщение. Заслужено, закъсняло отмъщение. И според мен това е достатъчно близо до справедливостта.

— Не и за мен — намеси се Кринкъл, оставяйки настрана експлозивите, за да се включи в разговора. — Става дума за пари, защото богатството не е просто богатство, то е коренът, стъблото и цветът на силата, а силата освобождава силните и потиска слабите, разрушава разрушаващото се, измъчваните трябва да измъчат мъчителите си.

Не направих дори опит да пусна втори път това изречение през складовете на паметта си. Опасявах се, че ако се опитам да го подредя, мозъкът ми ще блокира. Това беше Карл Маркс, филтриран през обектива на Абът и Костело. Разбрал от израженията ни, че мисълта му не е достатъчно остра, за да проникне в мозъците ни, той предложи философията си в по-стегнат вариант:

— Част от парите на това гнусно, вонящо прасе принадлежат на мен и на много други хора, които той е мамел.

— Хей, по-полека, къде отиде! — извика му Лори. — Корнелий Сноу никога не те е мамил. Той е умрял много преди да се родиш.

Тя беше дала газ и по инерция обиждаше всеки, който имаше власт и причина да ни убие.

Разтърсих окованата и към моята ръка, за да и напомня, че всяко ято куршуми, което кани, най-вероятно ще умъртви и мен.

Кълбото от жици на главата на Кринкъл, играещо ролята на коса, се втвърди и той вече не приличаше толкова на Арт Гарфънкъл, колкото на невестата на Франкенщайн.

— Това, което правим, е политическо заявление — настоя той.

Доста муден в сравнение с другарите си, Хонкър се присъедини към тях, толкова раздразнен от цялото това бръщолевене за отмъщение и политика, че веждите му мърдаха като гъсеници, съживени от електрически удар.

— Пари — каза той. — Това е то. Пари в брой. Тук съм, за да взема парите и да бягам. Ако нямаше банка, нямаше да съм тук; останалото не ме засяга, затова вие, момчета, ако не млъкнете и не си свършите работата, аз изчезвам — ще се справяте без мен.

Хонкър явно притежаваше умения, необходими за успеха на обира, защото заплахата му укроти партньорите му. Гневът им обаче не отслабна. Изглеждаха като настървени кучета с намордници, физиономиите им — потъмнели от сдържана ярост, очите им — пламнали от желание да атакуват, което нямаше да се охлади, докато не им се позволи да хапят.

Нямаше да е зле да имам малко бисквитки да им дам, например хрупкави шотландски масленки. Или шоколадова пита с орехи. Поетът Уилям Конгрийв е написал: „Музиката може да укроти и звяр“, но подозирам, че вкусните кифлички биха свършили по-добра работа.

Вероятно Хонкър беше наясно, че заплахата и подчинението не бяха част от работата в екип и подхвърли залъгалка за манията на всеки един, като започна с Кринкъл:

— Часовникът тиктака, а имаме работа да вършим. Това имам предвид. И ако просто си свършим работата, твоето политическо заявление ще бъде направено високо и ясно. Кринкъл прехапа долната си устна, напомняйки на младия ни президент, и неохотно кимна в съгласие. Хонкър се обърна към зеленоокия маниак:

— Измисли тази лудория, щото искаш справедливост за смъртта на майка си. Е, хайде да си свършим работата и да си получиш тази справедливост.

Очите на убиеца на библиотекари се размътиха, както когато струните на душата му бяха раздрънкани от моето признание, че майка ми ми е гладела чорапите.

— Намерих вестниците, в които беше описана историята — каза той на Хонкър.

— Сигурно ти е било трудно да ги четеш — изрази съчувствие приятелят му.

— Сякаш някой разкъсваше сърцето ми. Едва се насилих да ги прочета — гласът му натежа. — И така се разгневих…

— Разбираемо е — показа съпричастност Хонкър. — Човек има само една майка.

— Не само, че е била убита, но и лъжите, Хонкър. Почти всичко във вестниците беше лъжи.

— Те са просто галените кученца на капитализма — отбеляза Кринкъл.

— Пишеше, че майка ми е умряла по време на раждането и полудял от гняв, татко застрелял доктора, сякаш в това има някаква логика.

Анонимният маниак може би беше на моята възраст. До деня? До часа? Почти до минутата? Ако е взел красотата и зелените очи на майка си… Удивен, без да се замисля, възкликнах:

— Пунчелино?

Хонкър сбърчи чело и гъстите му веждите хвърлиха сенки на съмнение върху очите му.

Кринкъл спусна дясната си ръка в якето, докосвайки дебелия край на кобура на пистолета.

Стрелящият във вестници направи крачка назад — стреснат, че знам името му.

— Пунчелино Бизо? — казах аз.