Дийн Кунц
Пророчество (5)

5

На четиринайсети септември, сряда, в девет часа вечерта, отидох при родителите ми в тяхната гостна, за да прибавим такава тежест в стомасите, че коленете ни все пак да издържат под напора и.

Искахме и да обсъдим още веднъж най-добрите стратегии за поведение през съдбовния ден, от който ни деляха само три часа. Надявахме се, че като съм подготвен и действам внимателно, можех да посрещна шестнайсети септември невредим, като трите малки прасенца след срещата им с вълка.

Баба Роуина се присъедини към нас, за да говори от гледната точка на вълка. По-точно се вживяваше като адвокат на дявола и ни обясняваше всички пропуски, които виждаше в нашите предпазни мерки.

Както винаги вечеряхме в позлатен сервиз от лиможки порцелан, ползвайки прибори на Бучелати от чисто сребро.

Противно на впечатлението, което създава масата, родителите ми не са богати, а са от стабилната средна класа. Въпреки добрата заплата, която получава баща ми като сладкар, възможностите за трупане на капитал и ползване на служебен самолет не бяха включени в характеристиката му.

Майка ми печелеше малко, като рисуваше портрети на домашни любимци, най-вече котки и кучета, но също така и на зайци, папагали, а веднъж и на млечна змия, която дойде да позира и не искаше да си тръгне.

Малката им къщичка във викториански стил можеше да мине за скромна, ако не беше уютна до разкош. Таваните не са високи и стаите не са големи, но са обзаведени с вкус и със стремеж към удобство.

Не можете да обвинявате Ърл, че се скатаваше зад дивана във всекидневната, до крачетата на ваната в горната баня, в коша за дрехи, при картофите в килера и къде ли още не през трите интересни седмици, когато ни осинови. Ърл беше млечната змия, а домът, в който живееше, беше стерилно място с мебели от неръждаема стомана и черна кожа, абстрактно изкуство и кактуси вместо цветя.

От всички симпатични кътчета на тази малка къща, където можеш да четеш, да слушаш музика или да съзерцаваш кристалния зимен ден, най-уютно е в гостната. Така е, защото за семейство Ток, храната и веселото настроение около всяко ядене, са центърът, главината, въртяща спиците на колелото на живота. Оттам и луксът на Лимож и Бучелати.

Имайки предвид, че не ставаме, преди да сме приключили с всичките пет ястия и че смятаме първите четири, на които се отдаваме изцяло, просто за подготовка за петото, цяло чудо е, че никой от нас не е дебел.

Веднъж татко установи, че най-хубавият му вълнен костюм му стяга в кръста. Достатъчно беше да не обядва три дни и панталоните вече му бяха широки.

Отношенията на мама с кофеина съвсем не е най-любопитното от гледна точка на необикновената ни връзка с храната. И от двата рода, Ток и Гринуич (Гринуич е моминското име на майка ми), роднините имаха метаболизъм като на колибри. Тези същества ядяха три пъти повече от собственото си тегло и оставаха достатъчно леки, за да могат да летят. Мама веднъж изказа предположението, че с баща ми се привлекли мигновено донякъде благодарение на подсъзнателно усещане, че метаболизмът им е кралски.

Гостната беше с махагонов таван, махагонова ламперия и махагонов под. Ефирната коприна по стените н персийският килим придаваха мекота на всичко дървено.

Има стъклен полилей с кристални висулки, но вечерята винаги се сервира на свещи. В тази специална септемврийска вечер на 1994 свещите бяха много и дебели, поставени в малки кристални купи, някои прозрачни, други рубиненочервени, пречупващи светлината на призматични форми върху ленената покривка, стените и шкафовете.

Ако някой надникнеше през прозореца, нямаше да разбере, че вечеряме; щеше да си помисли, че провеждаше сеанс, а храната просто ни помага да дочакаме идването на духовете.

Въпреки че родителите ми бяха приготвили любимите ми ястия, се опитах да не ги приемам като последното желание на осъдения.

Пет изключителни блюда не могат да бъдат претупани като Хепи меню в „Макдоналдс“, особено в комбинация с внимателно подбрани вина. Бяхме се подготвили да прекараме дълга вечер заедно.

Татко е главният сладкар в световноизвестния „Сноу Вилидж Резорт“, работа, която наследи от баща си Джоузеф. Хлябът и сладките трябваше да са пресни всеки ден и затова той отиваше на работа в един часа през нощта, пет, а често и шест дни в седмицата. Към осем, когато всичко за деня е опечено, се прибира вкъщи за закуска с мама, след което спи до три следобед.

Този септември и аз работих в тези часове, защото бях чирак там. Ток вярват в традициите. Според татко въпросът не е в семейството, а в таланта. А на мен ми дайте само добра фурна и съм цял дявол. Странно, но в кухнята никога не съм муден. Пека ли, аз съм Джийн Кели, аз съм Фред Астер, аз съм изяществото в човешки образ.

След вечерята татко беше на работа, но не и аз. Подготвяйки се за първия от петте дни, предсказани от дядо Джоузеф, си бях взел една седмица отпуск. Предястието ни беше соу бюрек по американска рецепта. Това са много тънки кори, разделени от също толкова тънки пластове масло и сирене, покрити със златиста коричка. По това време все още живеех с нашите. Татко каза:

— Трябва да останеш вкъщи от полунощ до полунощ. Скрий се. Поспи, почети, погледай телевизия.

— И какво да очакваме — обади се баба Роуина, — той да падне по стълбите и да си счупи врата.

— Не използвай стълбите — посъветва ме мама. — Стой си в стаята, скъпи! Аз ще ти нося храна.

— В такъв случай къщата ще изгори — отбеляза Роуина.

— Слушай, Уина, къщата няма да изгори — увери я татко. — Електричеството е в изправност, фурната е съвсем нова, двата комина са почистени, къщата е заземена и Джими не си играе с кибритените клечки.

Баба беше на седемдесет и седем, вдовица от двайсет и четири години, преодоляла мъката си, щастлива, но своенравна жена. Беше се възприела като адвокат на дявола и не излизаше от роля.

— Ако не пожар, то газова експлозия — заяви тя.

— Да бе, не искам да съм виновен за разрушаването на къщата — казах аз.

— Уина — обясни татко, — досега газова експлозия не е разрушавала къща в цялата история на Сноу Вилидж.

— Значи пътнически самолет ще се разбие тук.

— О, това, виж, е нещо, което се случва всяка седмица — иронично изрече баща ми.

— Винаги има първи път — отстояваше Роуина.

— Колкото е възможно пътнически самолет да се разбие за пръв път в къщата, толкова е възможно и за пръв път вампири да се нанесат в съседната къща, но нямам намерение да нося огърлица от чесън.

— Ако не пътнически, то от онези на „Федерал Експрес“, дето са пълни с пакети — каза Роуина.

Татко зяпна и поклати глава.

— „Федерал Експрес“ значи.

Мама му обясни:

— Мама иска да каже, че ако съдбата е намислила нещо за нашия Джими, той не може да се скрие. Съдбата си е съдба. Ще го открие.

— А може би самолет на „Юнайтед Парсъл Сървиз“ — каза Роуина.

Над димящи купи с крем-супа от карфиол, освежена с бял боб и пелин, решихме, че най-добрият ход беше да карам така, както всеки друг почивен ден, макар и с малко повече внимание.

— От друга страна — продължи баба Роуина, — предпазливостта може да го убие.

— Хайде сега, Роуина, как може предпазливостта да убие човек? — зачуди се баща ми.

Баба преглътна още една лъжица супа, млясна с устни, както не беше мляскала никога, преди да навърши седемдесет и пет. Примлясна още няколко пъти с някакво задоволство.

По средата между седмото и осмото си десетилетие беше решила, че дълголетието и и дава право да се отдаде на някои малки удоволствия, които никога преди не беше си позволявала. Това бяха неща като мляскането, шумното духане на носа (все пак никога на масата) и оставянето на лъжицата или вилицата отстрани, подпряна на чинията, вместо в чинията, както майка и, истинска викторианка и педант на тема етика, я беше учила, че трябва да прави в знак, че е приключила с яденето.

Тя примлясна пак и обясни как предпазливостта може да бъде опасна:

— Да речем, че Джими иска да пресече улицата, но се страхува да не го блъсне автобус…

— Или камион с боклук — предложи мама. — Тези грамадни, тромави неща по тези стръмни улици. Ами да — ако спирачките откажат, нищо не може да ги спре. Ще минат направо през къщата.

— Автобус, боклукчийски камион, а може и засилена катафалка — предположи баба.

— За какво и е на катафалката да бърза? — попита татко.

— И да бърза, и да не бърза, ако е катафалка — каза Роуина, — няма ли да е иронично — премазан от катафалка? Кой знае, животът често е ироничен по начин, който никога не показват по телевизията.

— Широката публика не би го понесла — поясни мама. — Способността и да възприема ирония се изчерпва някъде по средата на епизод от „Убиец, написа тя“.

— Това, което минава за ирония по телевизията напоследък — отбеляза баща ми, — са някакви долнопробни сюжетчета.

— Боклукчийските камиони не са толкова страшни, колкото онези грамадни бетоновози. Всеки път имам чувството, че въртящата се част ще падне на земята и ще ме размаже — обадих се аз.

— Така значи — уточни баба. — Джими се страхува от бетоновози.

— Не че ме е страх — възразих аз, — просто им нямам доверие.

— И така, стои си той на тротоара, поглежда наляво, поглежда надясно, пак наляво, понеже е предпазлив, не бърза, застоява се на бордюра и на главата му пада сейф.

В интерес на полезния дебат баща ми би приел и някои доста екзотични хипотези, но това вече преля чашата на търпението му.

— Падащ сейф? Откъде ще падне този сейф?

— Разбира се, че от някоя висока сграда — каза баба.

— Няма никакви високи сгради в Сноу Вилидж — внимателно се противопостави татко.

— Руди, скъпи — каза мама, — пропускаш хотел „Алпайн“.

— Той е само на четири етажа.

— Сейф, изпуснат от четвъртия етаж, би размазал Джими — продължаваше баба и някак загрижено попита: — Извинявай. Това разстройва ли те, скъпи?

— Ни най-малко, бабо.

— Опасявам се, че това е самата истина.

— Знам, бабо.

— Ще те размаже.

— Със сигурност — съгласих се. — Но тази дума е толкова крайна — „размазва“.

— Определено е силна.

— Трябваше да помисля, преди да я използвам. Трябваше да кажа „смачка“.

В бледата светлина на свещите Уина се усмихваше като Мона Лиза. Протегнах се и я погалих по ръката.

Като сладкар баща ми трябва да смесва прецизно определени количества от различни съставки и съответно уважава математиката повече от майка ми и баба ми, които са по-артистични и неробуващи на логиката.

— Защо някой ще качи сейф на най-горния етаж на хотел „Алпайн“?

— Ами, то е ясно, че за да се съхраняват ценните вещи в него — каза баба.

— Чии ценни вещи?

— На хотела.

Въпреки че татко никога не побеждаваше в такива спорове, всеки път се надяваше, че ако е упорит, разумът ще надделее.

— Защо — попита той — да не си сложат големия, тежък сейф на първия етаж? Кой ще тръгне да го пренася на покрива?

— Защото е сигурно, че ценните им вещи са на последния етаж — обади се майка ми.

В такива моменти никога не бях сигурен дали тя се застъпва за абсурдния светоглед на Уина, или се будалка с баща ми.

Изражението и е наивно. Очите и са винаги бистри и честни. По природа си е откровен човек. Емоциите и са прекалено ясни, за да бъдат изтълкувани погрешно, а намеренията и никога не са двусмислени.

И все пак, както казва татко, за човек, толкова възхитително откровен и директен по природа, тя може да се превърне в загадка с такава лекота, сякаш просто е превключила на друг канал. Затова я обичаше.

Разговорът ни продължи на салата от цикория, круши, орехи и синьо сирене, последвана от филе миньон, поднесено на палачинки с картофи и лук, украсени с аспержи.

Преди татко да донесе десерта от кухнята, стигнахме до заключението, че през идния важен ден трябва да се придържам към нормалните за почивен ден дейности. И да бъда предпазлив, без да прекалявам. Полунощ дойде. Петнайсети септември започна. Нищо необичайно.

— Може би нищо няма и да се случи — каза мама.

— Ще — възрази баба и примлясна с устни. — Ще се случи нещо.

Ако не бях размазан или смачкан до девет часа вечерта, щяхме пак да вечеряме заедно. Щяхме да чупим от хляба, докато се ослушваме за приближаващ пътнически самолет и очакваме да замирише на газ.

След полудесерта, истинския десерт и пандишпана, съпроводени от океани кафе, татко отиде на работа, а аз помогнах за разтребването.

В един и половина през нощта вече се бях настанил във всекидневната с книга, която очаквах да е интересна. Обожавам да чета за убийства.

На първата страница жертвата беше накълцана и натъпкана в сандък. Казваше се Джим. Оставих тази книга настрана, избрах си друга от купчината на масичката и се върнах на фотьойла. От корицата се пулеше красива мъртва блондинка, удушена със старинен японски пояс, красиво увит около врата и. Първата жертва се казваше Делорес. Това ме удовлетворяваше и се настаних удобно. Баба седеше на дивана, заета с бродирането на възглавница. Беше майстор на бродерията още от детските си години.

Откакто се беше пренесла при мама и татко преди почти двайсет години, режимът и беше като на пекар и всяка нощ бродираше сложни фигури. Майка ми и аз следвахме същия график. Мама беше поела обучението ми, защото семейството ни живееше нощем.

Напоследък баба бродираше най-вече насекоми. Пердетата и на пеперуди, а пък и възглавничките за столове на калинки бяха симпатични, но не можех да приема по облегалката ми да се нижат паяци, или по възглавницата ми да се разхождат хлебарки.

Мама беше в близката ниша, преустроена на студио, и рисуваше поредното животно. Този път беше отровен гущер с искрящи очи, носещ името Убиец.

Понеже Убиец не обичаше непознати, а и не беше се научил къде да ходи по нужда, гордите му собственици бяха донесли цял топ снимки на майка ми, за да го прерисува. Един съскащ, хапещ, тормозещ гущер беше в състояние да развали иначе приятната вечеря.

Всекидневната е малка и артистичната ниша, отделена само от копринените завеси на широкия свод. Завесите бяха дръпнати, така че мама можеше да ме вижда и би реагирала бързо в случай, че усети, да кажем, признаци на вълнение.

След като прекарахме около час в мълчание, заети с разнообразните си занимания, мама каза:

— Понякога си мисля, че се превръщаме в семейство Адамс.

 

 

Първите осем часа от моя първи фатален ден преминаха без особени инциденти.

В 8:15 татко се прибра вкъщи с побелели от брашното вежди.

— Не можах да направя хубав крем пломбиер, та да ми спаси задника. Нямам търпение да свърши този ден и да мога да се концентрирам отново.

Закусихме заедно в кухнята. Към 9:00 ч, след повече от обикновеното прегръдки преди лягане, се прибрахме по спалните си и се скрихме под завивките. Може би другите не се криеха, но аз със сигурност го правех. Вярвах в предсказанията на дядо ми повече, отколкото си признавах пред останалите, и гърлото ми се стягаше с всяко тиктакане на часовника. Лягайки си в час, когато повечето хора отиват на работа, имах нужда от щори и тежки завеси, които да изолират светлината и шума. Стаята ми беше тиха и мъртвешки черна.

След няколко минути вече имах непреодолима нужда да светна нощната лампа. От дете така не ме е било страх от тъмното.

Извадих от чекмеджето на нощното шкафче калъф, в който се съхраняваше пропускът за цирка, който полицай Хю Фостър беше дал на баща ми преди повече от двайсет години. Хартийката с размери шест на дванайсет, беше като нова, само с една линия по средата от сгъването, за да се побере в портфейла на баща ми. На обратната страна татко беше записал продиктуваното от Джоузеф на смъртния му одър. Петте дати.

На предната страна имаше лъвове и слонове. „ЗА ДВАМА“, упътваха черни букви и „БЕЗПЛАТНО“, обещаваха червени.

Почти най-долу бяха написани четири думи, които през годините бях препрочитал безброй пъти: „ПРИГОТВИ СЕ ЗА МАГИЯТА!“ В зависимост от настроението ми изречението понякога звучеше като покана за предстоящо приключение. Друг път виждах в него заплаха: „ПРИГОТВИ СЕ ЗА УЖАСА!“

Прибрах пропуска в чекмеджето и останах да лежа буден в леглото. Едва ли щях да заспя. Но заспах.

Три часа по-късно седях в леглото, събуден внезапно. Треперех от страх.

Ако вярвам на разума си, не бях се събудил от гаден сън. Никакви кошмарни образи не витаеха из паметта ми.

Но въпреки това се бях събудил с ясна и ужасяваща мисъл, толкова потискаща, че сърцето ми беше като в менгеме и можех да изтръгна само бързи и плитки вдишвания. Фаталните дни бяха пет и нямаше как да умра на първия. Разбира се, Уина, само както тя си може, правилно отбеляза, че това не изключва отрязани крайници, осакатявания, парализи или мозъчни увреждания.

Не можех да изключа и смъртта на някой друг. Някой скъп за мен човек. Баща ми, майка ми, баба ми…

Ако това щеше да е фатален ден, защото някой от тях ще умре по мъчителен и болезнен начин, а образът му ще ме преследва цял живот, то по-добре аз да умра.

Седнах на ръба на леглото, доволен, че бях оставил лампата да свети. Ръцете ми лепнеха от пот и така се тресяха, че щеше да ми е абсолютно невъзможно да намеря ключа на лампата или да го натисна.

Да имаш сплотено и любящо семейство е дар божи. Но колкото повече хора обичаме и колкото по-силно ги обичаме, толкова по-уязвими сме за загубата, мъката и самотата. Бях приключил със спането. Часовникът показваше 13:30.

Оставаше по-малко от половината ден, само десет часа и половина до полунощ. Време, достатъчно да бъде отнет един живот, да изчезне един свят, една надежда.