Дийн Кунц
Пророчество (6)

6

Милиони години преди Травъл Ченъл, който би могъл да ни информира за такива събития, от вътрешността на земята се надигнали такива бури, че я набръчкали на сгъстени вълнообразни форми като оформен от мусон морски пейзаж, принуждавайки всеки движещ се по тези места да върви нагоре, надолу и почти никога хоризонтално.

Вечно зелени дървета — борове, ели, смърчове, разкриват гънките на почвата и скалите, извивайки се покрай Сноу Вилидж, но и врязвайки се дълбоко в пределите на града.

Тук живеят четиринайсет хиляди човека. Повечето изкарват прехраната си директно или косвено чрез природата, като например тези, които населяват земите покрай местата за риболов.

Курортът и минералните извори на Сноу Вилидж, както и скипистите, плюс още хотели и приспособления за зимен спорт, привличат толкова много почиващи, че от средата на октомври до март населението нараства с шейсет процента. Палатките, походите, плаването с лодки и рафтингът привличат почти толкова туристи през останала част от годината. Есента пристига рано на Скалистите планини, но този септемврийски следобед не беше от освежаващо хладните. Приятно топъл въздух, спокоен като гъсто океанско дъно, в компанията на златно следобедно слънце потапяше Сноу Вилидж в магията на кехлибара.

Къщата на родителите ми е в отдалечен квартал и до центъра, където имах няколко поръчки, ходех най-често с кола.

По това време имах седемгодишен додж дейтона шелби зет. Като се изключеха майка ми и баба ми, все още не бях срещнал жена, която да обичам колкото тази малка спортна кола.

Не притежавам никакви умения в механиката, а нямам и талант да придобия такива. Не можех да си обясня как работи тази машина, точно както и не разбирах какво толкова и харесват на тая риба тон в касерол.

Вероятно харесвах този симпатичен малък додж заради формата му, изчистените линии, черния цвят, ивиците в есенно жълто. Беше като парченце нощ, спуснало се от небето, носейки следи от лунен прах.

По принцип не виждам романтика в неодушевените предмети, особено ако не стават за ядене. Доджът беше рядко изключение.

Стигнах до центъра — на този етап, без да се блъсна челно в някоя, незнайно за къде бързаща катафалка — и сдед няколко минути успях да намеря най-доброто място за паркиране.

Повечето от местата за паркиране на нашата главна улица — Алпайн Авеню, бяха едно до друго на тротоара, каквито по онова време гледах да избягвам. При небрежно отваряне на вратите на колите можеше да пострада моят шелби зет и да му се олющи боята. Приемах такива неща доста лично.

Предпочитах паркирането един зад друг и открих едно такова местенце срещу Сентър Скуеър Парк, който всъщност е квадратен и е в центъра на града. Оказва се, че колкото пищна е природата в планината, толкова хората в нея са семпли в изразяването си.

Паркирах шелбито зад едно жълто бусче пред Сноу Меншън — забележителност, отворена за посещения единайсет месеца в годината, но затворена през септември между двата основни туристически сезона.

Както обикновено понечих да изляза от страната на шофьора. Точно преди да го направя, някаква камионетка профуча покрай мен. Беше опасно близо и се движеше с два пъти по-голяма скорост от разрешената. Ако бях слязъл от колата секунди по-рано, щях да прекарам есента в някоя болница и да посрещна зимата с по-малко крайници.

Ако беше друг ден, щях да измърморя нещо за безразсъдството на шофьора и да си отворя вратата, вдишвайки праха, който е вдигнал. Но не и днес.

Понеже бях предпазлив, но надявам се не прекалено, се прехвърлих на мястото до шофьора и слязох откъм тротоара.

Веднага погледнах нагоре. Нямаше падащ сейф. Дотук добре.

Основан през 1872 година с пари от златни мини и железопътни релси, Сноу Вилидж е като открит музей на викторианската архитектура, особено градският площад — най-голямото постижение на активистите по запазване на ценностите. Четири блока от тухли и варовик, украсени с железни релси, с изпочупени и плесенясали корнизи над вратите и прозорците, обграждаха парка.

Градските дървета са широколистни — високи, островърхи и стари. Все още не бяха заменили летните си зелени премени за златистоесенни.

Трябваше да отида до химическото чистене, до банката и до библиотеката. Никоя от тези сгради не се намираше от страната на парка, където си намерих място за паркиране.

От трите най-много ме притесняваше банката. Случваше се банките да ги обират. Понякога загиват и случайни минувачи.

Благоразумието ми ме посъветва да оставя банката за утре.

От друга страна, въпреки че не бяха предизвиквали катастрофа, докато обработват вълнен костюм от три части, бях сигурен, че използват разяждащи, токсични, а най-вероятно и взривоопасни химикали.

В този ред на мисли, с тези тесни пътечки между дървените лавици, претъпкани с лесно запалими книги, библиотеката си е направо огнен капан.

И така, в чудене накъде да тръгна, стоях на тротоара, изпъстрен от слънчевата игра на листата.

Предсказанията на дядо Джоузеф за петте фатални дни не включваха какво точно ще се случи, така че нямаше как да подготвя защитен план. Така или иначе през всичките тези години се подготвях психически.

Тази подготовка обаче не ми донесе спокойствие. Въображението ми раждаше страх, който пълзеше надолу по гръбнака и стигаше до всички точки на тялото.

Когато бях вкъщи, уютът на дома и подкрепата на семейството ми ме спасяваха от страха. Сега се чувствах като на показ, уязвим, под прицел.

Параноята може да е в списъка на професионалните изкривявания на шпионите, политиците, наркопласьорите и ченгетата в големите градове, но не и в този на пекарите. Буболечките в брашното или липсата на горчив шоколад в килера не ни навежда на мисълта за коварен враг и всеобщ заговор срещу нас.

Водейки приличен, подходящ, а след нощта на моето раждане и приятно скучен живот, не си бях създал врагове, или поне не знаех за такива. Въпреки това обаче огледах внимателно прозорците на втория и третия етаж от страната на градския площад, убеден, че ще видя снайпер, насочен към мен.

До този момент бях убеден, че каквото и да се случи през тези пет дни, нямаше да е лично, а щеше да е породено от природни закони: мълния, ухапване от змия, мозъчен удар, падащ метеорит. Би могло да бъде също и инцидент вследствие на човешка грешка: бетоновоз-беглец, неуправляем влак, грешно конструирана цистерна с пропан.

Дори и ако се натъкна на банков обир и ме застрелят, пак щеше да е инцидент, като се има предвид, че можех да отложа отиването в банката и да се разходя в парка, да храня катерички, те да ме хапят и да хвана хидрофобия.

Сега се сковах от мисълта, че може някой съзнателно да е избрал мен за обект за нанасяне на тежка телесна повреда или осакатяване.

Можеше да е някой, когото не познавам. Най-вероятно да е някой побъркан самотник. Някой непознат с наклонност да убива, недоволен от живота, с цял снаряд празни аргументи, запасен с вкусни протеинови хапчета, да го държат буден през дългия му престой в полицията.

Много прозорци проблесваха с оранжевите цветове на следобедното слънце. Други, скрити от лъчите, оставаха мрачни. Всеки един можеше да е отворен, а снайперистът да се крие в сянката отзад.

Така парализиран, осъзнах, че притежавам способността да виждам в бъдещето, също като дядо Джоузеф в предсмъртния му час. Снайперистът не беше просто една от възможностите, той беше там с пръст на спусъка. Образът му не се беше родил във въображението ми; бях усетил присъствието му, него и моето надупчено на решето бъдеще.

Опитах се да направя крачка напред, след това се опитах да отстъпя назад, но не можех да помръдна. Усетих, че една стъпка в грешната посока ще ме заведе в траекторията на куршума.

Но като стоях на едно място, аз бях идеалната мишена. Така или иначе никакъв логичен аргумент не беше в състояние да ме размърда.

След като бях огледал прозорците, вдигнах поглед към покривите, които бяха даже по-удобно място за снайперист.

Така бях потънал в мисли, че чух, но не отговорих на въпроса. Той го повтори:

— Попитах — добре ли сте?

Престанах да търся снайперист и насочих погледа си към младия мъж пред мен. Тъмнокос, със зелени очи, красив като филмова звезда. Почувствах се объркан, сякаш за момент бях излязъл времето, и връщайки се от друго измерение, не можех се адаптирам към темпото на живота. Той хвърли поглед към покривите, които ме интересуваха, след което прикова забележителните си очи в мен.

— Не изглеждате добре.

— Аз… просто… мисля, че видях нещо там — промърморих смутено. Това изречение беше достатъчно странно, за да предизвика усмивка.

— Имате предвид в небето?

Не можех да призная, че говорех за покривите, защото това със сигурност щеше безжалостно да разкрие, че съм хипнотизиран от мисълта за снайперист. Затова казах:

— Да, ъ, в небето, нещо…странно — и усетих, че това изказване не ме прави по-малко чудноват, отколкото, ако бях споменал снайпериста.

— Искате да кажете НЛО? — Той се усмихна очарователно, като Том Круз в роля на веселяк.

Може би наистина беше известен актьор, някоя изгряваща звезда. Много шоумени прекарваха ваканциите си в Сноу Вилидж.

Дори и да беше известен, нямаше да го позная. Не се интересувах особено от филми; бях прекалено зает с лекарството, със семейството и с истинския си живот.

Единственият филм, който бях гледал тази година, беше „Форест Гъмп“. Почувствах се, сякаш имам IQ като на главния герой. Топла вълна заля лицето ми и някак смутено казах:

— Може би някакво НЛО. Или не. Не знам. Вече го няма.

— Добре ли сте? — повтори той.

— Да, разбира се, всичко е наред; само онова нещо в небето, дето вече го няма — казах смутен.

Изуменият и вторачен поглед ме извади от парализата ми. Пожелах му приятен ден, отминах го, препънах се и почти паднах на тротоара.

След като запазих равновесие, не се обърнах назад. Знаех, че ме гледа с усмивката за милиони.

Усетих, че ме е обзел безпричинен страх. Да ме застреля снайперист беше толкова възможно, колкото и да ме отвлекат извънземни. Сериозно решен да се взема в ръце, се запътих направо към банката.

Да става каквото ще. Ако безмилостна банда хулигани ме осакатят с куршум в гърба, това може да се окаже за предпочитане пред грозно обезобразяване при пожар в библиотеката или живот, прекаран на изкуствено дишане след вдишване на токсични изпарения при критичен инцидент в химическото чистене.

Банката щеше да затваря след минути; имаше само няколко клиенти и всеки от тях ми изглеждаше подозрително. Стараех се да не заставам с гръб към тях.

Съмнителна ми беше даже и осемдесетгодишната дама, която си мърдаше главата нагоре-надолу. Някои професионални обирджии са майстори в маскирането; това клатене може да е просто част от добрата игра. Но пък брадавицата на брадичката изглеждаше съвсем истинска.

В деветнайсети век се е очаквало от една банка да е впечатляваща. Гранитен под и стени, колони и много бронз.

Когато един банков чиновник, прекосявайки помещението, изпусна счетоводната книга, която носеше, стените така пречупиха звука, че прозвуча като изстрел. Изтръпнах, но не се изпуснах в гащите.

Депозирах един чек, взех малко пари в брой и напуснах банката без инциденти. Въртящата се врата ме накара да се почувствам притиснат, но все пак ме върна в топлия следобед, без да ме нарани. Трябваше да взема едни дрехи от химическото и за да не ги разнасям със себе си, оставих тази задача за накрая и се запътих към библиотеката.

Библиотеката „Корнелий Ръдърфорд Сноу“ е много по-голяма, отколкото може да се очаква за малък град като нашия, с приятна варовикова структура. От двете страни на входа стоят два каменни лъва върху постаменти във формата на книги.

Лъвовете не са разярени. Интересно, но и двата спят, сякаш са чели автобиографията на някой политик и това ги е упоило.

Корнелий, с чийто пари е била построена библиотеката, не се интересувал много от книги, но смятал, че трябва да се интересува. Построяването на хубава библиотека било по неговата логика такъв полет за духа и така поучително за ума, както и самото прочитане на стотици томове. И затова когато строежът приключил, той се смятал за много начетен човек.

Градът ни не е кръстен така заради снега. Името му е дадено в чест на железопътния и минен магнат, чийто данък общ доход са го създали: Корнелий Ръдърфорд Сноу.

Щом влезеш в библиотеката, виждаш портрета му. Железен поглед, мустаци, бакенбарди и гордост — това е той.

Когато влязох, нямаше хора на масите за четене. Единственият посетител, когото виждах, беше на рецепцията и небрежно подпрян на бюрото, водеше задушевен разговор с Лайнъл Дейвис, главния библиотекар.

Приближих се и разпознах посетителя. Зелените му очи блеснаха, като ме видя, а широката му усмивка беше приветлива, а не подигравателна, но все пак това, което каза на Лайнъл, беше:

— Мисля, че господинът ще иска нещо за летящи чинии.

Познавах Лайнъл Дейвис, откакто се помня. Животът му беше посветен на книгите, както моят — на фурната.

Той беше сърдечен, мил, запален по всичко от египетска история до брутални детективски романи.

Той имаше вече захабеното и все пак непроменено детско излъчване на учтив ковач или почтен свещеник от Дикенсов роман. Познавах лицето му — никога не е изглеждало така, както изглеждаше сега.

Усмивката му беше широка, но очите — присвити. Левият ъгъл на устата му потрепери и разкри, че очите му са по-откровени от усмивката.

Дори и да бях прочел предупреждението на лицето му, нищо не можех да направя, за да спася него или себе си. Красивият мъж с порцелановите зъби беше решил какво следва в момента, в който влязох. Първо, застреля Лайнъл Дейвис в главата.