Дийн Кунц
Пророчество (13)

13

Широк два метра и петдесет сантиметра, покритият с варовик тунел, имаше нисък, сводест таван и прави стени. Под краката ни правоъгълните павета бяха наредени зигзагообразно.

Светлината на дебелите жълти свещи в бронзови свещници потрепваше от течението, хвърляше бледи проблясъци към стените и тъчеше постоянно променящи се гоблени по извивките на тавана.

Този неприветлив коридор се оказа дълга смесица от шарки и криволичещи форми на светлината.

Нямаше да се учудя, ако бяхме срещнали Едгар Алан По, но нямаше и следа от него, както и от Хонкър, и от безименния маниак.

Въпреки че хладният сух въздух беше учудващо свеж, без следа от зловония, с есенция само на суров варовик и горещ восък, очаквах прилепи, плъхове, хлебарки, притичващи загадъчни същества, но засега трябваше да се задоволя само с Кринкъл.

Бяхме изминали едва три-четири метра, когато той каза:

— Спрете там за минута!

Докато чакахме, той затвори тайната врата от рафтове и после затвори дъбовата врата към нишата. Вероятно идеята беше да сведе до минимум ефекта от взрива в тунела, ако експлозивите в библиотеката гръмнат, а ние още не сме излезли от него.

Докато той затваряше де каквото имаше зад нас, Лори отвори чантичката си и започна да тършува. Намери пиличката. За нейна изненада аз я изтръгнах от нея. Тя очакваше, че ще я захвърля и когато не го направих, ми каза:

— Дай я!

— Изтръгнах този Ескалибур от скалата и само аз имам силата да го използвам — прошепнах и като на литератор с надеждата, че ще я очаровам и ще се съгласи.

Изглеждаше така, сякаш беше готова да се нахвърли върху мене. Подозирах, че юмрукът и би могъл да нанесе няколко силни удара. Кринкъл се приближи, мина покрай нас, толкова арогантен и убеден в боязливостта ни, че всъщност ни обърна гръб и ни поведе.

— Хайде, хайде, и не си мислете, че нямам очи на тила.

Сигурно имаше. Там, откъдето идваше, всички имаха очи на тила.

— Къде сме? — попитах, докато го следвахме.

Психопатският гняв беше прилепнал като лоена топка към истинската му същност и той беше способен да изпълни и най-простия отговор с ярост.

— Под Сентър Скуеър Парк.

— Имам предвид тунела. Какъв е?

— Какво, по дяволите, имаш предвид под „какъв е“? Това е тунел, пълен с лайна, малоумна главо!

Без да се засягам, го попитах:

— Кой го е построил? Кога?

— 1800-те, преди всичко друго. Корнелий Сноу го е конструирал — алчното, ненаситно копеле.

— Защо?

— За да може да се движи незабелязано.

— Да не е бил викториански батман или нещо такова?

— Тунелите свързват четири от най-големите му имоти около площада. Това пълзящо по корем, капиталистическо прасе…

По време на този разговор Лори ми хвърляше многозначителни погледи, подканвайки ме да атакувам Кринкъл с Ескалибура.

Като говорим за магически саби, от пиличката имаше още много да се желае. Скрита в ръката ми, усещах, че е твърда, но по-тънка от нож. Острият и край не можеше да убоде палеца ми.

Ако Лори носеше обувки с тънки токчета вместо бели маратонки, щях да предпочета да нападна Кринкъл с една от тях.

Отвърнах на все по-яростните и погледи с дълги, некачествени мимически изразни средства, като и казах да бъде търпелива, да не бърза, да ми даде време да намеря най-добрата възможност за нанасяне на тежка телесна повреда…с пиличка.

— Е… какви четири големи сгради са свързани с тунелите? — попитах Кринкъл, докато се движехме през трептяща светлина и прилепващи сенки. Той ги изброи с нарастваща злоба:

— Имението му, тази купчина пищен излишък. Библиотеката му, която не е нищо повече от храм на декадентската западна псевдолитература. Съдът му, гнездо на покварени съдии, които потискали хората по негова воля. И банката, където крадял от бедните и лишавал от права вдовиците.

— Имал е собствена банка? — попитах. — Супер!

— Притежавал е по много от всичко — кръвопиещото злобно куче. Ако състоянието му беше разделено между сто човека, всеки от тях щеше да е толкова богат, че щеше да бъде убит заради състоянието си. Защо не съм живял по онова време! Щях да откъсна главата на тази империалистическа свиня и да играя кикбол с нея.

Даже и в този полумрак можех да видя, че лицето на Лори беше почервеняло и напрегнато от едва сдържан — някои биха казали почти истеричен — гняв. И без специалист по израженията на лицето можех да си преведа, че на нейното пишеше: „Давай, Джими, давай, Джими, давай, давай, давай! Наръгай копелето, наръгай копелето! Тряс, бум, бам!“ Вместо това аз предпочетох да изчакам момента.

Ако носеше обувки с остри токчета, сега със сигурност щеше да ги свали и да ми татуира главата.

След минута стигнахме до пресечка с друг тунел. И тук имаше течение, макар и по-слабо. Свещници с допълнителни дебели жълти свещи хвърляха къдрави завеси от светлина през пълзящия мрак.

Трябваше да се сетя, че пресичането на коридори вероятно се пада под градския площад, защото четирите сгради, които Кринкъл изброи с горчивина, се намираха в различните части на парка: северната, южната, източната и западната.

Въпреки това не можех да не се впечатля от сложната подземна структура. Наляво, надясно, назад, напред накъдето и да погледнех, се сещах за каменните коридори, и стаи, осветени с факли, от старите филми за гробници на мумии, и въпреки опасната ситуация, в която бяхме попаднали, изпитах приключенска тръпка.

— Насам! — каза Кринкъл и зави наляво.

Преди да го последва, Лори остави чантичката си на пода — бутна я в мрака на коридора, по който минахме, излизайки от библиотеката.

Ако безименният, хилещ се малоумник я видеше с чантичката, номерът щеше да се провали — ако разрешите този жалък план с пиличката да бъде определен така величествено като номер.

Не и се искаше да си оставя чантичката. Със сигурност я смяташе за арсенал от потенциални оръжия. Бихме могли да задушим Кринкъл с пудра. Ако имаше четка за коса, можехме жестоко да го пребием. Продължавахме да вървим след нашия гид.

— За какво са всичките тези свещи? — попитах.

Той загуби търпение:

— За да виждаме в тъмното, ненормален идиот, такъв!

— Ефектът не е много голям.

— Само това са имали през 1870 година, свещи и газени лампи, лигав слабоумник, такъв.

Лори наново започна да ми дава сигнали чрез невероятни физиономии и налудничаво въртене на очите, че моментът да го промуша е настъпил. Не бях се привързал много към Кринкъл, така че почти бях готов да го издълбая като дърводелец резба.

— Да, но сега не сме 1870. Можехте да използвате фенери, лампи с батерии, онези туби с химикали за бенгалски огън — казах аз.

— Не мислиш ли, че знаем, мъртвомозъчен мухльо? Но атмосферата нямаше да е автентична. След още няколко крачки не се стърпях и попитах:

— Защо трябва атмосферата да е автентична?

— Шефът така иска.

Реших, че шефът е безименният маниак, освен, ако нямаше някой господин Биг, който все още не бяхме видели.

В някакъв момент, много след първоначалното построяване, последните три метра от този коридор са били срутени. Бяха използвали двойни бетонни блокове с вградени стоманени летви.

Сега половината от блоковете бяха изкъртени. Стоманените летви бяха отрязани с ацетиленова горелка. От едната страна на коридора имаше купчина чакъл.

Последвахме Кринкъл през процепа на това отделение в последната част на коридора. Още една дъбова врата зееше отворена на края му. Електрическото осветление на тавана, прибавено десетилетия по-късно към оригиналната конструкция, разкриваше обширна каменна стая с масивни колони и зигзагообразен под. Две каменни стълбища с железни орнаменти се изкачваха по срещуположните стени към врати от блестяща неръждаема стомана. Тази неръждаема стомана създаваше усещането, че сме в окултен храм.

Половината от пространството беше празно. Другата половина беше заета от редици зелени рафтове с пътечки между тях. Хонкър и убиецът на библиотекари стояха до количката с намаления брой експлозиви и тихо разговаряха. Загрижен, че по-ярката светлина ще покаже прекалено много, тайно пуснах пиличката в джоба на панталоните си.