Дийн Кунц
Пророчество (23)

23

Шест седмици по-късно Лори Лин Хикс дойде на вечеря. Изглеждаше по-красива от pommes a la Sevillane. За пръв път на масата имаше нещо по-възхитително от храната.

Рубиненочервени свещи и кристални лампени шишета разпръскваха трепкаща копринена геометрия по стените и развълнувани кехлибарени кръгове върху разграфения на квадрати таван.

Тя светеше по-ярко от свещите. Ядяхме предястието — раци, печени в сусам, когато баща ми каза:

— Никога не съм познавал човек, чиято майка е дресьор на змии.

— Доста жени се захващат с това, защото звучи забавно — отвърна Лори, — но е доста по-трудно, отколкото си го представят. И рано или късно се отказват.

— И все пак е забавно — отбеляза майка ми.

— О, да! Змиите са супер. Не лаят, не драскат мебелите и си решавате проблема с гризачите.

— И не трябва да ги разхождаш — добави мама.

— Е, ако много искаш, можеш, но не се отразява добре на съседите. Мади, раците са превъзходни.

— Дресьорът на змии как изкарва пари? — поинтересува се татко.

— Мама има три основни източника на доходи. Тя предлага разнообразни змии на телевизионните и филмовите продукции. По едно време сякаш всеки музикален клип използваше змии.

— Значи ги дава под наем! — изненада се майка ми.

— За час, ден, седмица? — попита татко.

— Обикновено за ден. Дори и за филмите с много змии ги вземат за не повече от четири-пет дена.

— Сега няма филм, който да не нашарят с малко живи змии — заяви баба Роуина. — Особено тези на Дъстин Хофман.

— Тези, които наемат змии на час — каза Лори сериозно, — са най-вече непочтени хора.

Това ме заинтригува.

— Никога не съм чувал за компания за непочтено наемане на змии.

— О, има ги, със сигурност — навъси се Лори. — Дават под наем на отделни хора и не задават въпроси.

С татко и мама разменихме озадачени погледи, но Уина беше наясно:

— За еротични неща.

Татко промърмори:

— Оппа!

А мама отбеляза:

— Страшничко.

А аз казах:

— Понякога ме плашиш, бабо!

Лори държеше да поясни:

— Майка ми никога не дава на отделни хора.

— Когато бях малка — каза Уина, — малкият Нед Ярнел, комшийското дете, беше ухапан от гърмяща змия.

— Дива или взета под наем? — попита татко.

— Дива. Малкият Нед не умря, но имаше гангрена. Трябваше да ампутират първо два пръста, после цялата китка.

— Джими, скъпи — каза мама, — толкова се радвам, че не се наложи да ти отрежат крака.

— И аз се радвам.

Татко вдигна чашата си с вино.

— Да пием за неампутирания крак на нашия Джими.

След тоста Уина изрече:

— Малкият Нед стана единственият еднорък шампион в стрелянето с лък, който някога е участвал в олимпийските игри.

— Това е невъзможно — удиви се Лори.

— Мило момиче — каза Уина, — ако мислиш, че е имало много едноръки олимпийски шампиони в стрелбата с лък, явно не си наясно с този спорт.

— Не е спечелил злато, разбира се — изясни татко.

— Сребърен медал — призна баба. — Но щеше да спечели златен, ако имаше две очи.

Лори остави вилицата, за да подчертае удивлението си:

— Бил е циклоп?

— Не — отвърна майка ми, — имал е две очи, просто с едното не е виждал.

— Но не трябва ли да имаш изострени възприятия, за да си добър в стрелбата с лък? — учуди се Лори.

Горда с приятеля си от детството, Уина отбеляза:

— Малкият Нед имаше нещо по-важно от изострени възприятия. Имаше кураж. Нищо не можеше да сломи малкия Нед.

Лори взе вилицата си и каза:

— Искам да разбера дали малкият Нед не е бил освен всичко и джудже.

— Каква странна, но интересна идея — обади се майка ми.

— Според мен само странна — заяви баба. — Малкият Нед беше метър и осемдесет и три, когато беше на единайсет, и стигна до метър и деветдесет и пет — голямо момче, като нашия Джими. Каквото и да си мислеше баба ми, аз бях с няколко сантиметра по-нисък от малкия Нед. Сигурно и тежах много по-малко от него, освен ако не се теглят само ръцете. В такъв случай със сигурност го превъзхождах.

Ако сравня двата си крака, левият тежи много повече от десния благодарение на двете метални пластини и многобройните пирони, които крепяха бедрото ми, плюс металната пластинка в пищяла. Беше се наложила и сериозна съдова хирургия, но това не добави и грам към теглото на крака.

На тази вечеря в началото на ноември 1994 година дренажната тръбичка вече я нямаше, което подобряваше мириса ми, но все още носех гипс. Седях на края на масата с крак, опънат встрани, сякаш се надявах да спъна баба. Уина приключи с рака, примлясна звучно с устни, което смяташе за подходящо за възрастта си, и каза:

— Спомена, че майка ти изкарва пари от змиите по три начина.

Лори докосна прекрасните си сочни устни до салфетката.

— Тя също и дои гърмящи змии.

— Какъв магазин, по дяволите, би продавал такова нещо? — извика татко ужасен.

— Имахме една малка, сладка млечна змия у нас за малко — обърна се мама към Лори. — Казваше се Ърл, но винаги съм мислела, че Бърнард ще му подхожда повече.

— На мен ми изглеждаше като Ралф — каза баба Роуина.

— Ърл беше момче — уточни мама, — или поне го мислехме за момче. Ако беше момиче, щеше ли да се налага да го доим? Все пак, ако не доиш кравата, тя може да умре.

Вечерята беше започнала чудесно. Погледнах татко. Той ми се усмихна. Знаех, че си прекарва страхотно.

— Всъщност в млечните змии няма мляко — каза Лори. — Нито в гърмящите. Това, което изцежда майка ми, е отрова. Хваща главата отзад и масажира жлезите с отрова. Секретът излиза от зъбите, които при гърмящите са подкожни, и се съхранява в стъкленица.

Татко смята гостната за храм и никога не поставя лакти на масата. Но сега се облегна и подпря брадичка с ръката, сякаш се приготви за дълго слушане.

— Значи майка ти има ранчо с гърмящи змии.

— Ранчо е силно казано, Руди. Не е и ферма. По-скоро е градина за развъждане.

Баба ми доволно се оригна и каза:

— На кого продава тази отрова — на убийци или може би на онези пигмеи с фунийки за стреляне.

— Производителите на лекарства я използват, за да правят антиотрова. Има и още няколко приложения в медицината.

— Ти спомена и за трети източник на доходи — припомни и баща ми.

— Майка ми е невероятна със змиите — изрече Лори с любов. — Ходи по партита и изпълнява номера с тях.

— Кой би поръчал такова представление? — учуди се баща ми.

— Кой не би? — попита майка ми и вероятно вече мислеше за годишнината им и за рождения ден на Уина.

— Именно — каза Лори. — Всякакъв вид фирмени празненства по повод пенсиониране, Коледа, бар мицвах, Американската асоциация на библиотеките, каквото се сетиш.

Мама и татко вдигнаха чиниите от предястието. Донесоха купи със супа от пиле и царевица, украсени с парченца чедър.

— Обичам царевица — каза баба, — но имам газове от нея. Преди ми пукаше, ама вече не. Дойде рокът на златните години.

Татко вдигна тост, не с вино, а с първата си лъжица супа:

— Нека негодникът да не излезе от затвора! Нека се пържи! Негодникът, разбира се, беше Пунчелино Бизо. На следващата сутрин предстоеше предварителен разпит, за да се определи дали е психически здрав.

Беше убил Лайнъл Дейвис, Хонкър, Кринкъл и Байрън Меткалф — дългогодишен водач на общността за запазване на града, когото беше измъчвал, за да получи информация за коридорите под площада.

Освен това експлозиите бяха убили двама чистачи в съда и един безделник, който изследвал ценностите на контейнера зад библиотеката. Нарта Файе Джийтър, възрастна вдовица, която живееше до съда, също беше починала.

Осем си е голяма цифра, като говорим за човешки животи, но като се имат предвид сериозните разрушения, можеше да има много повече жертви. Причината да са само толкова беше, че експлозиите бяха два етажа под земята и част от енергията беше потънала в разбиването на подземните тунели. Библиотеката, имението и банката се срутиха върху подземията си, сякаш превърнати в руини под прецизните изчисления на експерт по взривовете.

Съдебната палата също беше взривена, но камбанарията и падна в съседната сграда и предизвика неочакван ужас в иначе спокойния живот на вдовицата Джийтър.

Двете и котки също бяха премазани. Някои от жителите на Сноу Вилидж като че ли бяха по-наскърбени от тяхната смърт, отколкото от човешките или архитектурните загуби.

Пунчелино беше съжалил, че не са умрели стотици. Каза на полицията, че ако можеше да го направи пак, щеше да сложи допълнителни пакети напалм, за да предизвика такава огнена буря, която да унищожи много сгради.

Части от улицата и парка бяха хлътнали в тайните коридори на Корнелий Сноу. Моето красиво, черно, спортно купе с жълти ивици беше погълнато от една такава дупка.

Спомняте ли си, когато казах, че не съм срещал млада жена, която можех да обикна толкова, колкото обичах този седемгодишен додж дейтона шелби зет? Интересно — когато го загубих, не ми домъчня дори за миг.

Лори щеше да изглежда добре в шелбито, но щеше да изглежда още по-добре в понтиак транс ам от 1986, може би не черен, а червен или сребрист, някой цвят, който да отива на емоционалността и. Или пък едно чеви камаро ИРОК-3, кабрио от 1988.

Моят проблем беше проблем като на всеки млад пекар със заплата, достатъчна за насъщния и малко торти. Имаше мъже по света, които само ако зърнеха Лори, щяха да и купят по един ролс-ройс за всеки ден от седмицата. И не всички такива мъже изглеждат като тролове.

— Нали не смяташ, че ще пратят негодника в някой приют и ще го оставят да се отърве? — попита татко.

— Той самият не иска това — поясних аз. — Заяви, че е знаел точно какво прави и че всичко е било отмъщение.

— Луд е по негов си начин — каза Лори. — Но много добре различава доброто от злото. Мади, Руди, тази супа е фантастична, дори и да причинява газове.

Баба Роуина имаше историйка, подходяща и за тази тема:

— Хектор Санчес, дето живееше до Брайт фолс, се самоуби с пръдня.

Рационалистът в баща ми беше възмутен от изказването на баба.

— Уина, това е просто невъзможно.

— Хектор работеше в производството на козметика — спомни си баба. — Имаше прекрасна коса, но не и много мозък. Това беше преди петдесет и шест години, в далечната трийсет и осма, преди войната.

— Дори и тогава не е било възможно — заяви татко.

— Ти още не си бил роден, нито пък Мади, така че не ми казвай какво не е било възможно. Видях го с очите си.

— Никога не си го споменавала. — Татко, подозираше лъжата, но все още беше неподготвен за обвинение. — Джими, споменавала ли го е досега?

— Не — потвърдих аз. — Помня за Хари Рамирес, който се самосварил до смърт, но не и този Хектор Санчес. — Мади, спомняш ли си да си чувала за това преди?

— Не, скъпи — призна майка ми, — но какво доказва това? Сигурна съм, че просто на мама и е било изскочило от ума.

— Да видиш как някой умира от пръдните си не е нещо, което ей-така ти изскача от ума. Татко се обърна към Лори:

— Съжалявам, мила. Разговорите ни на масата не винаги са на такова ниво.

— Не знам какво е нивото, докато ядеш равиоли от консерва и слушаш истории за пошла употреба на змии и за миризмата на торнадо, изсмукало помията от канализацията.

Баба нетърпеливо изрече:

— Хектор Санчес никога не е изскачал от ума ми. Просто за пръв път подхващаме тази тема.

— С какво точно се е занимавал в тази индустрия? — попита мама.

— При положение, че се е взривил с пръдня преди петдесет и шест години — каза татко, — на кого му пука с какво се е занимавал?

— На семейството му — изрече Уина. — Това е била прехраната им. Както и да е, той не се е взривил. Това е невъзможно.

— Случаят приключен! — тържествено произнесе баща ми.

— Навърших двайсет и една и съпругът ми — Сам, ме заведе на таверна за пръв път. Бяхме в сепаре. Хектор беше седнал на бара. Поръчах си розова катеричка. Харесваш ли розова катеричка, Лори?

Лори отговори „да“, а татко каза:

— Побъркваш ме с това; и в момента виждам розови катерички — пълзят по тавана.

— Хектор пиеше бира с парченца лимон през един стол от един здравеняк. Той имаше бицепси колкото бедра и най-красивата татуировка на озъбен булдог на ръката.

— Хектор или здравенякът? — попита майка ми.

— Хектор нямаше никакви татуировки — поне не на места, на които да се виждат. Но пък имаше маймуна на име Панчо.

— И Панчо ли пиеше бира? — попита майка ми.

— Маймуната не беше там.

— А къде беше?

— Вкъщи със семейството. Не беше от онези маймуни, които обичат да обикалят кръчмите. Панчо беше домошар.

Мама потупа татко по рамото.

— Такива маймуни обичам.

— И Хектор, както си седеше на бара, пусна една мощна…

— Най-накрая — каза баща ми.

— … и здравенякът го обиди на миризма.

Хектор му каза да се разкара.

— Колко едър беше този Хектор? — учуди се Лори.

— Към метър и седемдесет и четири, около шейсет килограма.

— Щеше да е добре да вземе маймуната за подкрепление — каза Лори.

— После здравенякът го удари с юмрук два пъти, хвана го за косата и му изтрещя лицето в бара три пъти. Хектор падна мъртъв, а здравенякът си поръча още едно уиски с бира и две пресни яйца заради протеините.

Баща ми победоносно изрече:

— Значи бях прав. Не го е убил излизащият газ. Убил го е пияният здравеняк.

— Ако не беше пръднал, нямаше да бъде убит — настояваше баба.

Лори довърши супата си и попита:

— А как Хари Рамирес се е самосварил?

Следващото ястие беше печено пиле, пълнено с кестени, месо, полента и грах със салата от коренчета от целина.

Когато след полунощ татко донесе таблата с десертите от кухнята, Лори не можа да си избере между мандаринова крем-пита и парче яйчена торта; взе си и от двете. Опита и от трите редици сладкиши.

Ядеше сладкиш с невероятна концентрация, докато не осъзна, че всички на масата са млъкнали. Когато вдигна поглед, всички я гледахме с усмивка.

— Вкусно — каза тя.

Ние се усмихнахме.

— Какво? — попита тя.

— Нищо, мила — отвърна майка ми. — Просто сякаш винаги си била тук.

Лори си тръгна в един през нощта, което за нас беше рано, но за нея — късно. В девет сутринта трябваше да учи на танци двама намръщени унгарци.

Намръщените унгарци са друга история. Ще ги оставя за друга книга, ако доживея да напиша такава.

На входната врата, както стоях с помощта на патерица, Лори ме целуна. Това би било идеалният завършек на вечерта…, ако не беше ме целунала само по бузата и ако цялото ми семейство не беше на един метър разстояние, наблюдаващо и усмихващо се, отдадено на прекалено много примляскване с уста.

После тя целуна баба ми, майка ми и баща ми, което сложи край на илюзиите ми, че съм специален.

Тя се върна при мен, целуна ме пак по бузата и това донякъде оправи положението. Когато излезе от къщата и потъна в мрака, имах чувството, че взе със себе си всичкия кислород. Без нея дишането беше почти болезнено.

Татко закъсня за работа. Тръгна по-късно, за да остане до края с Лори. Преди да излезе, каза:

— Синко, никой уважаващ себе си пекар, не би оставил такова момиче да си отиде.

Докато мама и баба почистваха масата и зареждаха двете съдомиялни машини, аз седнах на един фотьойл в хола и се облегнах на паяците по него. С приятно пълен стомах и гипсиран крак, опънат на стол, се почувствах изоставен.

Опитах се да чета криминален роман от поредицата за частен детектив с неврофиброза — болестта, нашумяла покрай мъжа-слон. Той пътуваше от единия край на Сан Франциско до другия, винаги с качулка на главата, за да закрива деформираните му черти. Не можах да вникна в разказа.

След почистването баба се върна на дивана и се захвана с бродериите си. Беше започнала възглавница на стоножки.

Мама седна пред статива в нейното си ателиенце и се захвана с портрета на едно коли, което по желание на собственика трябвало да е с кариран шал и каубойска шапка.

Размишлявайки за живота си и за приятната вечеря, естествено се замислих и за ексцентричността. Сега като пиша за рода Ток, членовете му изглеждат странни и неповторими. Каквито всъщност са. Това е и една от причините да ги обичам.

Всяко семейство е ексцентрично по собствен начин, както и всяко човешко същество.

Ексцентричен означава извън или встрани от нормалното, извън или встрани от това, което се смята за нормално. Като цивилизация чрез консенсус сме определили кое е нормално, но този консенсус е обширен като река; не е като въже високо над арената.

Въпреки това никой от нас не води абсолютно нормален живот. В края на краищата ние сме хора. Всеки е уникален толкова, колкото никое друго създание не е, сравнено с подобните му. Имаме инстинкти, но те не ни управляват. Чувстваме привличането на безмозъчната тълпа, блазним се от стадото, но устояваме на силните ефекти на това влияние. А ако не успеем, дърпаме обществото надолу към кървави останки от срутени утопии, ръководени от Хитлер, Ленин или Мао Дзе Дун. И тази разруха ни напомня, че Господ ни е дал самоличност и че ако я забравим, тръгваме по тъмни пътеки.

Когато не виждаме и не се радваме на собствената си ексцентричност, се превръщаме в егоистични чудовища. Както моето, така и всяко друго семейство е ексцентрично по свой начин. Гарантирам. Да си отвориш очите за тази истина е да си отвориш сърцето за човешкото. Четете Дикенс! Той е знаел.

Всички от моето семейство искат да бъдат единствено и само себе си. Не биха се редактирали, за да впечатлят другите.

Откриват смисъла в тихата си вяра един в друг и в малките чудеса от ежедневието. Нямат нужда от идеологии или философии, за да определят какви са. Определя ги живеенето, с всички усещания, които носи, с надеждата и с нестихващия смях.

Почти от момента, в който я срещнах в библиотеката, бях сигурен, че Лори Лин Хикс знае всичко, което Дикенс знаеше, независимо дали го беше чела или не. Красотата и идваше не толкова от външния и вид, отколкото от факта, че не беше фройдистки робот и никога не би позволила да бъде определена като такава. Тя не беше жертва, не беше наивница. Ръководеше се не от постъпките на другите, не от завист, не от убеждение за морално превъзходство, а от възможностите, които предлага животът.

Оставих настрани романа с детектива и се прехвърлих от фотьойла в приспособлението за ходене. Колелцата изскърцаха. Влязох в кухнята, затворих вратата и отидох до телефона на стената. Известно време постоях там, бършейки влажните си длани в ризата. Треперех. Тази нервност не беше толкова силна, но беше много по-дълбока от всичко, което бях почувствал пред пистолета на Пунчелино.

Това беше безпокойствието на катерача, който иска да стигне до най-високия връх за рекордно време; който знае, че в живота му ще се отвори едно прозорче и той ще притежава уменията и физическата издръжливост да постигне мечтата си, но се страхува, че бюрокрацията или бурите, или съдбата ще му пречат, докато накрая прозорчето се затвори. И тогава кой ще бъде той, какъв ще стане?

През шестте седмици след нощта на клоуните бяхме разговаряли по телефона много пъти. Бях запомнил номера и наизуст. Набрах три цифри и спрях.

Устата ми беше пресъхнала. Поскърцвайки с патерицата, отидох до шкафа, взех една чаша, после скръц-скръц до чешмата. Напълних я с охладена и филтрирана вода от специалното кранче.

С двеста грама по-тежък, но все още с пресъхнала уста, се върнах до телефона. Набрах пет цифри и спрях.

Нямах доверие на гласа си. Пробвах: „Здрасти. Джими е.“

Дори и аз се бях отказал да се наричам Джеймс. Когато осъзнаеш, че се бориш срещу фундаментален закон на вселената, най-добре е да се предадеш. „Здрасти. Джими е. Извинявай, ако съм те събудил.“ Гласът ми звучеше несигурно и с две октави по-високо. Не е звучал така, откакто бях на тринайсет.

Изкашлях се, опитах отново и вече можех да мина за петнайсетгодишен.

След като набрах шест цифри, спрях отново. И после с импулсивна невъздържаност натиснах и седмата.

Лори вдигна на първото позвъняване, сякаш беше до телефона.

— Здрасти. Джими е — казах. — Извинявай, ако съм те събудил.

— Прибрах се преди петнайсет минути. Не съм легнала още.

— Беше ми приятно тази вечер.

— И на мен — отвърна тя. — Семейството ти е страхотно.

— Виж, това не е за по телефона, но ако не го кажа, няма да мога да заспя. Ще лежа буден и ще си мисля как се затваря прозорецът ми и как пропускам последния си шанс в планината.

— Добре — каза тя, — но ако смяташ да си толкова загадъчен, по-добре да си водя записки, така че по-късно да имам възможността да разгадая за какво, по дяволите, говориш.

Така, взех химикал и лист.

— Първо, не съм красавец.

— Кой го казва?

— Огледалце, огледалце. И съм несръчен.

— Така смяташ ти, но аз не съм получила никакви доказателства, като изключим моменти като този.

— Не можех да танцувам и преди да се сдобия с тези железа в крака ми. А сега притежавам толкова грация, колкото първото изчадие на доктор Франкенщайн.

— Трябва ти добър учител. Веднъж учих двама слепи да танцуват.

— И освен това аз съм пекар, може би един ден ще бъда сладкар, което ще рече, че никога няма да стана милионер.

— Ти искаш ли да си милионер? — попита тя.

— Не особено. Постоянно ще се притеснявам, че ще загубя парите. Трябва да искам да съм милионер, нали! Някои смятат, че не съм достатъчно амбициозен.

— Кой?

— Какво?

— Кой казва, че не си достатъчно амбициозен?

— Вероятно всички. Друго нещо — не обичам да пътувам. Повечето хора искат да видят света, но аз съм домошар. Мисля, че можеш да видиш целия свят в едно ограничено пространство, ако знаеш как да гледаш. Никога няма да се впусна в приключения в република Китай или република Тонга.

— Къде е република Тонга?

— Нямам идея. Никога няма да видя Тонга. Вероятно няма да видя и Париж или Лондон. Някои биха го определили като трагедия.

— Кой?

Продължих с критиката:

— И въобще не съм изискан.

— Чак пък въобще!

— Някои хора мислят така.

— Пак те.

— Кои?

— Някои хора — каза тя.

— Живеем в един от най-известните зимни курорти в света — задълбочавах се аз, — а аз не карам ски. Никога не съм имал желание да се науча.

— Това престъпление ли е?

— Показва липса на авантюризъм.

— Някои хора държат на авантюризма — отбеляза тя.

— Не и аз. И всеки е запален по походи, маратони, вдигане на тежести. Тези неща не могат да ме грабнат. Аз обичам книги, дълги вечери и разговори, дълги разходки и разговори. Не можеш да разговаряш, докато летиш надолу по скиписта. Не можеш да говориш, когато участваш в маратон. Някои казват, че говоря прекалено много.

— Много са упорити, а?

— Кои?

— „Някои хора“. Интересува ли те какво мислят за теб хората извън твоето семейство?

— Всъщност не. А това е странно, не мислиш ли? Имам предвид, че само на социопат може да не му пука какво мислят другите за него.

— Мислиш ли, че си социопат? — попита тя.

— Сигурно е възможно.

— Не мисля, че е възможно.

— Може би си права. Трябва да си авантюрист, за да си завършен социопат. Трябва да обичаш опасностите, промяната и рисковете, а аз не обичам нищо от тези. Аз съм обикновен. Скучен съм.

— И затова ми се обади — за да ми кажеш, че си обикновен, скучен, дърдорещ, неавантюристичен социопат.

— Всъщност да, но всичко това е за встъпление.

— На какво?

— На нещо, което не трябва да питам по телефона; нещо, за което сигурно е прекалено рано, но стигнах до странния, ужасяващ извод, че ако не те попитам тази вечер, ще бъда спрян от съдбата или от бури и прозорчето на шанса ще се затвори, и така въпросът е… Лори Лин Хикс, ще се омъжиш ли за мен?

Мислех, че мълчанието и е от изненада; после реших, че иска да ме държи в напрежение и когато ми се струваше почти зловещо, тя каза:

— Влюбена съм в друг.