Дийн Кунц
Пророчество (18)

18

Донесоха шестнайсет кутии, свалиха ги по стълбите и ги натовариха на количката, на която преди това бяха експлозивите. Това бяха кашони от твърд картон, с капаци, подобни на тези, в които слагаш книгите си, когато се местиш в ново жилище.

— Повече от три милиона в брой — изрече Пунчелино, когато ни избута да станем и ни заведе до плячката.

Спомних си какво беше казал по-рано: „По всичко личи, че не е голяма банка и никой не би я обрал.“

— Няма толкова много пари в брой в повечето банки в големите градове — поясни Пунчелино. — Това е колекция на отдел „Ценности“ от така наречената „изхабена валута“. Всички банки изваждат захабената валута от обращение. От дванайсет области я пращат тук всяка седмица и в замяна получават нови банкноти.

— Две трети от това е изхабена валута — каза Хонкър, — а останалият един милион е нов. Няма значение. Стойността е еднаква.

— Просто изцедихме малко кръв от капиталистическата пиявица — обади се Кринкъл, а слабата му метафора отразяваше физическото му изтощение. Жичките на главата му се бяха сплъстили от пот.

Пунчелино си погледна часовника и каза:

— Ще трябва да си размърдаме задниците, за да има фойерверки.

Кринкъл и Хонкър излязоха от подземието първи, като единият дърпаше, а другият буташе количката. Ние с Лори ги следвахме, а Пунчелино се движеше зад нас.

В тайните подземни коридори на Корнелий Сноу половината от дебелите жълти свещи блещукаха в свещниците. Трептящите пламъчета осветяваха пътя, вече не толкова добре, колкото в началото. Извиващи се светлинни форми и плъзгащи се сенки тихо се сражаваха на бойното поле на варовиковите стени и таван като духове във война между доброто и злото.

Това беше едно от онези места, на които няма да е чудно, ако от някой ъгъл изскочи Ледърфейс от тексаското клане и започне да стреля с марковото си оръжие. Можеше да открие сродна душа сред клоуните-убийци.

— Тази вечер — каза Пунчелино, когато стигнахме разклона надясно, водещ към библиотеката — най-накрая ще накарам баща ми да се гордее, след като се провалих във всичко останало.

— О, скъпи — обади се Лори, — не бъди толкова жесток към себе си. Изглежда, си гений на тема оръжия, ножове, отрови.

— Това не го интересуваше. Единственото нещо, което искаше от мен, бе да стана клоун, най-великият клоун, звезда, но аз нямам талант.

— Ти си още млад — окуражи го тя. — Имаш много време да учиш.

— Не, той е прав — възрази и Хонкър с очевидна искреност. — Момчето няма талант. Неговият баща е Конрад Бизо, така че с имал за учител най-добрия. Но той дори не може да стане за резил като хората. Обичам те, Пънч, но е така.

— Няма нищо, Хонкър. Осъзнах истината преди много време. На кръстовището не завихме нито наляво, нито надясно. Оттук вече можех да се ориентирам. Направо трябва да беше имението на Сноу, пред което бях паркирал шелбито си, точно срещу банката, до градския площад.

Кринкъл каза:

— Бях с Пунч на арената. Заедно правехме елементарната взривяваща се клоунска кола, евтиния номер с крака в кофата, смешката с дъжда под чадъра и дори номера с мишката в гащите, които никой не може да прецака…

— Но аз ги прецаках всичките — мрачно изрече Пунчелино. — Публиката му се смя — уточни Хонкър.

— Нали това се очаква? — попита Лори.

— Това не е хубав смях — рече Пунчелино.

— Наистина, госпожице, това е гадничко — каза и Хонкър. — Те се смеят на, а не с него.

— Как можете да усетите разликата? — учуди се тя.

— О, лейди, ако си клоун, усещаш — поясни Кринкъл.

Докато се движехме под Сентър Скуеър Парк, бях шокиран от промяната в отношението на двамата мъже. Изглеждаха по-приятелски настроени към нас, по-общителни. Лори вече беше госпожица и лейди вместо неодушевен предмет.

Вероятно трите милиона ги бяха разведрили. Или пък Пунчелино беше поговорил с тях. Беше им обяснил кой съм и те вече не гледаха на нас като на заложници, а като на почетни клоуни.

Може би възнамеряваха да ни очистят след малко и предпочитаха да застрелят хора, с които са създали връзка. Опитвайки се да разсъждавам като психопат, се питах: „Какво ли е да застреляш непознат?“ В настроение да се самобичува Пунчелино разкри:

— Вместо да си заклещя крака в кофата, веднъж си заклещих главата в проклетото нещо.

— Това звучи доста смешно — каза Лори.

— Не и както го направи той — увери я Хонкър.

— Те ме освиркаха — отбеляза Пунчелино. — Освиркаха ме от голямата сцена.

Пред количката, дърпайки, както Хонкър буташе, задъхан, Кринкъл му рече:

— Ти си добро момче, Пунч. Това е важното. Щях да съм горд, ако беше мой син.

— Много мило, Кринкъл. Много мило.

— Какво му е толкова великото да си клоун? Дори когато наивниците се смеят с теб, те се смеят на теб, а и служебните привилегии не си заслужават — каза Хонкър.

На края на коридора се озовахме пред друга масивна дъбова врата с железен обков. Отвъд нея беше подземието на имението Сноу.

Тримата мъже осветиха пространството със силните си фенерчета. Най-много се набиваха на очи експлозивите с вградени в тях детонатори, поставени стратегически из огромната стая в основите на поддържащите колони.

Установих, че четвъртото ключово място от градския площад — Съдебната палата — беше подготвено да се взриви. Тихото, малко Сноу Вилидж щеше да е новина номер едно. Лекарите са странни птици, особено ако нещо в рецептата куца, така че попитах Пунчелино:

— Защо тук има фенери, а в тунелите — свещи?

— Свещите придават автентичност — обясни той. — Аз съм познавач на автентичното във всичките му форми, но то все по-трудно се намира, в този все по-пластмасов, полиестерен свят.

— Не разбирам.

Той ми отговори с някакво съжаление:

— Не разбираш, защото не си артист.

Това не ми помогна много да разбера, но вече бяхме стигнали до кухненски асансьор от деветнайсети век със сгъваема месингова портичка вместо врата. Задвижваше се от макари и тежести и имаше капацитета и механичната сила да приюти количката с парите.

Изкачихме четири стълбища, докато стигнем до кухнята в задната част на партера. Светлината на фенерите разкри бели керамични плотове, блестящ мед и релефно стъкло. Забелязах голяма лъскава гранитена подложка на един керамичен плот. Това беше идеалната повърхност за приготвяне на тесто за кексове и пити. Дори и ако Корнелий е бил алчен, експлоатиращ, кръвопиещ, злобен лицемер, олигавено, ядящо бебета прасе, както го беше описал Кринкъл, в него все пак е имало нещо добро, щом е имал специално отношение към сладкишите.

— Вижте тази невероятна стара желязна печка — каза Хонкър.

— Храната е имала истински вкус, когато е излизала от тази сладурана — добави Кринкъл. — Защото е била автентична — поясни Пунчелино.

Хонкър постави фенерчето си на плота и дръпна лоста, който задвижи кухненския асансьор, и донесе резултата от банковия обир в кухнята.

Пунчелино застреля Хонкър в гърдите, Кринкъл — в гърба и докато се свличаха на пода с викове, ги простреля по още два пъти.