Дийн Кунц
Пророчество (63)

63

Между печенето на торти и допълнителните уроци по стрелба с пистолет, между усъвършенстването на шоколада с кестени и уговарянето на убийство с ненормален донор на бъбрек написах и предходните шейсет и две глави от тази книга, в годината, предходна на петата от петте дати на дядо Джоузеф. Не съм сигурен защо се чувствах принуден да пиша.

Доколкото знам, не се е случвало мемоари на сладкар да попаднат в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Признания на звезди, продаващи омраза политически трактати, диетоложки разкрития как да отслабнем, като ядем само масло, и самоучители как да станем въшливи от пари, като приспособим кода на самурая към бизнесделата, явно бяха нещата, които вълнуваха съвременния читател.

Не ме беше мотивирало егото ми. Ако по някакво чудо книгата имаше успех, всички щяха да продължат да ме смятат за големичък за размера ми. Не бях Джеймс и дори и да напишех цяла библиотека книги, пак нямаше да стана. Бях Джими по рождение и като Джими щяха да ме погребат.

Донякъде написах книгата, за да разкажа на децата си как са стигнали дотук, през какви бурни морета и опасности сме минали. Искам да знаят какво е семейството. И какво не е. Искам да знаят колко обичани са били, в случай че не живея достатъчно дълго, за да го кажа на всеки от тях по сто хиляди пъти.

Донякъде я написах заради жена ми, за да знае, че без нея можех да умра още на първия от петте дни. Всеки от нас си има собствена съдба, но понякога две съдби се вплитат толкова здраво, че ако Божият пръст пререже едната, прерязва и другата.

Написах я и за да си обясня живота. Мистерията. Хуморът, тъмнината и светлината, които са основата и тъканта на гоблена. Абсурдът. Ужасът. Надеждата. Радостта, тъгата. Господ, който никога не стигаме, освен по околни пътища.

В това не успях. Остават по-малко от четири месеца до трийсет и първия ми рожден ден. Преживях много, натрупах всички тези думи и въпреки това мога да обясня живота толкова добре, колкото можех и когато Шарлот Колман ме спасила от съдбата на Пунчелино. Не мога да отговоря на въпросите на живота, не разбирам начина, по който се развива. Не мога да го обясня, но, Господи, как го обичам! И тогава, след седемнайсет месеца мир и щастие, дойде утрото на петия ден, 16 април.

Бяхме подготвили всичко, което опитът ни беше научил да подготвяме, но знаехме, че въобще не е възможно да се подготвим. Моделът може да бъде предположен, но не и предвиден.

Понеже живеехме с лекарски режим и не искахме децата ни да живеят по друго разписание, те се обучаваха в къщи. Уроците им започваха в два през нощта и свършваха в осем сутринта, след което закусваха с нас, играеха на слънце или в сняг и си лягаха.

Обикновено за класна стая им служеше гостната и от време на време кухнята. Майка им беше тяхната учителка, и то каква. Ани беше отпразнувала седмия си рожден ден миналия януари с торта във формата на бъбрек. След няколко месеца Люси щеше да навърши шест, а Анди уверено пътуваше към пет. Обичаха да учат и бяха дяволски ученици в най-добрия смисъл на думите.

Както обикновено във фаталните ми дни не отидох на работа. Ако мислех, че ще има полза да завържа крокодили около къщата и да закова всички прозорци, щях да го направя. Вместо това помогнах на децата за уроците и после приготвих закуска.

Бяхме на кухненската маса и хапвахме ягодови вафли, когато на вратата се позвъни.

Люси отиде на телефона, сложи ръка на слушалката и се приготви да набере 911. Ани взе ключовете за колата от стената, отвори вратата към мокрото помещение и гаража, готова за бягство на колела. Анди изтича към тоалетната да се изпишка, за да е готов за излитане. Лори ме съпроводи до свода между гостната и хола и бързо ме целуна. Отново се позвъни.

— Средата на месеца е, сигурно е вестникарчето — казах аз.

— Да.

Не толкова в чест на деня, колкото за прикритие на кобура, носех хубав спортен костюм от туид. Във фоайето плъзнах ръка под палтото.

През високия френски прозорец до вратата можех да видя посетителя. Той ми се усмихна и поднесе към мен сребриста кутия с червена панделка.

Изглеждаше около десетгодишен, симпатичен, с черна лъскава коса и зелени очи. Панталоните му бяха от сребриста материя; червената му копринена риза беше украсена със сребристи копчета. Върху ризата носеше лъскаво сребристо сако с копчета в сребрист и червен цвят, завъртени в спирала.

Изглеждаше така, сякаш се подготвяше за имитатор на Елвис.

Ако вече и десетгодишни момчета идваха, за да ме убият, то сигурно щях да умра, без да роптая. Със сигурност нямаше да убия малко момче, независимо какви са му намеренията. Когато отворих вратата, той попита:

— Джими Ток?

— Аз съм.

Поднесе кутията, усмихна се като предводител-талисман на парад в деня на щастието и каза:

— За теб е!

— Не го искам.

Усмивката му стана още по-широка.

— Но то е за теб.

— Не е от теб. Кой те изпрати?

Усмивката угасна.

— Господине, за Бога, вземете тъпата кутия. Ако се върна с нея в колата, той ще ме пребие от бой.

На бордюра стоеше сребриста лимузина мерцедес с червени ленти и тъмни стъкла.

— Кой? — попитах аз. — Кой ще те бие?

Вместо да пребледнее, лицето на момчето стана сивкаво кафяво.

— Много дълго се задържах. Ще иска да знае за какво сме говорили. Не трябва да говоря с теб. Защо ми го причиняваш? Защо ме мразиш? Защо си толкова подъл?

Приех кутията. Момчето извади веднага усмивката на талисман, поклони ми се и каза:

— Приготви се за магията!

Нямаше нужда да размишлявам къде съм чувал тази фраза.

Той се завъртя — буквално се уви на сто и осемдесет градуса като пумпал — и слезе по стълбите. Забелязах, че беше със странни обувки, подобни на балетни пантофки, меки, с тънки подметки. Бяха червени.

С необичайна грация той слезе по стълбите и сякаш заплува към мерцедеса. Качи се отзад в лимузината и затвори вратата. Не можах да видя шофьора или някакви други хора вътре. Лимузината отпътува, а аз внесох опакованата като подарък бомба в къщата.