Дийн Кунц
Пророчество (8)

8

Беше по-красива от шоколадово суфле, сервирано в лиможка купа на лиможка чиния, върху сребърен поднос, отразяващ светлина на свещи.

Вратата се беше затръшнала зад нея и тя беше направила няколко крачки, когато осъзна, че това съвсем не е типична картина за библиотека. Не можеше да види убития зад бюрото, но забеляза белезниците на дясната ми китка.

Заговори с прекрасния си гърлен глас, като актьор, който се обръща към публиката, докато другите актьори се правят, че не го чуват:

— Това пистолет ли е?

— Не е ли очевидно, че е пистолет?

— Би могло да е и играчка — каза тя. — Имам предвид истински пистолет ли е?

Размахвайки оръжието си срещу мен, той каза:

— Да ти покажа ли как мога да го застрелям?

Бях се превърнал в най-нежелания от присъстващите заложниците.

— Охо — изрече тя, — това е малко екстремно.

— Трябва ми само един заложник.

— И все пак — каза тя с умопомрачаваща самоувереност, — можеш просто да стреляш в тавана.

Убиецът и се усмихна с такава топлота, каквато бях почувствал аз по-рано на улицата. Всъщност беше даже по-силна и съдържаше доза възхищение.

— Защо шепнеш? — попита той.

— В библиотека сме — прошепна тя.

— Тези правила не важат. — Ти библиотекарят ли си? — попита го тя.

— Аз — библиотекар? Не. Всъщност…

— Значи нямаш власт да премахваш правилата.

— Това ми дава властта — заяви той и изстреля няколко куршума в тавана.

Тя погледна към прозорците, които показваха улицата само през процепите на щорите. После ме погледна и разбрах, че също като мен е разочарована от звука, който произведе изстрелът. Стените, подплатени от книги, абсорбираха звука. Отвън би се чуло като потисната кашлица.

Без да показва по какъвто и да е начин, че стрелбата я е уплашила, тя каза:

— Може ли да оставя някъде тези книги? Тежички са.

Той и показа с пистолета:

— Там.

Когато жената остави книгите, убиецът отиде до вратата и я заключи, без да откъсва поглед от нас.

— Без да критикувам — изрече жената, — вие си знаете работата, но грешите, че ви трябва само един заложник.

Беше толкова неустоима, че при други обстоятелства би могла да накара всеки мъж да оглупее от желание. В този момент обаче бях по-заинтересован от думите и отколкото от външността и, по-впечатлен от дързостта и отколкото от очарователното и лице.

Маниакът май също беше впечатлен. Изражението му показваше, че е очарован. Убийствената му усмивка стана по-сияеща.

Когато и заговори, в гласа му нямаше язвителност, нито сарказъм:

— Имаш някаква теория за заложниците или какво?

Тя поклати глава.

— Не е теория. Просто практически наблюдения. Ако се окажеш очи в очи с полицията и имаш само един заложник, как ще успееш да ги убедиш, че не блъфираш и наистина ще убиеш човека.

— Как? — попитахме и двамата.

— Няма как — отговори тя. — Не можеш да си убедителен. Те могат да те атакуват и да ликвидират теб и заложника.

— Аз мога да бъда доста убедителен — увери я той с по-мек тон, предполагащ следваща крачка — покана за среща.

— Ако бях ченге, не бих ти повярвала и за минута. Прекалено си сладък за убиец. Обърна се към мен:

— Не е ли прекалено сладък?

Почти изразих несъгласието си — нали ви казах, че човек можеше да оглупее.

— Но ако имаш двама заложници — продължи тя, — би могъл да убиеш единия, за да покажеш, че не се шегуваш, и след това вече вторият би бил сигурна защита. Кой би пробвал втори път!

Погледът му остана прикован в нея за секунди.

— Има нещо в теб — каза той накрая с неприкрито възхищение.

— Е — отвърна тя и кимна към купчината книги, които току-що беше върнала. — Чета и мисля, това е всичко.

— Как се казваш? — попита той.

— Лори.

— Лори чия?

— Лори Лин Хикс — отвърна тя.

— А ти си?

Той отвори уста, почти изрече името си, усмихна се и произнесе:

— Аз съм загадъчен мъж.

— И доколкото разбирам, мъж с мисия.

— Вече убих библиотекаря — каза той, сякаш отчиташе дейността си.

— Опасявах се, че си го направил.

Покашлях се.

— Аз съм Джеймс.

— Здрасти, Джими — изрече тя и въпреки че се усмихваше, в очите и имаше много мъка и трескаво пресмятане.

— Иди до него! — нареди маниакът.

Лори дойде при мен. Ухаеше така добре, както и изглеждаше — на свежо, чисто, лимонено.

— Закопчай се за него!

Тя заключи празната халка на лявата си китка, свързвайки съдбите ни, и аз усетих, че трябва да кажа нещо, да успокоя отчаянието в очите и. Духовитостта ми беше изчезнала и успях само да промърморя:

— Ухаеш на лимони.

— Цял ден правих домашен лимонов мармалад. Щях да го опитам довечера върху препечени английски кифлички.

— Аз ще приготвя горчиво-сладък шоколад с дъх на канела — казах аз. — Комбинацията с мармаладови кифлички ще е чудесна за тържество.

Тя оцени вярата ми в добрия изход, но очите и бяха все така угрижени. Маниакът си погледна часовника и каза:

— Времето тече. Доста неща има за оглеждане, преди да се заемем с експлозиите.