Дийн Кунц
Пророчество (38)

38

Не исках Лори да разбере за ситуацията. Точно сега имаше друга работа. Е, не работа, но беше в такова състояние, че нямаше да и се отрази добре, ако научи, че Бизо е на свобода.

Ако се върна сега в родилната зала, независимо колко е вглъбена, един бърз поглед, щеше да и е достатъчен, за да види страха в очите ми. Нямаше да мога да я излъжа дори и за нейно добро. Ще се превърна в масло на горещия и нож и тя щеше да ме размаже на препечена филийка за шест секунди.

Освен това доктор Мелон Мелодеон щеше да задава още въпроси за ябълковата торта с шоколад, а сега нямах време за това.

Затичах се към фоайето за бъдещи бащи, където на различен декор доктор Ферис Макдоналд беше застрелян. От тази стая Бизо беше нахлул в родилното отделение, убивайки сестра Хансън.

Ако престъпниците наистина обичат да се връщат на местопрестъпленията си, той можеше да стигне до нашето бебе по този път. Можеше.

Нямах намерение да оставям съдбата на съпругата ми и на бебето на случайността.

Избърсах си ръцете още веднъж в болничните дрехи и тръгнах по главния коридор на втория етаж.

Беше неестествено тихо, прекалено тихо дори и за болница, сякаш снеговалежът имаше заглушаващ ефект върху стените.

По-нататък, от дясната страна на коридора, имаше четири врати, които очевидно водеха до различни части на родилното. Зад вратите беше дългият прозорец, който разкриваше отделението за новородени.

На края на коридора вратата към аварийните стълби беше маркирана със светещ знак „Изход“.

Бизо можеше да се качи по стълбите и да избере, който си иска вход към отделението. Нямаше да го видя от фоайето за бащи, така че трябваше да пазя тук, в коридора.

Дрън! Мек, но лесно определим звън дойде от нишата на асансьора, която беше в средата на главния коридор. Някой беше пристигнал на втория етаж.

Напоследък толкова често задържах дъха си, че скоро щях да съм готов за кариера в гмуркането за перли.

Лекар в бяла лабораторна мантия излезе от нишата, носейки папка. Разговаряше със сестра, която беше прекалено малка и прекалено жена, за да е Конрад Бизо. Насочиха се към другия край на коридора.

Може би трябваше да отида до аварийното стълбище и да се ослушвам за стъпки, но не исках да се обръщам с гръб към коридора.

Къде бяха хората на Хю Фостър? Вече трябваше да са пристигнали.

Погледнах си часовника и установих, че са минали само две минути, откакто бях затворил телефона. Хората на Хю все още се обуваха.

Времето тече поне два пъти по-бавно, когато чакаш убиец, отколкото когато се забавляваш в кухнята. Болницата имаше охрана във фоайето на партера.

Помислих си да извикам пазача да се качи, за да ми помогне да покрием територията.

Казваше се Върнън Тибит. Беше на шейсет и осем, шишкав, късоглед, без оръжие. По принцип работата му беше да насочва посетителите, да придружава пациентите в колички, да носи кафе на дамата на рецепцията и да си лъска значката.

Не исках Върнън да бъде убит и да няма кой да занесе кафето на дамата. Ако Конрад Бизо все пак не пристигне с танк през стените на болницата, то поне щеше дойде със застрашително оръжие. Имах неясното впечатление, че не излиза без такова.

Аз нямах пистолет. Нямах нож. Нямах тояга. Нямах топче хартия.

Когато се сетих за пушката, която взех от Бизо и сега беше в експлоръра, тръпки ме полазиха. Беше сменил магазина в гората и със сигурност не беше изпразнил втория. Поддадох се на глупостта на мачото, виждайки себе си като Рамбо, само че значително по-блед от него.

Тогава осъзнах, че не можех да се разхождам в болница и да стрелям с пушка. Не бях от персонала, а часовете за посещение бяха минали.

Страхувайки се да не бъда застрелян, загрижен за раждащата Лори, притеснен за нероденото ми дете, уплашен, че болният ми ляв крак — понесъл прекалено много — ще ме предаде в решаващия момент, аз бях допълнително изнервен от болничните дрехи. Не ми бяха удобни.

Свалих разтягащите се терлици, които бяха върху обувките ми, но не се почувствах по-добре. Имах усещането, че съм нагизден за маскарад.

Хелоуин беше подранил с девет месеца. Всеки момент вманиачен клоун в нормални дрехи и въпреки това ужасно страшен щеше да попита: „Номер или лакомство?“ Дрън!

Глътнах си адамовата ябълка и тя затуптя в стомаха ми.

След дрънченето вторият етаж изглеждаше по-тих от всякога. Това беше тишината на прашна улица в малък западен град по обяд, когато всеки жител е залегнал, а бандитите ще излязат всеки момент.

Вместо бандит от асансьора излязоха татко, мама и баба Роуина.

Бях учуден, че са дошли толкова бързо, половин час по-рано, отколкото ги очаквах. Идването им отпусна сърцето ми и подхрани смелостта ми. Те тръгнаха към мен и аз се размърдах да ги посрещна, нетърпелив да ги прегърна.

И тогава осъзнах, че хората, които обичах най-много — мама, татко, баба, Лори и моето бебе — се бяха събрали на едно място. Бизо би могъл да ги убие в една кървава забава.