Дийн Кунц
Пророчество (44)

44

Явно съм гледал прекалено много филми, защото очаквах Портър Карсън да заговори стегнато и с хладната незаинтересованост на федерален агент от сериал. Вместо това имаше глас, който веднага сведох до по-топлото определение: дружелюбен и с акцент от Джорджия, заоблящ всички остри неравности на думите. Когато отворих вратата, електронният глас съобщи: „Входна врата отворена!“

— Имаме същата аларма — каза той, докато си стискахме ръцете. — Синът ми Джейми е на четиринайсет и е компютърен факир. Опасна комбинация. Учи алармата на нови думи. Изведнъж почна да казва: „Входна врата отворена, пази си задника!“ Това му спечели едно наказание. Заключих вратата след него.

— Имаме три деца, едното — на пет, другите — по-малки. Ще бъдат тийнейджъри по едно и също време.

— Леле!

Докато закачах палтото му във фоайето, казах:

— Чудим се дали да не ги заключим в една стая и да ги храним през процеп, докато всичките навършат двайсет и една.

Той шумно пое въздух и каза:

— Къщата мирише на елитен квартал в рая. Гирлянди от кедър, коледна елха, останал аромат от фъстъчени бонбони, печени този следобед, пуканки, свещи с аромат на ванилия и канела, прясно кафе, шунка, печаща се в череши, и шоколадова торта в другата фурна.

Смаян от гирляндите, светлините и заобикалящата ни колекция от коледни играчки, Портър Карсън наостри уши да чуе „Сребърни звънчета“ в изпълнение на Бинг Кросби.

— Вие, приятели, празнувате Коледа, както почти никой в наши дни.

— Да, така е, за съжаление — отговорих аз. — Елате в кухнята. Жена ми бели някакви красоти от Айдахо за картофите в раковина.

Всъщност Лори беше приключила и когато и представих Карсън, си бършеше ръцете в кърпа на коледни звезди.

Ако останалата част от къщата миришеше на рай, то кухнята беше уханният палат на божествата. Федералният агент изглеждаше впечатлен от Лори, като всички мъже, и се отнасяше с нея с южняшка изисканост. Остана прав, докато тя наливаше прекрасно колумбийско кафе в три чаши, а после и издърпа стола, за да седне. Почувствах се като простак и си напомних да не сърбам кафето. Карсън седна и премина по същество:

— Не искам да ви давам напразни надежди. Пази Боже да кажа нещо, което да ви накара да свалите гарда прекалено рано, но мисля, че неприятностите ви с Конрад Бизо са към края си.

— Не се притеснявайте — отвърна Лори, — няма да повярвам, че е мъртъв, докато не видя как тялото му гори в крематориум и се превръща в пепел.

Доколкото знаех, убийствата на Бизо не бяха под федерална юрисдикция.

— Какво общо има ФБР със случая? — учудих се.

— Невероятно кафе, мадам. Каква е тайната?

— Малко ванилия.

— Чудесно. Както и да е. Скоро след като подпалил къщата ви, Бизо скъсал страница от тефтерчето на сина си, събрал малка групичка и започнал да обира банки.

Обирът на банка е федерално престъпление. Същото се отнася и за продажбата на матраци без етикети. Познайте кое от двете е привлякло вниманието на ФБР!

— Още нищо не е взривил — каза Карсън, — но не се притеснява да убива бодигардове, касиери и всеки, който му застане на пътя.

— Кажете ми, че бандата му не е от клоуни — помоли Лори.

— Не, мадам, не е. Може би синът е изчерпал запасите от клоуни-обирджии. Един от хората му е мъж на име Емъри Орнуол, лежал в затвора в Ливънуърт за банков обир. Другите двама са общи работници.

— С какво по-точно се занимават? — попитах аз.

— Това са момчетата, които опъват и прибират цирковите палатки, грижат се за екипировката, генераторите, такива неща.

— Колко банки са ударили? — заинтересува се Лори. — Добри ли са?

— Да, мадам, бяха. Седем през 1998, четири през 1999. И после две нападения срещу бронирани коли през август и септември 1999 година.

— Нищо през последните три години?

— Истината е, че втората от бронираните коли била такова попадение — шест милиона в брой и два милиона в разплащателни чекове — че Бизо е решил да се оттегли, особено след като той и Орнуол са убили общите работници и не се налагало да делят с тях.

— Не мога да си представя, че хора, които познават Конрад Бизо, биха се обърнали с гръб към него дори и за миг — казах аз.

— Може би не са. И двамата са били застреляни в лицата с толкова висококалибрен снаряд, че главите им се изпразнили от съдържание като тикви на Хелоуин.

Карсън се усмихна, но после се усети, че това, което е нормално за агент на ФБР, може да е прекалено за нас.

— Извинете, мадам.

— Значи сте били по следите на Бизо през цялото това време? — попита Лори.

— Хванахме Орнуол през март 2000 година. Живееше в Маями под името Джон Дилинджър.

— Шегувате се — казах аз.

— Не, сър. — Карсън се усмихна и кимна. — Орнуел знае всичко за банките и бронираните коли, но мозъкът му е колкото две бобени зърна.

— Може би колкото едно.

— Каза ни, че да е Дилинджър, било като в разказа на Едгар Алан По „Откраднатото писмо“ — криеш се насред равна поляна. Кой би очаквал издирван банков обирджия да живее с името на известен мъртъв престъпник?

— Очевидно вие.

— Е, да, това беше, защото първия път, когато арестувахме Емъри Орнуол и го пратихме в Ливънуърт, той се криеше под името Джеси Джеймс.

— Не е за вярване — казах аз.

— Много от престъпниците — поясни Карсън — са с празни глави.

— Още кафе? — попита Лори.

— Не, мадам, благодаря. Виждам, че готвите голяма вечеря, така че няма да ви досаждам още дълго.

— Ще се радваме да останете.

— Опасявам се, че не мога. Но благодаря за поканата. И така… както казах, Орнуол… знае всичко за банките и бронираните коли, но не е стратег или тактик. Бизо планирал обирите и бил перфектен.

— Говорите за нашия Бизо? — попита невярващо Лори.

— Имам предвид, че сме виждали умни хора да се занимават с такива неща, но такъв като него не бяхме срещали. Бяхме възхитени.

Това ме изненада.

— Той е побъркан.

— Може, а може и да не е — каза Карсън, — но що се отнася до големи удари, е гений. Казват, че е бил на път да бъде признат за най-добрия клоун за времето си, но явно е открил и друг свой талант.

— По наша преценка той е само емоция и гняв, никакъв разум.

— Така или иначе мозъкът не бил нито Орнуол, нито някой от общите работници. Щели са да прецакат всичко, ако не е бил Бизо да планира толкова добре и да ги държи във форма. Той е гений.

— Определено е имал план, за да сложи подслушватели в къщата ни и да ни наблюдава от къщата на Недра Лам — припомни ми Лори. После се обърна към Карсън и направо попита:

— Къде е сега?

— Орнуол ни подсказа, че Бизо е отишъл някъде в Южна Америка. Не знае къде точно, а континентът си е голям.

— Когато бях затворена с него в експлоръра, там, в гората, той ми каза, че е отишъл в Южна Америка през седемдесет и четвърта — каза Лори, — след като убил доктор Макдоналд.

Карсън кимна.

— Прекарал е шест месеца в Чили и две години и половина в Аржентина. Този път…не беше лесно, но открихме следите му в Бразилия.

— Хванали сте го?

— Не, мадам. Но ще го хванем.

— Сега е там — в Бразилия?

— Не, мадам. Напуснал е на първи този месец, трийсет и шест часа преди да установим самоличността и адреса му в Рио.

Лори ме погледна многозначително.

— Почти го хванахме там — продължи Карсън. — Но той отскочил до Венецуела, където в момента имаме проблеми със споразумението за екстрадирането. Но те са незначителни. Няма да излезе от там, освен ако не го изведем с белезници.

Само страхът за семейството и можеше така да стегне лицето на Лори, че да се отрази на красотата и.

— Вече не е във Венецуела — каза тя. — Утре…ще бъде тук.