Дийн Кунц
Пророчество (48)

48

„Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия.“

Умът е плаващ пясък, от който нищо не излиза и дори наученото с неохота в училище, смятано по-късно за забравено, отново изскача на повърхността не защото ни трябва, а защото някакъв мрачен дух иска да се подиграе на безполезността на всичките ни знания.

Когато нахълтах в кухнята, този стих — „Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия“ — изплува от уроците по английски заедно с името на поетесата — Емили Дикинсън. Нейното творчество утешаваше сърцето, но тези думи разкъсваха моето.

Това, което научаваме, не е това, което знаем. С блъскането на вратата към кухнята знаех, че любовта ми е толкова силна, че може да направи това, което поезията смята за невъзможно.

Ако откриех Лори мъртва, щях да я върна към живот със силата на обичта, заради нуждата да бъда винаги с нея и устни в устни щях да влея в нея от собствения си живот. Беше лудост да вярвам в съживяващата сила, както беше лудост всичко, в което вярваше Бизо. И въпреки това не можех да допусна, че любовта ми е безсилна пред смъртта; това щеше да е смърт приживе.

В кухнята всеки един момент имаше значение и трябваше да се действа не само бързо, но и в определен ред. В противен случай всичко щеше да е загубено.

Първо, минах покрай счупения стол към телефона, оставяйки Лори без внимание. Слушалката се хлъзна в потната ми ръка; набрах 911 и изчаках две позвънявания, всяко, от които продължи цяла вечност.

Преди третото позвъняване полицейският оператор вдигна. Беше една жена, която познавам — Денис Диърборн. Бяхме излизали два пъти. Харесахме се достатъчно, за да не си губим времето с трета среща.

Говорех бързо, гласът ми трепереше:

— Денис, Джими Ток е, жена ми е простреляна. Лори е простреляна зле, трябва ни линейка, моля те, веднага, моля те!

Знаех, че адресът ни се изписва на компютъра и в момента на обаждането, и не губих повече време с нея. Пуснах слушалката, тя увисна на кабела и издрънча в стената. Коленичих до Лори в локва кръв. Красотата — толкова идеална и безцветна — може да се открие само в мраморни скулптури.

Беше простреляна в корема.

Очите и бяха затворени. Клепачите и не трепваха.

Притиснах пръсти към врата и и опипах, опасявайки се за най-лошото, и тогава усетих пулс — бърз и слаб, но пулс.

Избухнах в плач, но после осъзнах, че макар и в безсъзнание, тя можеше да ме чуе и да се уплаши от мъката ми. Заради нея се сдържах и въпреки че гърдите ми се надигаха от вътрешно ридание, аз издавах само слаб звук.

Макар че не беше на себе си, дишането и беше учестено, плитко. Докоснах лицето и ръката и. Кожата и беше студена и влажна. Ужас!

Моят ужас беше емоционален, а тя страдаше от психологически шок от насилието и от загубата на кръв. Ако раните и не я убиеха, шокът можеше да го направи. Лежеше по гръб, в идеална позиция за преглед.

Сгънах една кърпа за чинии и я пъхнах под главата и като възглавничка.

Издърпах няколко готварски книги от рафтовете и внимателно повдигнах краката и на тях.

Заедно с рязко падащото кръвно налягане загубата на топлина можеше да бъде пагубна в това и състояние. Трябваха одеяла, но не смеех да я оставя и да изтичам да взема. Ако умираше, нямаше да я оставя да умре сама.

Съседното мокро помещение служеше и за антре. Откачих зимните палта. Завих я с моето и нейното палто, с тези на Ани, Люси на Анди.

Легнах до нея, без да обръщам внимание на кръвта, притиснах тялото си до нейното, за да я топля.

Чу се сирена и аз докоснах врата и. Пулсът и не беше по-силен отпреди, но поне се уверих, че не беше и отслабнал. Знаех, че се самозалъгвам.

Заговорих в нежното и ухо, надявайки се, че ще се хване за гласа ми, че думите ми ще я вържат за този свят. Не помня какво точно и говорих, уверявах я, окуражавах я, но скоро останаха само две думи, най-великата истина, която знаех, повторена настойчиво, с жар: „Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те…“