Дийн Кунц
Пророчество (55)

55

Синдактилия.

Така го стресна тази дума, сякаш му бях ударил шамар. Затворническата му бледност мина през нюансите на сметаната, на млякото, чак до тебешира.

— Откъде знаете за това? — попита.

— Родил си се със сраснали пръсти на левия крак — казах аз.

— Копелето ви е казало, нали?

— Не — отвърна Лори. — Научихме за синдактилията ти преди седмица.

— Три пръста на дясната ти ръка са били сраснали — казах аз.

Той вдигна ръце и разпери пръсти. Хубави ръце, добре оформени, въпреки че в момента трепереха ужасно.

— Само кожата беше сраснала, не и костите — възрази Бизо. — Но той ми заяви, че нищо не може да се направи, че ще трябва да живея с това. Очите му се напълниха със сълзи, които потекоха като реки. Той закри лицето си с ръце. Погледнах Лори. Тя кимна. Дадохме му време. Трябваха му няколко минути.

Зад прозорците небето беше потъмняло, сякаш някакъв небесен редактор беше съкратил деня от три действия на две, като беше елиминирал следобеда и беше съединил сутринта със свечеряването.

Не знаех какво мога да очаквам от Пунчелино, но тази мъка определено не беше в списъка ми. Гледката ме разтърси.

Когато вече можеше да говори, показа мокрото си лице.

— Великият БИЗО…ТОЙ ми каза, че походката ми, накуцвайки заради петте сраснали пръста, ми дава естествено предимство като клоун. Ходил съм бил „автентично“.

Пазачът на прозорчето гледаше с любопитство, без съмнение удивен да види жестокият убиец да плаче.

— Хората не виждаха крака ми, а само смешната ми походка. Но виждаха ръката ми. Не можех постоянно да я държа в джоба.

— Не може да е била грозна — установих, че го успокоявам.

— Просто различна… и дяволски неудобна.

— О, за мен беше грозна — възрази той. — Мразех я. Майка ми е била перфектна. Великият Бизо ми е показвал нейни снимки. Майка ми е била перфектна… но аз не бях.

Помислих за моята майка — Мади. Въпреки че беше наслада за окото, красотата и съвсем не беше перфектна. Милото и щедро сърце обаче струваха повече от целия блясък на Холивуд.

— От време на време, докато растях, великият Бизо правеше снимки на деформирания ми крак и ръка. Пращаше ги без адрес за обратна връзка на свинята на всички свине, на старата сифилистична невестулка Вирджилио Вивасементе.

— Защо? — попита Лори.

— За да покаже на Вирджилио, че най-красивата и талантлива дъщеря не беше създала въздушен акробат; че следващото поколение циркови звезди от династията Вивасементе ще дойдат от другите му, не толкова обещаващи деца. Как бих могъл аз с моя крак да ходя по въже? Как бих могъл с моята ръка да се прехвърлям във въздуха от трапец на трапец?

— Кога се оперира? — попитах аз.

— Когато бях на осем, бактерия стрептокок засегна лошо гърлото ми. Великият Бизо ме заведе в клиника. Лекарят каза, че костите не са засегнати и че да се разделят пръстите е лесно. След това отказах всякакви уроци по клоунство, докато не ме оправят.

— Но ти не си имал талант за клоун.

Той кимна.

— След операцията опитах всичко, за да оправдая очакванията, но просто не ставах за клоун. От момента, в който пръстите ми бяха разделени, знаех, че не ставам.

— Бил си роден за въздушен акробат — каза Лори.

— Да. Тайно взех няколко урока. Беше прекалено късно. Почва се от съвсем малък. Освен това в очите на тази помия аз бях омърсен с клоунска кръв. Щеше да дръпне всички нишки на мрежата, за да не ми позволи да се изявя.

— И съответно ти реши да захвърлиш живота си в лудостта на отмъщението — отбелязах аз, почти цитирайки неговите думи от нощта през 1994, когато се запознахме. Той повтори това, което ни беше казал преди почти десет години:

— Ако не можеш да летиш, по-добре да умреш..

— Налудничавата история за нощта на раждането ти, която ти е разказал, за сестрата-убиец и доктора, подкупен от Вирджилио да убие майка ти — всичко това е гнусна лъжа — казах аз.

Пунчелино се усмихна през сълзите си и поклати глава.

— Подозирах, че е възможно.

Това признание ме шокира.

— Подозирал си, че е така? И въпреки това дойде в Сноу Вилидж да убиваш хора и да взривяваш сгради?

Той сви рамене.

— Все нещо трябва да се прави. Омразата беше нещо, за което можех да се хвана. Нямах нищо друго.

Нещо да се прави. Скучна петъчна вечер, хайде да взривим някой град! Вместо да изрека тази мисъл, отбелязах:

— Изглежда, ти се удават чуждите езици. Можеше да станеш учител или преводач.

— През целия си живот не успях да направя щастлив великия Бизо. А нямаше никой друг, който да иска аз да го направя щастлив. Не можех да го впечатля, като стана учител. Но да отмъстя за смъртта на майка ми — това щеше да го направи горд. — Усмихна се почти като ангел. — Знам, че баща ми ме обичаше заради това.

— Наистина? — попитах с презрение, което не можах да скрия напълно. — Така ли мислиш? Той не ти е пратил и една коледна картичка.

Малко ножче тъга скъси усмивката му.

— Ще призная, че не беше добър баща. Но знам, че ме обичаше за това, което направих.

— Сигурна съм, че те е обичал, Пунч. Мисля, че си направил, каквото е трябвало да се направи — каза Лори и ми напомни, че сме тук, да го спечелим, а не да го отчуждаваме. Одобрението и, неискрено за моите уши, но неподправено за неговите, възстанови колебливата му усмивка.

— Ако нещата не се бяха объркали в Сноу Вилидж, не ти и той, а ти и аз бихме могли да имаме бъдеще заедно.

— Хей, това е нещо, за което можеш да мислиш, нали? — отговори тя и се усмихна.

— Синдактилия — казах аз отново. Той примигна и объркано ме изгледа. — Не казахте откъде знаете.

— Аз нямах проблеми с ръцете, но три пръста на десния и два на левия ми крак са били сраснали.

Беше по-скоро ужасен, отколкото учуден:

— Каква, по дяволите, е била тази болница?

Учудих се как може понякога да е абсолютно разумен, а друг път толкова побъркан; как може да вземе диплома по право, да научи немски и да изрече нещо толкова глупаво като това.

— Няма нищо общо с болницата!

— Трябваше да я взривя.

Погледнах Лори. Тя пое дълбок дъх и кимна. Обърнах се към Пунчелино:

— И двамата сме имали сраснали пръсти, защото сме братя. Близнаци сме.

Удостои ме с удивен поглед; после го насочи към Лори. След това бавно опъна усмивката си с весело подозрение.

— Опитай този номер с някой глупак, който никога не се е поглеждал в огледалото.

— Не си приличаме — поясних, — защото сме двуяйчни близнаци.