Дийн Кунц
Пророчество (11)

11

Оказа се, че Корнелий Рандолф Сноу е бил почитател не само на викторианската архитектура, но също и на викторианските потайности, от рода на тези, които се появявали в мелодрамите от този период и които сър Артър Конан Дойл беше използвал с изключителен успех в заплетените истории на вечния Шерлок Холмс — замаскирани врати, тайни стаички, скрити стълбища, тесни коридорчета.

Ръка за ръка, но само заради белезниците, бързо, но не само заради пистолета, който ни побутваше в гърбовете, с Лори стигнахме до този край на стаята, където маниакът беше разкъсал вестника.

Рафтове бяха заели цялата стена; розово от пода до тавана. В подвързии бяха подредени периодичните издания.

Маниакът внимателно разгледа няколко полици, отгоре надолу, отзад напред, може би търсейки изданията на „Лайф“ от 1952 година, или може би се надяваше да намери някой по-сочен паяк. Не! Нито едното, нито другото. Търсеше скрит електрически ключ. Намери го и част от рафтовете се завъртяха, разкривайки ниша зад тях.

В отсрещната каменна стена, в нишата, имаше дъбова врата с метален обков. Във време, когато закъсняващите читатели били жестоко наказвани, е възможно тук да е стоял заключен някой муден почитател на Джейн Остин, докато самотата и малките дози кашичка са накарали злодея да се разкае.

Маниакът почука с юмрук по вратата три пъти — явно като сигнал.

От другата страна се чуха две почуквания — кухи и ясни.

След като маниакът отговори този път с две, отсреща се чу един сигнал. И той съответно отговори с едно почукване.

Всичко това изглеждаше излишно усложнена парола, но маниакът беше доволен от ритуала. Усмихна ни се щастлив.

На многозъбата усмивка вече и липсваше милият вид. Той изглеждаше възхитително и въпреки всичко ти все още би имал желанието да го харесаш, но не можеш да не се загледаш за някой черен паяков остатък по устните и езика му.

Веднага след последното почукване от другата страна на вратата се чу бръмченето на малък, бърз мотор. Последва удар на метал в метал.

Някаква бургия се пъхна в ключалката, завъртя се, пречупи заключващия механизъм и парченцата от него се разпръснаха по пода. Нашият домакин с момчешки ентусиазъм обясни:

— Изтезавахме един член на Обществото за запазване историята на Сноу Вилидж, но не можахме да получим ключ от него. Сигурен съм, че ако знаеше откъде да намери ключ, би ни го дал. Но за наш — съответно и за негов — лош късмет бяхме избрали да измъчваме неподходящия човек. Затова се наложи да прибегнем до това. Лори потърси моята ръка и я стисна силно.

Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Например на пикник в града или дори на следобедни танци. Бургията излезе от ключалката и млъкна. Разбитата врата се разтрака, раздрънча, похлопа и се отвори. Това, което се виждаше от другата страна, беше мрачен тунел.

През нишата покрай завъртените шкафове в подземието на библиотеката влезе намръщен мъж. Следваше го подобно същество с ръчна количка.

Първият новодошъл беше на около петдесет, плешив, с черни, толкова рунтави вежди, че щяха да стигнат за оплитането на детско пуловерче. Носеше каки, зелена риза „Бан Лон“ и пистолет в раменен кобур.

— Супер, супер. Точно навреме, Хонкър — каза маниакът.

Нямаше начин да разбера дали истинското му име беше, да кажем Боб Хонкър, или това беше прякор заради размера на носа му. Носът му беше огромен. Предполагам, че някога е бил прав и горд, но времето го беше превърнал в гъбеста бучка, почервеняла от фина мрежа пукнати капиляри — това си беше нос на сериозен пияч. Сега обаче мъжът беше трезвен, но мрачен и подозрителен.

Погледна навъсено към мен, към Лори и сърдито каза:

— Кои са кучката и Голямата стъпка?

— Заложници — обясни маниакът.

— За какво, по дяволите, са ни притрябвали заложници?

— В случай, че нещо се обърка.

— Мислиш, че нещо ще се обърка.

— Не — отвърна маниакът, — но ме забавляват. Вторият новодошъл остави количката, за да се включи в разговора. Приличаше на Арт Гарфънкъл — певеца; порочно лице на момче-хорист и електрически настръхнала коса.

Носеше тениска и шушляков анорак с цип, но под него се виждаха очертанията на кобура и оръжието.

— И да се обърка, и да не се обърка — заяви той, — ще трябва да ги очистим.

— Естествено — съгласи се маниакът.

— Ще е срамота да убием това нещо, без да сме го използвали — каза хористът.

Небрежният разговор как ще ни убият не ме смути толкова, колкото отношението към Лори като към предмет. Тя стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.

— Избий си я от главата, Кринкъл. Това няма да стане — възрази маниакът.

Независимо дали това беше истинското му име, или беше псевдоним, предполага се, че някой, на когото му викат Кринкъл, има или много сбръчкано лице, или е забавен. Лицето на този беше гладко като добре сварено яйце и беше толкова забавен, колкото бактерия стрептокок, неподдаваща се на антибиотици. Кринкъл се обърна към маниака:

— Защо да не е позволена? Да не е твоя?

— На никого не е — отговори с раздразнение домакинът ни. — Не сме изминали целия този път само за да изчукаме някоя курва. Ако не сме съсредоточени върху главната цел, цялата операция ще пропадне.

Исках да кажа, че за да се докопат до Лори, ще трябва първо да минат през мен. Истината обаче беше, че така въоръжени и ненормални, щяха да минат през мен като остриетата на миксер през тесто за кекс.

Мисълта за моята смърт не беше толкова стряскаща, колкото чувството, че не мога да защитя Лори.

Не бях станал сладкар все още, но винаги съм се възприемал като герой или поне когато се наложи. Като дете често си фантазирах как разбивам шоколадово суфле, достойно за крале, и в същото време водех битки със слугите на Дарт Вейдър.

Сега реалността имаше думата. Тези агресивни ненормалници щяха да хапнат Дарт Вейдър в хот-дог и да използват лазерния му лъч като клечка за зъби.

— Независимо дали нещо се обърка или не — повтори Кринкъл, — ще трябва да ги издухаме.

— Вече се разбрахме за това — нетърпеливо изрече маниакът.

— Понеже ни видяха лицата — настоя Кринкъл, — ще трябва да ги кръцнем.

— Ясно ми е — увери го маниакът.

Кринкъл имаше очи с цвят на бренди. Сега станаха по-бледи и той каза:

— Когато дойде моментът, искам аз да охладя кучката.

Очиствам, кръцвам, издухвам, охлаждам! Този беше ходеща съкровищница, ако говорим за синоними на „убивам“.

Причината може би беше, че е убил толкова много хора, та обсъждането на убийства му беше скучно и се нуждаеше от по-цветист речник, за да му е по-интересно. Или пък, точно обратното — изживява се като голямата работа, много надувки и жаргон, а когато се стигне до мръсната работа, подвива опашка и бяга.

Като имах предвид, че Кринкъл е в компанията на умопобъркан, който застреля библиотекар без никаква причина и не прави разлика между паяци и бонбони, сметнах, че е най-разумно да не поставям под съмнение думите му. — Можеш да я издухаш, когато нямаме нужда от заложници — обеща маниакът. — На мен ми е все тая.

— По дяволите, можеш да ги издухаш и двамата — обади се Хонкър. — Въобще не ме интересува.

— Благодаря — каза Кринкъл. — Оценявам го.

— За нищо — отвърна Хонкър.

Маниакът ни настани на други два дървени стола. Въпреки че вече имаше подкрепление, ни закопча за единия стол, както беше направил и преди това.

Двамата новодошли започнаха да разтоварват количката. В нея имаше най-малко сто еднокилограмови парчета със сивкав цвят, завити в някаква лъскава, прозрачна хартия.

Не съм специалист по взривовете, нито някога са ме интересували, но разбрах, че това са експлозивите, за които говореше маниакът. Хонкър и Кринкъл бяха едри и дебеловрати, но пъргави. Напомняха ми на Бийгъл Бойс.

В комиксите за Скрудж Макдък, които обожавах като малък, група от братя престъпници постоянно планираха да нападнат огромната кофа с пари на чичо Скрудж, в която той се гмуркаше, сякаш беше океан, и от време на време преброяваше безбройните златни монети с булдозер. Тези углавни престъпници с глуповати физиономии, заоблени рамене и широки гърди, приличаха доста на кучета, но стояха изправени като хора, имаха ръце вместо лапи и притежаваха затворнически гардероб с раирани ризи.

Въпреки че Хонкър и Кринкъл бяха решили да не демонстрират престъпността си чрез дрехите си, които носят, те бяха двойници по телосложение на разбойници от комиксите. И все пак Бийгъл Бойс бяха по-симпатични от Хонкър и по-малко страховити от Кринкъл.

Тези двамата действаха бързо и неуморно. Очевидно бяха щастливи, че са ангажирани с полезна криминална дейност.

Докато другарите му разпределяха парчетата пластичен експлозив на различни места в подземието, в тази стая и в други, маниакът седеше на масичката за четене. Той внимателно сверяваше часовниците на повече от дузина детонатори. Беше се прегърбил, изцяло съсредоточен в работата си. От напрежение беше изплезил език. Тъмната му коса падаше пред лицето му и той постоянно я отхвърляше назад, за да не пречи на очите му.

Като си присвиех очите, той ми приличаше на дванайсетгодишен любител, изработващ модел на военноморски боен самолет.

С Лори бяхме достатъчно далече, за да си говорим, без да ни чува. Тя се наведе по-близо и заговорнически прошепна:

— Ако останем насаме с Кринкъл, ще му кажа, че имам женска нужда.

Да е в ръцете на трима психопати вместо на само един, да говорят за нея като за неодушевен предмет, да слуша дискусия на тема нашата екзекуция, проведена със същата емоция, каквато има и в разговор за това, кой ще хвърли боклука — мислех си, че всичко това със сигурност ще я накара да размисли относно дръзки действия, основани на невероятен оптимизъм. За Лори Лин присъствието на трима психопати означаваше просто две възможности в повече да баламоса някого с измислицата за женската нужда, да се докопа до пиличката и да пробие пътя си към свободата.

— Ще ни убиеш — предупредих я.

— Това е неубедително. Така или иначе те ще ни убият. Глух ли си?

— Заради теб ще ни убият по-скоро — отвърнах аз, успявайки да шепна изненадващо пискливо, и осъзнах, че говоря като дипломат от университет по пъзливост.

Какво се беше случило с момчето, готово за между галактически битки? Не беше ли все още някъде в мен?

Лори нямаше как да измъкне ръката си от белезниците, но я измъкна от моята. Имах чувството, че иска да я измие в карболова киселина.

Ако говорим за жени, имах някакъв успех, но не бях превъплъщение на Рудолф Валентино. Истината е, че нямах нужда от черно тефтерче, в което да си записвам телефонните номера на всичките си завоевания. Дори ми беше много и една страница. Една малка бележчица щеше да свърши работа. Една от онези, малките, които залепяме на хладилника, да ни напомнят за нещо — толкова малки, колкото да поберат: „КУПИ МОРКОВИ ЗА ВЕЧЕРЯ“.

В момента Купидон проявяваше най-голямото си благоволение — обвързваше ме с най-красивата жена, която съм срещал, и аз не можех да се възползвам от ситуацията, не можех да я ухажвам и да я спечеля поради глупавата причина, че исках да остана жив.

— Ще имаме възможност — казах и — и когато дойде, ще се възползваме. Но трябва да е нещо много по-добро от номера с женската нужда.

— Като например?

— Нещо, което ще има резултат.

— Като кое?

— Нещо. Не знам. Нещо.

— Не можем просто да чакаме — заяви тя.

— Напротив, можем.

— Но така чакаме да умрем.

— Не — отвърнах аз, претендирайки, че анализирам ситуацията и съвсем не съм се оставил на надеждата и чудото. — Аз чакам добрата възможност.

— Ти ще ни убиеш — предсказа тя.

— Какво се случи с неуморната оптимистка? — попарих я с подигравка.

— Ти я задушаваш.

Толкова бързо ми върна подигравката, че лицето ми пламна, преди да съм разбрал, че ми е нанесен удар.