Дийн Кунц
Пророчество (26)

26

Първото раждане продължава средно дванайсет часа. Имахме много време. Болницата беше само на десетина километра от нас.

— Аз ще приготвя джипа — казах. — Ти си довърши романа.

— Дай ми щрудела!

— Може ли да ядеш, щом ще раждаш?

— За какво говориш? Умирам от глад. Смятам да ям през цялото време.

След като и дадох отрязаното парче щрудел, се качих на горния етаж да взема чантата, която бяхме приготвили за случая. Изкачих стълбите предпазливо и слязох, обзет от нещо като параноя. Ако въобще съществуваше подходящ момент да паднеш и да си счупиш крака, със сигурност не беше сега.

За три години брак несръчността ми беше намаляла забележително; сякаш чрез осмоза бях усвоил част от нейната грация.

Въпреки това не рискувах по никакъв начин, докато носех куфара към гаража и бързо го натоварих в багажника на нашия форд експлорър. Имахме и понтиак транс ам от 1986 с цвят на червена ябълка и черна каросерия. Лори изглеждаше фантастично в него.

Вдигнах автоматичната врата на гаража с няколко сантиметра, за да влезе въздух, запалих експлоръра и оставих двигателя да работи. Исках да е топло, когато Лори се качи. Заради слабия снеговалеж преди четири дена бях сложил вериги на гумите. Сега се почувствах далновиден, компетентен и отговорен. Реших, че ще пътуваме като по мед и масло благодарение на моята предвидливост.

Под силното влияние на Лори се бях превърнал в неуморен оптимист. Щях да заплатя за това още преди изгрев слънце.

В коридорчето между гаража и кухнята си свалих обувките и бързо сложих ботите за ски. Грабнах си анорака, закачен на стената, и го облякох.

Взех такъв анорак и за Лори и отидох в кухнята. Заварих я до хладилника да стене.

— Болката е по-силна, когато се движа, отколкото когато стоя на едно място или седя — каза тя.

— Тогава ще се движиш само до експлоръра. В болницата ще ти вземем количка.

След като и помогнах да седне отпред и и сложих предпазния колан, се върнах в коридорчето. Изключих осветлението в къщата. Затворих вратата и заключих.

Не бях забравил за 9-милиметровия пистолет, но не мислех, че ще ми трябва.

Вторият от петте фатални дни беше едва след седмица. Имайки предвид преживяното, не мислех, че дядо Джоузеф може да е сбъркал втората дата или пък да е пропуснал една. Когато седнах зад волана, Лори ми каза:

— Обичам те повече от всичкия щрудел на света.

— Аз те обичам повече от крем брюле.

— А обичаш ли ме повече от мунго-бийн крем? — попита тя.

— Два пъти повече.

— Аз съм щастливка.

Докато вдигащата се врата на гаража дрънчеше, Лори потрепери от болка.

— Мисля, че е момче.

Беше се преглеждала с ултразвук, за да е сигурна, че бебето е здраво, но не искахме да знаем пола. Аз съм за всички модерни технологии, но не и когато те лишават от най-приятните изненади.

Излязох на пътя и установих, че се е появил слаб вятър. Въпреки това издигаше снега пред светлините, скривайки нощта с издуващи се воали.

Нашата къща беше на Хоксбил Роуд — две платна асфалт, които свързваха Сноу Вилидж с курорта, носещ същото име. Курортът, в който работехме с татко, е на два километра и половина на север, а предградията на града са разположени на девет километра южно.

В момента пътят беше пуст и в двете посоки. Само работници по пътищата, безмозъчни глупаци и бременни биха излезли в такова време.

Нямаше много къщи покрай Хоксбил Роуд. Земята до шосето беше скалиста и твърда — неподходяща за строителство.

На по-гостоприемната земя, където живеехме ние, имаше пет къщи с големи дворове — три от нашата страна на пътя и две от източната страна на асфалта.

Познаваме се и сме приятели със съседите от четири от къщите. В петата, точно срещу нас, живееше Недра Лам, която е местна забележителност от десетилетия.

На поляната пред къщата и имаше половин дузина тотеми, с височина два метра и половина, които тя беше издялала от дърво и беше украсила с рога от елени. Тези гротескови фигури бяха обърнати към шосето, заплашвайки с вуду насилие нежеланите посетители. Недра Лам беше отшелник с чувство за хумор. На изтривалката и не пишеше „добре дошли“, а „махайте се“.

Зарад силния снеговалеж почти не виждах къщата и — някаква бледа форма на още по-блед фон. Докато се движехме по нашето шосе към областния път, някакво раздвижване около къщата на Лам привлече вниманието ми. От тъмната дупка на отворения и гараж излезе нещо, което от това разстояние изглеждаше като голям камион с изгасени фарове.

Повече от трийсет и осем години Недра караше плимът вейлиънт от 1960 — може би най-грозната кола, произведена някога в Детройт — който тя поддържаше в идеално музейно състояние, сякаш беше класика на автомобилния дизайн.

Когато приближаващият се автомобил излезе на Хоксбил Роуд, разкъсвайки воалите от сняг, реших, че е черен хамър — градския вариант на военния хъмвий. Голям, бърз, 4x4, незачитащ сняг и лед, хамърът не зави нито наляво, нито надясно, а без светлини се насочи към нас.

— Какво прави този? — учуди се Лори.

За да не се блъснем, натиснах спирачката и спрях.

Хамърът стигна до спирката на ъгъла и застана на пътя ни.

Вратата на шофьора се отвори. От джипа излезе мъж с пушка.