Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Life Expectancy, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Гергана Николова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 35 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ЧАСТ ПЪРВА
ДОБРЕ ДОШЪЛ, ДЖИМИ ТОК
1
Вечерта, в която съм се родил, моят дядо Джоузеф Ток, изрекъл десет предсказания, които са повлияли силно на живота ми. След това, точно в момента на моето раждане, той починал.
Никога преди това не се било случвало Джоузеф да се занимава с пророчества. Той бил сладкар. Бил майстор на еклерите и лимоновия пай, а не на пророчествата.
Някои хора живеят ръководени от мъдрост, рисуват пътища като красиви арки, свързващи този свят с вечността. Аз съм на трийсет години и не мога да видя на къде върви моят живот, но не само, че не е изящна арка, но доста прилича на криволичеща линия от една към друга криза.
Аз съм муден, но това не означава, че съм глупав; просто съм „големичък“ за моя размер и невинаги знам накъде ме водят краката.
Не че не се харесвам или пък съм се примирил с нещо, което не мога да променя. Очевидно мудността е част от моя чар, и то доста печеливша, както ще се убедите.
Без съмнение сега се питате какво имам предвид под „големичък“ за моя размер. Ето че да пишеш за себе си се оказва по-трудно, отколкото си го представях.
Аз не съм толкова висок, колкото хората си мислят. Всъщност въобще не съм висок по стандартите на професионалния, а даже и на училищния баскетбол. Не съм нито набит, нито мускулест като фитнесманиак. Така да се каже, аз съм широкоплещест.
Но мъже, които са даже по-високи и по-тежки от мен, ме наричат „мечо“. Прякорът ми в училище беше „Вола“. От дете слушам шегите на хората за това какви астрономически сметки за храна плащаме. Несъответствието между реалните ми мерки и начина, по който ме възприемат хората, винаги ме е озадачавал.
Жена ми, любовта на моя живот, смята, че имам много по-силно присъствие, отколкото физика. Тя казва, че хората ме измерват по впечатлението, което създавам.
Намирам тази идея за нелепа — просто глупост, родена от любов.
Когато правя „свръхразмерно“ впечатление у хората, то със сигурност не е, защото съм се стоварил върху тях. Нито защото съм ги настъпил.
В Аризона има място, където, след като пуснеш на земята топка, тя започва да се изкачва нагоре, незачитайки земното привличане. Истината е, че това е измама на перспективата, в която елементи от необичайни пейзажи се наговарят, за да измамят окото. Подозирам, че аз съм подобна лудост на природата. Може би изглеждам по-едър, защото светлината се отразява или увива по някакъв специален начин около мен. Вечерта, когато съм се родил в болница „Сноу Каунти“ в Сноу Вилидж, Колорадо, дядо ми казал на сестрата, че ще бъда дълъг петдесет сантиметра и ще тежа четири килограма и петдесет и шест грама.
Сестрата се стреснала от думите му не защото четири килограма и петдесет и шест грама е много за новородено — раждат се и по-тежки — и не защото дядо ми бил сладкар, който изведнъж започнал да говори като ясновидец. Четири дена преди това той получил удар, дясната му страна била парализирана и не можел да говори. Обаче от леглото в интензивното отделение започнал да прогнозира с ясен глас, без никакво усилие или колебание.
Друго негово предсказание било, че ще се родя в десет и четирийсет и шест вечерта и че ще се родя със синдактилия.
Тази дума си е трудна за произнасяне по принцип, а какво остава, ако си получил удар.
Синдактилията, както обяснила сестрата на баща ми, е вроден дефект, при който два или повече пръста са сраснали. При сериозните случаи костите на тези пръсти са така слети, че два пръста имат един нокът. Необходими са няколко операции, за да се оправи такъв дефект и за да е сигурно, че нещастното дете ще се превърне във възрастен, способен да показва среден пръст на всеки, който си го заслужи.
В моя случай проблемът беше в пръстите на краката. Два на левия и три на десния бяха сраснали.
Майка ми — Мадлен, която баща ми с любов наричаше Мади или понякога „лудичката“, твърди, че са смятали да се откажат от операциите и вместо това да ме кръстят Флипър.
Флипър е името на делфин, който в края на шейсетте участвал в известно телевизионно шоу със същото заглавие. Според майка ми това шоу било „радващо, прекрасно и забавно глупаво“. Изчезнало от ефира няколко години преди да се родя.
В ролята на Флипър бил един обучен женски делфин на име Сюзи. Това най-вероятно е първият пример за травестизъм по телевизията.
Всъщност травестит е мъж, който се облича като жена в търсене на сексуално удоволствие.
Но да не забравяме, че Сюзи — съответно Флипър — не е носил никакви дрехи.
Следователно това е било предаване, в което женско същество се е появявало голо и е било достатъчно едро, за да мине за мъжко.
Само преди две вечери, когато се бяхме събрали да хапнем известния само на майка ми пай със сирене и броколи, тя попита риторично дали въобще има някакво съмнение, че потресаващият спад на качеството на телевизията, започнал с Флипър, е довел до настоящото и състояние на скучно-скандален показ на изроди. Подхващайки тази мисъл, баща ми каза:
— Всичко това всъщност започна с Ласи. Във всяко предаване тя се появяваше гола.
— Ролята на Ласи винаги се е играла от мъжки кучета — отговори майка ми.
— Точно за това говорим — заключи баща ми. Отървал съм се от името Флипър, след като пръстите ми са били оправени с няколко успешни операции. В моя случай срастването е включвало само кожата, без костите. Разделянето им е било относително лесна процедура. Въпреки всичко в тази изключително бурна нощ предсказанията на дядо ми за синдактилия се оказали верни.
Ако се бях родил в спокойна нощ, семейната легенда щеше да я превърне в тайнствено спокойствие, листа, застинали в неподвижния въздух, нощни птици, замлъкнали в очакване. Семейство Ток могат да се похвалят с доста добри умения в драматизирането.
Дори да допуснем, че историята е преувеличена, бурята трябва да е била достатъчно мощна да разтресе планината Колорадо до нейните скалисти основи. Небето трещяло и хвърляло мълнии, сякаш боговете воювали.
Намирайки се все още в утробата, аз не съм разбрал за тези трясъци, а след като съм се родил, най-вероятно вниманието ми изцяло се е насочило към странните ми крака.
Това се е случило на 9 август 1974 година, деня, в който Ричард Никсън се оттеглил от длъжността си на президент на Щатите. Падането на Никсън няма нищо общо с мен, с изключение на това, че по същото време музикалните класации се оглавяват от „Песента на Ани“ на Джон Денвър. Споменавам го само за да вмъкна историческа нишка.
И с Никсън, и без Никсън, за мен най-важното за 9 август 1974 година е моето раждане и предсказанията на дядо ми. Разбирането ми за историческа нишка включва и известен егоцентризъм.
Вероятно по-ясно, отколкото, ако съм бил там, благодарение на живите картини, описани в многобройни разкази за тази вечер, мога да видя баща ми Руди Ток как щъка от единия край на болницата до другия, между родилното и спешното отделение, между радостта от предстоящото раждане на сина му и мъката от наближаващия край на обичния му баща.
С този син балатум, бледозелена ламперия, розови стени, жълт таван и оранжево-бели пердета на щъркели, фоайето за бъдещи бащи кипеше с натоварваща енергия от прекаленото оцветяване. То би свършило добра работа като изнервящ фон за кошмар, в който водещ на детско предаване води таен живот на убиец.
Клоунът, който пушеше цигара след цигара, не хареса обстановката.
Руди стоеше буден заради раждане само с още един мъж от цирка, който имаше представления тази седмица на поляната в Хелоуей. Той се представяше като Бизо. Оказа се, че това не е неговият псевдоним като клоун, а истинското му име — Конрад Бизо.
Според някои такова нещо като съдба не съществува и каквото се случва, просто се случва, без да има цел или значение. Фамилното име на Конрад би могло да докаже обратната теза. Бизо беше женен за Натали, акробатка на трапец и част от популярното гимнастическо семейство, наричано цирково кралство.
Нито родителите на Натали, нито някой от братята, сестрите или летящите и братовчеди не придружиха Бизо в болницата. Тази вечер имаше представление и както винаги шоуто трябваше да продължи.
Очевадно въздушните акробати стояха настрана и защото не одобряваха брака на една от тях с клоун. Всяко общество и етнос се отличава с някакъв вид тесногръдие.
Докато чакаше нервно жена му да роди, Бизо си мънкаше някакви обиди по адрес на роднините на Натали. Наричаше ги „самодоволни“ и „фалшиви“. Непрестанното мръщене, дрезгавият глас и огорчението на клоуна караха Руди да се чувства неудобно.
Обвит в тютюнев дим, той яростно изричаше: „лицемерни“, „интриганти“ и поетичното за клоун „весели по върховете, но коварни при паденията си“.
Бизо не беше в пълния си костюм. Освен това неговите сценични дрехи бяха по-скоро в характерния за Емет Кели стил на тъжното лице, отколкото в ярките шарки на Ринглинг Брадърс. Но определено привличаше вниманието.
Светла карирана кръпка се открояваше отзад на размъкнатия му кафяв костюм. Ръкавите на сакото му бяха смешно къси. От единия ревер разцъфваше изкуствено цвете с диаметър колкото чиния.
Преди да се втурне към болницата с жена си, беше успял да смени клоунските обувки с кецове и си беше махнал големия червен гумен нос. Бял театрален грим все още очертаваше очите му, страните му бяха покрити с руж и той все още носеше измачкано бомбе.
Кръвясалите очи на Бизо бяха ярки като напудрените му бузи вероятно заради парливия дим, обгръщащ главата му, макар че според Руди тук беше намесено и силно питие. По това време пушенето беше разрешено навсякъде, дори и в много от чакалните в болниците. Бъдещите бащи по традиция черпеха с пури в радостния миг.
Когато не беше до умиращия си баща, горкият Руди би трябвало да намира утеха в това фоайе. Мъката му би трябвало да бъде облекчена от радостта на очакваното бащинство.
Но и Мади, и Натали продължаваха да се мъчат с часове. Всеки път, когато Руди се връщаше от спешното отделение, в коридора го очакваше сърдитият, мърморещ, с кръвясали очи клоун, който унищожаваше пакет след пакет „Лъки Страйк“ без филтър.
Докато гърмежи разтърсваха небето и отражения на светкавици проблесваха през прозорците, Бизо превърна фоайето в сцена. Той нервно крачеше по синия балатум от едната розова стена към другата, пушеше и пухтеше.
— Вярваш ли, че змиите могат да летят, Руди Ток? Разбира се, че не вярваш. Но змиите могат да летят. Виждал съм ги — високо над сцената. Те са добре платени и харесвани, тези кобри, тези гърмящи змии, тези отровни змии, тези омразни пепелянки.
Горкият Руди отговаряше на тези гневни тиради с мънкане, цъкане с език и кимания в знак на съчувствие. Не искаше да поощрява Бизо, но усещаше, че ако не показва съпричастност, ядът на клоуна ще се насочи към него.
Като се спря пред къпещия се в буря прозорец, където боядисаното му лице ставаше още по-цветно от шарките на светкавиците, носени от спускащите се по стъклото капки, Бизо каза:
— Какво очаквате, Руди Ток, момче или момиче? Той упорито се обръщаше към Руди, изричайки името и фамилията му като едно цяло — Рудиток.
— Тука има нов ултразвуков скенер — отговори Руди — и можеха да ни кажат дали е момче или момиче, но ние не искахме да знаем. Важното е бебето да е здраво.
Клоунът се изправи и повдигна глава, обръщайки се към прозореца, сякаш, за да се потопи в пулсиращата небесна светлина.
— Нямам нужда от ултразвук да ми каже това, което знам. Натали ще ме дари със син. Името Бизо няма да умре с мен. Ще го кръстя Пунчелино, на един от първите и най-велики клоуни.
„Пунчелино Бизо — помисли си Руди. — О, горкото дете!“
— Той ще бъде най-великият клоун — заяви Бизо, — единствен по рода си, невероятния смешник, палячо, комедиант. Ще му се възхищават от бряг до бряг, на всеки континент.
Въпреки че Руди току-що се беше върнал от спешното в родилното отделение, той се чувстваше притиснат от този клоун, чиято тъмна енергия сякаш набъбваше всеки път, когато бурята се отразяваше в трескавите му очи.
— Той ще бъде не просто обожаван. Той ще бъде безсмъртен.
Руди нямаше търпение да разбере какво става с Мади и как върви раждането. В онези дни не беше прието бащите да присъстват на раждането на децата си.
— Той ще бъде най-добрият цирков артист за времето си, Руди Ток, и всеки, който гледа негово представление, ще знае, че Конрад Бизо е негов баща, създател, баща на клоун.
Медицинските сестри в отделението, които би трябвало често да се отбиват във фоайето, за да разговарят с бащите, сякаш нарочно се опитваха да са незабележими. Най-вероятно им беше неприятно присъствието на този ядосан мърморко.
— Кълна се в гроба на баща ми, че моят Пунчелино никога няма да стане въздушен акробат — заяви Бизо.
Силният гръм, който подсили клетвата му, беше първият от две толкова мощни гръмотевици, че стъклата на прозорците се разтърсиха като кожи на барабан и лампите примигнаха и издадоха тъп пукот.
— Какво общо имат акробатите с истината за човешкото съществуване? — попита Бизо.
— Нищо — веднага отговори Руди.
Той по принцип си беше мил и тих човек. Не беше сладкар като баща си, а само пекар, който малко преди да стане баща, предпочиташе да не бъде бит от едър клоун.
— Комичното и трагичното, инструментите на клоунското изкуството — това е всъщност живота — заяви клоунът.
— Комедията, трагедията и нуждата от хубав хляб — каза Руди, присъединявайки на шега и своя занаят към списъка от професии, съдържащи в себе си истината за живота.
Тази малка фриволност предизвика един яростен поглед, поглед, който не просто би спрял всички часовници, а би спрял времето.
— Комедията, трагедията и хлябът — повтори Бизо; може би се очакваше татко да признае забележката си за нелепа.
— Хей — каза татко, — говориш също като мен, — клоунът беше изрекъл последните думи с глас, който беше точно като татковия.
— Казах ти, че съм талантлив, Руди Ток. В много повече отношения, отколкото можеш да си представиш.
Руди сякаш усещаше смразеното му сърце как бие по-бавно и по-бавно, отслабващо под тежестта на студения поглед.
— Моето момче никога няма да стане въздушен акробат. Противните змии ще се разсъскат. Ще съскат и ще трещят, но Пунчелино никога няма бъде въздухар.
Поредното цунами от гръмотевици се разби в стената на болницата и светлините пак бяха наполовина заглушени.
В този мрак, Руди можеше да се закълне, че огънчето на цигарата в дясната ръка на Бизо засвети по-ярко, въпреки че той я държеше долу; сякаш някакъв фантом си дърпаше жадно, с нетърпеливи устни.
Руди си помисли, но не можеше да се закълне, че очите на Бизо за момент проблеснаха като цигарата. Това със сигурност не беше вътрешна светлина, а отражение на… нещо.
Когато кънтенето на гръмотевицата утихна, осветлението се възстанови. Руди стана от стола.
Току-що се беше върнал от спешното и въпреки че не получи никакви новини за жена си, беше готов да хукне обратно към мрачната сцена в интензивното, само и само да не преживее още един гръм, пукот от отвъдното заедно с приглушаване на светлините в компанията на Конрад Бизо.
Когато влезе в интензивното и завари две сестри до леглото на баща си, той си помисли за най-лошото. Знаеше, че Джоузеф умира, и все пак гърлото му се стегна и очите му се насълзиха, когато си помисли, че краят е дошъл.
За негова изненада обаче баща му, полуседнал в леглото, с ръце, вкопчени в страничните перила, развълнувано повтаряше предсказанията, които вече беше изрекъл пред една от сестрите.
— Петдесет сантиметра…четири килограма и петдесет и шест грама… десет и четирийсет и шест тази вечер… синдактилия…
Когато видя сина си, Джоузеф седна и една от сестрите повдигна горната част на леглото за опора.
Не само, че беше възстановил говора си, но явно не беше вече парализиран, както след удара. Той стисна ръката на Руди силно, до болка.
Удивен от случващото се, Руди реши, че баща му като по чудо е оживял. След това обаче съзря отчаянието на умиращ човек, който има да предаде важно нещо.
Лицето на Джоузеф беше изпито, изглеждаше почти смалено, сякаш Смъртта като крадец на дребно беше започнала да прибира тялото му грам по грам. За сметка на това очите му изглеждаха огромни. Уплашено погледна сина си.
— Пет дни — каза Джоузеф и грубият му глас застърга с мъка пресъхналото гърло. — Пет фатални дни.
— Спокойно, татко! Не се вълнувай — предупреди го Руди, но видя, че на кардиомонитора светещата графика показва бърз и равномерен ритъм.
Едната сестра отиде да повика лекар. Другата се отдалечи от леглото, готова да помогне, ако пациентът получи пристъп. Облизвайки напуканите си устни, старецът направи петото си предсказание:
— Джеймс. Ще се казва Джеймс, но никой няма да го нарича така… нито Джим. Всички ще му викат Джими.
Това стресна Руди. С Мади бяха избрали името Джеймс, ако бебето е момче, и Дженифър, ако е момиче, но не бяха го обсъждали с никого. Баща му не би могъл да знае. Но знаеше. Той упорито заяви:
— Пет дни. Трябва да го предупредиш. Пет фатални дни.
— Спокойно, татко! — повтори Руди. — Ще се оправиш.
Баща му, бял като разрязан хляб, стана още по-блед, по-бял от брашно в чаша за дозиране.
— Няма да се оправя Умирам.
— Не умираш. Я се погледни! Ти говориш. Не си парализиран. Ти си…
— Умиращ — настоя Джоузеф с извисяващ се, прегракнал глас. Слепоочията му започнаха да пулсират и графиката на монитора стана по-бърза, докато той се опитваше да пробие през успокоителните думи на сина си и да му привлече вниманието. — Пет дати. Напиши ги. Напиши ги веднага! Веднага!
Объркан, уплашен, че упоритостта на Джоузеф може да му докара още един удар, Руди послуша баща си.
Взе химикал от сестрата. Тя нямаше никаква хартия, а и не би позволила да се използва залепеният за леглото болничен лист.
Руди извади от портфейла си първото нещо, на което можеше да се пише: пропуск точно за този цирк, в който Бизо играеше. Беше го получил преди седмица от Хю Фостър, полицай от Сноу Вилидж. Бяха приятели от детинство.
Хю, също като Руди, беше мечтал да стане сладкар, но не притежаваше умения в пекарството. Кифлите, които приготвяше, чупеха зъби. Лимоновите му пайове дразнеха езика.
Когато благодарение на своята професия, защитаваща закона, Хю получаваше безплатно различни неща — пропуски за цирк, билети за карнавалните надбягвания на областния панаир, мостри на куршуми от различни производители на амуниции, той ги делеше с Руди. В замяна приятелят му му даваше сладки, които не пресичаха апетита, торти, които не дразнеха обонянието, пайове и щрудели, които не причиняваха повръщане.
Червени и черни букви, върху които се тълпяха слонове и лъвове, красяха пропуска. Обратната страна беше бяла. Разгъната, беше шест на дванайсет сантиметра, точно колкото една индекс карта в каталог.
Докато силният дъжд удряше близкия прозорец, наподобявайки звука от тичащи крака, Джоузеф отново се вкопчи в леглото, сякаш се страхуваше да не отлети нагоре и да изчезне.
— 1994. Петнайсети септември. Четвъртък. Пиши!
Седнал до леглото, Руди пишеше с прецизния почерк, който използваше при съчиняването на рецепти: 15 септ. 1994, четв.
С очи огромни и диви като на заек в плен на койот, Джоузеф се беше втренчил в една точка високо на стената срещу леглото му. Сякаш там виждаше нещо повече от стена, нещо отвъд стената. Бъдещето може би.
— Предупреди го! — каза умиращият мъж. — За Бога, предупреди го!
Озадачен, Руди попита:
— Да предупредя кого?
— Джими. Сина ти. Моя внук.
— Той още не се е родил.
— На крачка е. Две минути. Предупреди го. 1998. 19 януари. Понеделник.
Смразен от призрачното излъчване на баща си, Руди държеше химикалката и не помръдваше.
— НАПИШИ ГО! — изръмжа Джоузеф. Устните му така се изкривиха, че сухата му и напукана долна устна се цепна. Алена струйка бавно се спусна по брадичката му.
— 1998 — промърмори Руди, докато записваше.
— Деветнайсети януари — повтори Джоузеф прегракнал. Пресъхналото му гърло съвсем се беше измъчило от силния вик. — Понеделник. Фатален ден.
— Защо?
— Фатален, фатален!
— Защо ще бъде фатален? — настояваше синът.
— 2002. Двайсет и трети декември. Пак понеделник.
Руди написа набързо и третата дата и каза:
— Татко, това е странно. Не разбирам.
Джоузеф все още се държеше здраво за стоманените перила. Неочаквано ги разтърси с ярост, с такава свръхестествена сила, че почти ги отчупи от леглото, произвеждайки тракане, което е необичайно за нормална болнична стая, а в замрялото спешно отделение си беше направо експлозия.
В първия момент наблюдаващата сестра се спусна напред, вероятно с намерението да успокои пациента, но поразяващото съчетание на лудост и страх, изкривяващо мъртвешкото му лице, я разколеба. Гръмовни тласъци отекнаха със сила, изтърсваща прахта от акустичните тавански плочки. Сестрата се отдръпна, като че ли самият Джоузеф беше предизвикал този взрив.
— НАПИШИ ГО! — настоя той.
— Написах, написах — увери го Руди. — 23 декември, 2002, пак понеделник.
— 2003 — нетърпеливо продължи Джоузеф. — 26 ноември. Сряда. Ден преди Деня на благодарността.
След като записа четвъртата дата на гърба на пропуска и баща му спря да тресе перилата, Руди вдигна очи и видя нова емоция в очите на баща си. Нямаше ги яростта и страхът. Бликнаха сълзи и Джоузеф каза:
— Горкият Джими, горкият Руди!
— Татко?
— Горкият, горкият Руди. Горкият Джими. Къде е Руди?
— Аз съм Руди, татко. Тук съм.
Болният примигна и избърса сълзите си като сграбчен от друга емоция, този път трудна за определяне. Някои биха го нарекли удивление. Според други ще е изненада, която само бебе може да изрази, когато прави поредното си откритие.
След миг Руди установи, че това е състояние, много по-неясно от удивлението. Това беше благоговение, категоричното отстъпление на разума пред нещо велико и непреодолимо.
В очите на баща му проблесна изумление. Наслада и страх се бореха за надмощие по лицето му. Все по-стържещият глас на Джоузеф утихна до шепот:
— 2005. — Погледът му остана фиксиран в друга реалност, която очевидно за него беше по-истинска от света, в който беше живял петдесет и седем години.
С трепереща ръка, но все пак четливо, Руди записа и петата дата и изчака.
— О! — каза Джоузеф, като стреснат от разкриването на тайна.
— Татко?
— Не така, не така — с тъга изрече Джоузеф.
Любопитството надделя над тревогата и стреснатата сестра се приближи до леглото. В стаята влезе някакъв лекар.
— Какво става тук?
— Не вярвай на клоуна.
Лекарят май малко се обиди, мислейки, че пациентът се съмнява в компетентността му. Наведен над леглото, опитвайки се да изтръгне вниманието на баща си от другата реалност, Руди каза:
— Татко, откъде знаеш за клоуна?
— Шестнайсети април — каза Джоузеф.
— Откъде знаеш за клоуна?
— НАПИШИ ГО — изкрещя Джоузеф, сякаш небесата се бяха блъснали в земята още веднъж.
Докато лекарят се преместваше от другата страна на леглото, Руди прибави „16 април“ до 2005 на петия ред на гърба на пропуска. Добави и „събота“, след като баща му го изрече.
Лекарят сложи ръка под брадичката на Джоузеф и обърна лицето му към себе си, за да огледа по-добре очите му.
— Той не е този, за когото го мислиш — обърна се Джоузеф не към лекаря, а към сина си.
— Не е кой? — попита Руди.
— Той не е.
— Кой е той?
— Но, Джоузеф — смъмри го лекарят, — ти ме познаваш много добре. Аз съм доктор Пикет.
— О, трагедията — произнесе Джоузеф с глас, изпълнен с такава мъка, сякаш беше актьор в Шекспирова пиеса, а не сладкар.
— Каква трагедия? — попита разтревожено Руди. Изваждайки офталмоскоп от джоба на бялата си престилка, доктор Пикет изрази несъгласието си:
— Няма никаква трагедия. Това, което виждам, е забележително подобряване на състоянието.
Джвузеф се извърна, за да избегне докосването му, и още по-развълнуван каза:
— Бъбреци!
Руди се смути:
— Бъбреци?
— Защо проклетите бъбреци са толкова важни? — настоя баща му.
— Това е абсурд. Всичко това е абсурд.
Сърцето на Руди се свиваше, като гледаше как ясното съзнание на баща му отстъпва на безсмислените брътвежи.
Налагайки контрол на пациента си с още едно хващане за брадичката, лекарят включи офталмоскопа и насочи светлината към дясното око на Джоузеф. Също както ако тънкият лъч беше остра игла, а животът му — балон, Джоузеф Ток издъхна с експлозивна сила и се свлече мъртъв на възглавницата.
Всички машини и инструменти, съществуващи в една добре оборудвана болница, бяха използвани в опит да бъде съживен, но напразно. Джоузеф си беше тръгнал и нямаше да се върне.
А аз, Джеймс Ток, съм се появил. Часът, отбелязан в смъртния акт на дядо ми, съвпада с този в моето свидетелство за раждане.
Съкрушен, Руди остана на леглото до баща си. Не беше забравил за жена си, но мъката го беше парализирала.
Пет минути по-късно една сестра му съобщи, че Мади е зле и той трябва веднага да отиде при нея.
Ужасен от мисълта, че може да загуби баща си и съпругата си в един ден, татко хукнал към родилното.
Както той разказва, коридорите на нашата скромна областна болница се били превърнали в бял лабиринт и той поне два пъти объркал посоката. Прекалено нетърпелив, за да чака асансьора, той се спуснал надолу по стълбите от третия етаж до партера, подминавайки втория етаж, където беше родилното.
С пристигането си във фоайето за бъдещи бащи татко бил посрещнат от изстрел на пистолет. Конрад Бизо убил лекаря на жена си.
За миг татко помисли, че Бизо държи клоунска играчка, някакво „оръжие“, пръскащо червено мастило. Лекарят се свлече на земята без усет към комичното, с грозна решителност и миризмата на кръв изпълни въздуха прекалено истинска. Бизо се обърна към татко и насочи пистолета. Ако оставим настрани смачканото бомбе, късите ръкави и ярката кръпка на седалището на панталоните му, ако оставим белия грим и напудрените бузи, нищо в Бизо сега не беше клоунско. Очите му бяха на дива котка, а оголените му зъби на ръмжащ тигър. Изглеждаше като въплъщение на лудостта на демона. Татко си помисли, че ще застреля и него, но той каза:
— Махни се от пътя ми, Руди Ток. Ти не си мой враг. Ти не си въздухар.
Бизо влезе от фоайето в отделението и затръшна вратата след себе си.
Татко коленичи до лекаря и видя, че е останала капка живот в него. Простреляният мъж се опита да каже нещо, но не успя. В гърлото му се беше събрала кръв и той се давеше.
Баща ми надигна главата му, подпъхвайки стари списания, така че да може да диша, и се развика за помощ, докато усилващата се буря разтърсваше нощта с трясъците си, идващи от отвъдното.
Доктор Ферис Макдоналд беше лекарят на Мади. Повикаха го да поеме и Натали Бизо, когато я докараха изненадващо, вече започнала да ражда.
Смъртно ранен, той изглеждаше повече объркан, отколкото уплашен. След като успя да прочисти гърлото си и да диша, каза на баща ми:
— Тя почина, докато раждаше, но аз не съм виновен.
За един ужасен миг баща ми си помисли, че Мади е умряла. Доктор Макдоналд разбра това и изрече последните си думи:
— Не Мади. Жената на клоуна. Мади… е жива. Съжалявам, Руди. Ферис Макдоналд умря, докато ръката на баща ми беше на сърцето му.
Докато гръмотевиците отекваха, татко чу още един изстрел, идващ отвъд вратата, зад която беше изчезнал Конрад Бизо.
Мади лежеше някъде там, жена, оставена без помощ в мъчителното и раждане. И аз вече бях там, създание, все още недостатъчно едро, за да се защитава.
Баща ми, по това време пекар, никога не е бил мъж на действието; не се промени и няколко години по-късно, когато се издигна до сладкар. Той има средно телосложение, не е слаб, но не е и роден за боксовия ринг. Дотогава беше водил спокоен живот, без особени лишения, без борба.
Но страхът за жена му и детето му го беше обзел до паника — не истерична, а пресмятаща. Без оръжие или план, но изведнъж със сърце на лъв, той отвори вратата и тръгна след Бизо.
Въпреки че въображението му нарисувало хиляда кървави картини, той казва, че не е успял да предвиди какво ще се случи и, разбира се, ни най-малко не е могъл да предположи как тази нощ ще отеква в следващите трийсет години с толкова ужасни и потресаващи последствия за него и за мен.