Дийн Кунц
Пророчество (33)

33

Това не го видях, но ми беше разказано.

Заключена в експлоръра, Лори се опитала да ме проследи с поглед. В този дълбок мрак това не продължило повече от петнайсет секунди, след което тя спокойно можела да се отдаде на мисли за смъртта си.

Извадила телефона и пак набрала 911. Както и преди, не успяла да се свърже.

Часовникът и бил отмерил само половин минута, а тя вече нямала никакви идеи как да си прекара времето. Обстоятелствата не бяха благоприятни за пеене на „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“.

Въпреки че и бях спасил живота (и тя моя) през нощта, в която се запознахме, тя не беше напълно убедена в способността ми да издебна злодея и да го победя с голи ръце.

Когато всичко отмина, ми каза: „Не се обиждай, скъпи бисквитко, но смятах, че ще те убие, а аз ще свърша като булката на Голямата стъпка или още по-зле.“

Изведнъж я обзело силно безпокойство — твърди, че не се притеснила толкова за себе си, колкото за мен и аз и вярвам, защото това е типично за Лори. Рядко поставя себе си на първо място.

Нероденото ни дете било толкова важно за нея, колкото и аз. Безсилието да защити детето си предизвикало изблици на гняв и безпокойство.

Обзета от силни емоции, осъзнала, че ако само седи и чака, притеснението и страхът ще разстроят разума и и ще го превърнат в безредица от разкъсани мисловни нишки.

Хрумнало и нещо. Ако почвата под експлоръра го позволявала и ако големият и корем не и попречел, може би щяло да е добре да се измъкне от джипа, да се свие под него и да чака там скрита.

Ако съм се върнел като победител, щяла да ми извика от скривалището си. Ако злодеят се появял, щял да си помисли, че или е избягала с мен, или по-късно е избягала сама.

Отключила вратата и я отворила. Студеният въздух веднага я пронизал.

Зимната нощ беше вампир с крила от мрак и зъби от студ.

Под експлоръра щяла да лежи върху замръзнала земя. Приятелска топлинка щяла да се излъчва от изстиващия двигател, но слабо и за кратко.

Остра контракция я накарала да изпъшка. Затръшнала вратата и пак се заключила.

Никога не се била чувствала толкова безпомощна. Безсилието подхранвало безпокойството, страха и гнева и. Чула изстрели.

Завъртяла ключа — не толкова, че да запали мотора — само да свали прозореца си няколко сантиметра.

Нов залп потвърдил, че е чула автомат. Стомахът и се свил от страх, че може би вече е вдовица.

Любопитното в случая е, че третият залп и припомнил, че е неуморим оптимист. Решила, че ако нападателят не е успял да ме убие веднага, може би не е толкова добър стрелец или аз не съм лесен за убиване. При отварянето на вратата голяма част от топлината излязла. Сега студената нощ се промъквала през леко смъкнатото стъкло на прозореца и тя треперела. Вдигнала стъклото, завъртяла ключа обратно и затърсила оръжие, като започнала с джоба на вратата. Там имало кутия за боклуци, пълна с използвани салфетки и тубичка крем за ръце.

Нищо по-добро не намерила и в жабката. Пакетче дъвки „Лайф Сейвърс“. Балсам за устни. Портмоне, пълно с дребни за паркинги, и вестници.

„Ако пощадиш мен и бебето ми, ще ти дам два долара седемдесет и пет цента.“ На таблото имало кутия „Клинекс“ и два пакета влажни кърпички. Въпреки че не и било лесно в нейното състояние, успяла да се наведе и да опипа под седалката, с надеждата да намери нещо каквото и да е. Например отвертка. А защо не и револвер? Ако е револвер, защо да не е вълшебна пръчица, с която да превърне злодея в жабок. Не намерила пръчица, нито револвер, нито отвертка, нищо. Нищо, нула. Пред експлоръра от мрака се появил мъж, който издишал пара през устата си. Носел пушка и не съм бил аз.

Сърцето и се свило и топли сълзи напълнили очите и; появата на този мъж предполагала, че аз съм мъртъв или в най-добрия случай сериозно ранен.

Обзели я суеверия и си помислила, че ако просто откаже да ме жали, то в края на краищата ще се окаже, че не съм умрял. Само ако приемела, че ме е загубила, загубата щяла да е реална и истинска. Да го наречем стратегията за възкресяване на Тинкърбел. Преборила се със сълзите. Погледът и се избистрил. Мъжът се приближил и Лори видяла, че носи странни очила. Предположила, както после се разбра, правилно, че са очила за нощно виждане. Той ги свалил, напъхал ги в джоба на палтото си и се доближил до вратата. Опитал се да я отвори и установил, че е заключена.

Усмихнал и се през прозореца, помахал и и почукал на стъклото.

Имал широко лице и груби черти, като глинен модел на нов Мъпет. Не го била виждала преди, но нещо в него и се сторило познато. През стъклото гласът му се чул слабо, но ясно:

— Здрасти!

Като младо момиче, търсещо ред в свят от змии и урагани, Лори беше прочела известната книга на Емили Поуст за етикета, но нищо в дебелата тухла не я беше подготвило за тази странна среща. Той почукал отново на стъклото.

— Госпожице!

Интуицията и подсказала, че не трябва да му отговаря. Трябвало да се държи с него, както учеха децата да се държат с непознати, които им предлагат бонбони: „Не отговаряй, обърни се, бягай!“ Не можела да бяга, но можела да откаже да разговаря.

— Госпожице, моля, отворете вратата!

Тя се обърнала напред, загледала се някъде в далечината и мълчала.

— Млада лейди, дойдох от много далече, за да ви видя.

Била вкопчила ръце една в друга толкова силно, че ноктите и се били впили в дланите.

— Идва ли бебето?

Като чула за бебето, сърцето и се разтуптяло.

— Не искам да ви нараня — уверил я той.

Тя се загледала в мрака пред експлоръра с надеждата, че ще се появя, но уви!

— Не искам нищо от вас, освен бебето — каза той. — Искам бебето.