Дийн Кунц
Пророчество (67)

67

Ние с Джими можехме да напуснем арената и да се приберем вкъщи, без да сме довършили разговора с акробата-маниак. Ако си бяхме тръгнали обаче, нямаше да разберем подбудите му и нямаше да намерим покой от притеснение какъв ще е следващият му ход.

— Казва се Анди — каза той, сякаш имахме нужда да ни се припомни името на собствения ни син. — Но аз ще му дам по-добро име, разбира се; нещо от класа, не толкова плебейско. За да стане най-великата звезда на поколението си, трябва да започна да го обучавам, преди да е навършил пет години.

Освен тъжно-смешно всичко това ставаше прекалено плашещо, за да продължаваме да играем неговата игра. Аз заявих:

— Анди, както винаги ще се казва, няма талант за акробат.

— Трябва да има. Той е Вивасементе. Той е внук на моята Натали.

— Щом знаеш това, тогава трябва да знаеш, че е внук и на Конрад Бизо — припомни му Джими. — Най-вече ти би трябвало да признаеш, че е прекалено клоун за високото въже.

— Той не е измърсен — заяви патриархът. — Наблюдавал съм го. Гледах филмите с него. Той е естествен.

Филми с него! Въпреки че нощта беше мека, почувствах студ.

— Хората не продават децата си — казах аз.

— О, продават ги — увери ме Вивасементе. — Аз самият купих децата на някои братовчеди, чиито семейни връзки са достатъчно силни, за да създадат добри акробати. Купих някои още като бебета, други на по две-три, но винаги преди петия рожден ден.

С отвращение, което със сигурност убягна на домакина ни, както му беше убягнало и чувството ни за хумор, Джими посочи кутията на земята.

— Донесли сме ти парите. Приключваме с това.

— Триста седемдесет и пет хиляди — предложи Вивасементе.

— Не.

— Четиристотин хиляди.

— Не.

— Четиристотин и петнайсет хиляди.

— Спри! — заповяда Джими.

— Четиристотин двайсет и две хиляди и петстотин и това е последното ми предложение. Трябва да притежавам това специално момче. То е последният ми шанс, най-добрият ми шанс да създам такъв като мен. Кръвта на акробат е концентрирана в него, както в никой друг.

Докато подплатеното му и стегнато лице се опитваше да изрази силните емоции, които бушуваха в него, имах чувството, че ще се напука и ще се свлече от костите.

Той притисна ръце като за молитва и вместо да се нахвърли срещу Джими, започна да го моли и да му се извинява:

— Ако знаех през 1974 или в следващите няколко години, че Натали е родила близнаци и че са те дали на пекар и жена му — думата „пекар“ излезе от него с горчивото презрение на аристократ, — щях да дойда за теб, кълна се. Щях да те купя или да те спася по някакъв друг начин. Винаги получавам това, което искам. Но мислех, че имам само един син и че проклетият Бизо го е отвлякъл.

Джими хладно отхвърли странната заявка за бащинска любов:

— Не си ми баща дори и в смисъла, който влагаш в израза „духовен баща“. Биологично сме ти внуци, слава Богу! Но не приемам и тази връзка. Не ти позволявам да ми бъдеш дядо, отказвам ти, отхвърлям те, не те искам!

Молещите ръце, които бяха притиснати една в друга, внезапно се разделиха и се свиха в юмруци с изпъкнали бели кокалчета.

Вивасементе нямаше чувство за хумор, но беше способен на такава омраза, която се изписваше на кривите черти на насеченото му лице и превръщаше очите му в остриета.

Гласът на стария мъж сякаш извираше от кожата му, а думите му бяха отровни.

— Конрад Бизо никога не е имал дете от която и да е жена, с която е спал. Той беше нищожество, беше стерилен.

В съзнанието ми изплува спомен, който ме разтърси. Сигурна съм, че и Джими си спомни същото. Когато Конрад Бизо беше оставил настрани превъплъщението си в Портър Карсън, точно преди да ме простреля, той искаше Анди като компенсация за изпращането на Пунчелино в затвора; като „нещо в замяна на друго нещо“. Той не е знаел, че Джими е близнак на Пунчелино и че Анди носи неговата кръв. Просто искаше неговото „танто за танто“, това, което му се полага, за да сме квит. Когато го попитах защо не легне с някоя отчаяна старица, която би му пуснала и би му родила дете, той потрепери и не можа да ме погледне в очите. Вече знаех защо.

Тази отровна гнусотия пред нас, този ходещ червей в алено наметало, се изпъчи и с ненормална гордост заяви:

— Исках да концентрирам гени на акробати, както не са били концентрирани никога преди. Мечтата ми беше оплодена в библейския смисъл. Но тя ме изостави заради Бизо и ми отказа това, което беше мое. Натали беше моя дъщеря, но аз съм твой дядо и твой баща.

След като беше свикнал със страховитото разкритие, че е син на Конрад Бизо и брат на Пунчелино, горкият Джими, сладкият ми Джими, сега трябваше да приеме дори по-страшната мисъл, че освен брат на Пунчелино той е и син, и внук на Вивасементе, плод на кръвосмешение. Давай нататък, Джони Тилотсън! Хитовете продължават.