Дийн Кунц
Пророчество (66)

66

Очакваше ни само огромната шатра. Никакви малки палатки за многото обичайни второстепенни атракции, никакви клетки с животни, никакви сергии за хот-дог, захарен памук и пуканки.

Така самата шатра правеше по-голямо впечатление, отколкото когато е в центъра на обикновения, оживен, старомоден панаир.

Тя имаше четири върха. На всеки под светлината на прожектор се вееше червен флаг със сребрист кръг по средата. Във всеки кръг имаше червено „В“ и удивителен знак. На равно разстояние една от друга ленти от празнични, нисковолтови светлинки се спускаха от върха до земята, редувайки червено и бяло. Мъждукащи бели светлини ограждаха главния вход.

Източникът на енергия беше в единия от четирите питърбилта. Единственият звук в нощта беше грухтенето и мученето на генераторите.

Над мъждукащите светлини на главния вход стоеше надписът: „Приготви се за магията!“ Взимайки под внимание това предупреждение, си извадихме пистолетите, проверихме за всеки случай, дали са заредени — въпреки че ги бяхме проверили, преди да излезем — и ги извадихме от кобурите, за да сме сигурни, че нищо няма да ни попречи да реагираме бързо.

Никой не излезе да ни посрещне и ние слязохме от колата. Ако не смятаме шатрата и светлините, поляната беше пуста.

— Вероятно не преценяме правилно Вирджилио — каза Джими.

— Ако според Конрад Бизо е чудовище, то най-вероятно е светец — отбелязах аз.

— Не се сещам да е казал нещо, което да не е родено от побъркания му ум?

— Точно така — съгласи се Джими. — И ако Пунч го смята за загнояваща гангрена от гъза на Сатаната… — …свиня на свинете… — …движеща се помия… — …плазмодий от червата на сифилистична невестулка… — …изчадие на вещица… — …то тогава вероятно е добър човек — заключих аз.

— Да.

— Да.

— Готови?

— Не.

— Да тръгваме!

— Добре.

Бяхме завързали здраво сребристата кутия. Джими я беше хванал за новата червена панделка и двамата заедно прекосихме моравата към тентата. Влязохме.

Под големия купол тревата беше окосена, но нямаше никакви стърготини. Нямаше скамейки за зрители. Щеше да е представление за двама.

На всеки ъгъл на тентата бяха издигнати мощни стълбове, които поддържаха уредите на въздушните акробати. Въжени стълби и въжета с халки осигуряваха Достъп до висините.

Устремени към по-високи светове, снопове светлина разкриваха хора, летящи във въздуха. Мъжете изглеждаха като супергерои в сребристи и червени чорапогащи, без пелерини. Жените носеха гимнастически трика в сребристо и червено, а краката и ръцете им бяха голи.

Ръцете им висяха надолу, а коленете им бяха закрепени за лостове. Извиваха се, правеха салта, въртяха се, летяха, хващаха се във въздуха.

Не се носеше циркова мелодия; нямаше нужда от музика. Самите акробати бяха музика — нежна хармония, изтънчен ритъм, симфония от сложни задачи и рутинни упражнения. Джими остави кутията с парите на земята.

Няколко минути стояхме в транс. Все още усещахме теглото на екипировката ни, тежките пистолети в кобурите, но всички мисли за опасност бяха изпратени назад.

Завършиха с изключително смайваща серия от въздушни размени, през които акробатите летяха от трапец на трапец, с изчислено до секундата време, трима винаги в полет, а други двама на трапец, през цялото време под риск от сблъсък и падане. Един мъж полетя високо над лостовете, превъртя се във въздуха, свит в позиция за салто, и въртейки се, започна да пада надолу, надолу. В последния момент разпери ръце като птица, опъна тялото си и се приземи по гръб на мрежата.

Отскочи нависоко, после още веднъж, претърколи се до края на мрежата и се приземи като балетист след пирует, с ръце, извити над главата.

От това разстояние можех да видя, че е красив, с груби черти и горд римски нос. Изпъчените му гърди, широките рамене, слабите бедра и стройната фигура го превръщаха в забележителен мъж.

Макар че косата му беше черна и не изглеждаше на повече от четирийсет и пет, бях сигурен, че това е Вирджилио Вивасементе, защото излъчваше гордостта на крал, на господар, на баща, на глава на семейство. Още през 1974 той е бил патриархът и най-ярката звезда на цирковия небосклон, баща на няколко деца, в това число и двайсетгодишната му дъщеря Натали, и съответно в тази априлска вечер, би трябвало да е поне на седемдесет. Не само изглеждаше по-млад, но и показа невероятна атлетичност и гъвкавост. Животът в цирка явно беше неговият извор на младост.

Един по един се приземиха и другите акробати. Те отскачаха, стъпваха на земята и се нареждаха в полукръг зад Вирджилио.

Когато и последният зае мястото си, всички вдигнаха високо десните си ръце. После артистично ги смъкнаха надолу, така че да сочат към мен и Джими, и изрекоха в хор:

— Летящите Вивасементе летят за вас.

С Джими започнахме да ръкопляскаме, но се приближихме един до друг и спряхме да се усмихваме като деца.

Трупата се състоеше от мъже и жени, всичките красиви. Имаше и едно момиче на осем-девет и момче на десет. Те скачаха като газели, превъртаха се заедно, сякаш демонстрацията високо горе не изискваше особено усилие, сякаш беше просто игра.

През входа за изпълнителите, откъдето излязоха всички, влезе висок, много едър мъж с алена мантия на ръка. Той се приближи до Вивасементе и задържа мантията разтворена, докато звездата пъхаше ръце в ръкавите.

Носачът на наметалото имаше грубо лице с белези. Дори и от разстояние очите му изглеждаха стряскащи като на усойница.

Въпреки че си тръгна и ни остави насаме с шефа му, бях доволна, че носим пистолети. Искаше ми се да бяхме помислили и за агресивни кучета.

Тежката, но красива мантия беше от скъп плат, вероятно кашмир, с подплънки на раменете и големи ревери. С него акробатът придобиваше излъчването на филмова звезда от трийсетте, когато Холивуд все още не беше заменил блясъка с кича.

Усмихнат, тръгна към нас и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше, че не е оставил времето да прави, каквото си иска с външността му. Блестящият черен цвят беше прекалено наситен, за да е естествен. Вероятно дължеше фигурата си на енергични и безпощадни упражнения в съчетание с диета, но годините бяха заличени от лицето му от множество скалпели.

Всички сме виждали нещастни жени, които започват с лифтинга на лицето прекалено млади и се подлагат на поддържащи операции прекалено често, докато се окаже, че на шейсет — понякога и по-рано — лицето им е опънато до озъбване. Челата им са като пластмасови. Не могат да си затворят докрай очите дори когато спят. Ноздрите им са винаги зачервени, сякаш постоянно им мирише на гадно, а подутите им устни са дръпнати и свити в нацупена полуусмивка, която неизбежно ни напомня на Джак Никълсън в ролята на жокера в „Батман“. Макар че беше мъж, Вирджилио Вивасементе изглеждаше като една от тези нещастни жени.

Той дойде толкова близо, че двамата с Джими неволно отстъпихме назад, което предизвика ехидната усмивка на домакина. Очевидно част от манипулативния му стил беше да навлиза в личното пространство на другите.

Когато заговори, баритоновият му глас се оказа по-близо до бас, отколкото до тенор.

— Вие, разбира се, знаете кой съм.

— Да, кажи-речи — каза Джими.

Само заради това, че десетгодишното момче, което донесе кутията, беше изплашено и заради агресивния подтекст на самите пари нямахме намерение да проявяваме вежливост, която не беше заслужил. Беше решил да играе на „Кой е голямото куче?“ и ние нямаше да лаем по-слабо от него.

— Във всеки край на света — заяви патриархът — всички знаят кой съм.

— Първо те помислихме за Бенито Мусолини — обадих се аз, — но се сетихме, че той никога не е бил въздушен акробат.

— А и Мусолини — продължи Джими — не се е съживявал от края на Втората световна война.

— А ти не изглеждаш като да си бил мъртъв толкова дълго — казах аз.

Вирджилио Вивасементе се усмихваше широко, а усмивката му все повече заприличваше на рана от нож.

Лицето му беше много стегнато и не можех да усетя нюансите на усмивката му, но прочетох мислите в очите му, докато ни слушаше. Беше човек, който не притежава каквото и да било чувство за хумор. Никакво. Нула. Нищо.

Той не разбра, че се шегуваме, и понеже не усети тона и смисъла, не осъзна и че го обиждаме. За неговите уши това бяха безсмислици и той се чудеше дали не сме умствено изостанали.

— Преди много години летящите Вивасементе спечелиха световна популярност — високопарно изрече той — и аз имах възможността да купя цирка, в който работех. И в момента има три цирка „Вивасементе“ с представления по целия свят.

Джими се престори, че не му вярва:

— Истински циркове? Имате ли слонове?

— Разбира се, че имаме слонове! — заяви Вивасементе.

— Един? Два?

— Много слонове.

— Имате ли лъвове? — попитах аз.

— Стада от лъвове!

— Тигри? — попита Джими.

— Озъбени орди от тигри!

— Кенгура?

— Какви кенгура? Няма цирк с кенгура.

— Няма цирк без кенгура — настоя Джими.

— Абсурд! Какво знаеш ти за цирка!

— Имате ли клоуни? — попитах аз.

Твърдото лице на Вивасементе се вкамени окончателно. Зъбите му бяха открити открай докрай като зъбци на лешникотрошачка. Той просъска:

— Всеки цирк трябва да има клоуни, за да привлича слабоумните, тъпи, малки деца.

— А-ха! — отбеляза Джими. — Значи имате по-малко клоуни от другите циркове.

— Имаме колкото ни трябват и повече. Гъмжим от клоуни. Но никой не идва само заради клоуните.

— Ние с Лори сме луди по клоуните — каза Джими.

— Или по-скоро — изрекох, — клоуните са луди по нас. — Абе, лудост да има.

Акробатът продължи да се хвали:

— Това, с което винаги привличаме хората, са безсмъртните Летящи Вивасементе, най-великото цирково семейство в цялата история. И в трите ми шоупрограми всеки член на акробатична трупа е Вивасементе, свързан с кръв и талант, които карат другите изпълнители да хленчат от завист. На някои съм баща; духовен баща съм на всички.

Джими се обърна към мен:

— Ако си очаквала такъв велик мъж да е надменен, колко си грешала.

— Скромен — съгласих се аз. — Забележително скромен.

— Скромността е за губещите! — извика Вивасементе.

— Това съм го чувал някъде — каза Джими.

— Ганди? — предположих аз.

Съпругът ми поклати глава.

— Мисля, че беше Исус.

Очи, отново опулени с убеждението, че сме идиоти.

— И от всички Летящи Вивасементе аз съм най-великият. На трапеца аз съм като летяща поезия.

Джими каза:

— „Летяща поезия“, Джони Тилотсън, топдесет в началото на шейсетте. Хубав ритъм, би могъл да танцуваш на него.

Вивасементе не му обърна внимание и продължи:

— На високото въже аз съм разходка на лунна светлина, любовта на всяка жена, завистта на всеки мъж. — Той пое въздух, изду широкия си гръден кош и продължи: — И съм достатъчно богат и упорит, за да получавам винаги това, което искам. В случая съм убеден, че това, което искам, съвпада с това, което вие искате, защото то ще ви донесе богатство и огромна чест, с каквито иначе не бихте се сдобили.

— Петдесет хиляди долара са много пари — каза Джими, — но не са богатство.

Вивасементе примигна, доколкото клепачите му го позволяваха.

— Петдесет хиляди са просто добри пари, доказателство, че съм искрен. Изчислил съм, че цялата сума е триста двайсет и пет хиляди.

— И какво очакваш в замяна? — попита Джими.

— Сина ви — отвърна Вивасементе.