Дийн Кунц
Пророчество (12)

12

Седнали два етажа под дяволските улици и заобиколени от дяволската земя на Сноу Вилидж, наблюдавахме как Хонкър, Кринкъл и безименният маниак поставят експлозиви на ключови места и включват таймерите.

Може би си мислите, че страхът ни се засилваше с всяка минута. Като човек с опит мога да кажа, че страхът не може да се задържи на върха си за дълго време.

Ако голямото нещастие е болест, то страхът е симптом. Като всеки друг симптом не се проявява постоянно с еднаква сила, а последователно се засилва и отслабва. Като си болен от грип, не повръщаш на всяка минута и не се гърчиш заради диарията от сутрин до мрак.

Аналогията може да е неприятна, но е точна и звучи истински. Радвам се, че не ми беше дошла наум, когато бях окован с Лори, защото в желанието си да поправя нещата и да наруша студеното мълчание, най-вероятно щях да изтърся и това.

Не след дълго установих, че Лори не е от хората, които обичат да подхранват собствения си гняв. Не бяха минали и две минути, когато тя наруши мълчанието и отново се превърна в мой приятел и съучастник.

— Кринкъл е мека Мария — отбеляза тя. Харесваше ми гърленият и глас, но ми се искаше да го използва, за да говори по-смислени неща.

По това време Кринкъл прикрепяше пластични експлозиви в основата на една носеща колона. Държеше взривната смес с не повече безпокойство от дете, което си играе със Сили Пути.

— Не ми изглежда като мека Мария, но може би си права — помирително отвърнах. — Повярвай ми, такъв е. Ръцете на Кринкъл бяха заети с оформянето на експлозива, затова държеше детонатора със зъби.

— Знаеш ли защо той е меката Мария? — попита Лори.

— Умирам да разбера.

— Защото ме харесва.

Преброих до пет, преди да отговоря, за да съм сигурен, че няма да говоря заядливо.

— Той иска да те убие.

— Преди това.

— Преди кое?

— Преди да попита хилещия се малоумник дали може да ме убие, той определено показа интерес към мен като към жена. Този път преброих до седем.

— Доколкото си спомням — изрекох аз, — той искаше да те изнасили.

— Не искаш да изнасилиш някого, ако не го харесваш.

— Всъщност искаш. Случва се постоянно.

— Може би ти искаш — каза тя, — но повечето мъже не са такива.

— Изнасилването няма нищо общо със секса — обясних аз. — Там става въпрос за власт.

Тя се намръщи.

— Защо не искаш да повярваш, че Кринкъл ме смята за сладка.

Този път стигнах до десет и отвърнах:

— Ти си сладка. Ти си нещо повече от сладка. Ти си великолепна. Но Кринкъл не е от мъжете, които се влюбват.

— Наистина ли го мислиш?

— Абсолютно. Той е от мъжете, които обичат да мразят.

— Не, имам предвид другото.

— Кое друго?

— Сладка-повече-от-сладка-великолепна. Друго?

— Ти си най-невероятно изглеждащият човек, който съм виждал някога. Но трябва да…

— Това е толкова мило — каза тя — и въпреки че като всяко момиче обичам комплиментите, не ги вземам насериозно. В края на краищата предпочитам честността. Наясно съм какъв ми е носът например.

Хонкър се домъкна от съседната стая и се отпусна върху количката с експлозиви. Заприлича ми на трол, потънал в дълбок размисъл, дали е сложил достатъчно подправки и масло на детето, което се печеше във фурната.

Все още с детонатор между зъбите, Кринкъл се изсекна в ръката и се избърса в ръкава на сакото си.

Маниакът приготви последния детонатор. Забеляза, че го гледам, и ми махна.

— Носът ми е остър — каза Лори.

— Не е остър — уверих я, защото истината беше, че не беше по-остър от носа на богиня.

— Остър е — настоя тя.

— Добре, може би е остър — съгласих се, за да избегна спора, — но е перфектно остър.

— Ами зъбите ми!

Как ми се искаше да докосна прекрасните и сочни устни, да ги разтворя, да разгледам резците и, както ветеринар преглежда състезателен кон, и да заявя, че състоянието им е идеално. Вместо това се усмихнах и с тих глас казах:

— Нищо ти няма на зъбите. Бели и равни са, перфектни като перли.

— Именно — отвърна тя. — Не изглеждат истински. Хората сигурно си мислят, че са изкуствени.

— Никой не би си помислил, че млада жена като теб има изкуствени зъби.

— Ами Чилсън Строубъри?

Колкото и да се опитвах да го напъхам в колелата на мисловната си мелница, това име оставаше несмилаемо.

— Какво е Чилсън Строубъри?

— Една моя приятелка на моите години. Тя се занимава с бънджи екскурзии.

— Бънджи екскурзии?

— Тя организира пътувания и събира хора от цял свят, които скачат с бънджи от мостове и разни такива неща.

— Никога не съм си мислел, че някой може да си изкарва прехраната от бънджи екскурзии.

— Тя печели доста добре — увери ме. — Но не ми се мисли как ще се е отразила гравитацията на гърдите и след десет години.

Не знаех какво да отговоря на това. Бях горд, че от началото на разговора все намирах нещо да кажа, независимо от неочакваните обрати, които търпеше той. Заслужавах почивка. Лори спря, колкото да си поеме дъх, и продължи:

— Чилсън загуби всичките си зъби.

Заинтересован, напук на себе си, попитах:

— Как се е случило това? По време на бънджи скок ли?

— Не, не било през работно време. Завъртяла се на мотора си, блъснала го и си размазала лицето в парапета на моста.

Изведнъж зъбите така ме заболяха, че за момент не можех да говоря.

— Когато и оправяха челюстта — каза Лори, — и извадиха всички остатъци от зъби. По-късно и поставиха изкуствени. Може да троши орехи с тях.

— Имайки предвид, че ти е приятелка — изрекох със сериозен тон, — чудя се какво е станало с парапета на моста.

— Нищо особено. Наложило се е да измият кръвта. Имало е и няколко драскотини, и малка пукнатина.

Изражението и беше невинно. Бистрите и очи бяха искрени. Дори и да ме будалкаше, това по нищо не личеше.

— Трябва да те запозная със семейството ми — отбелязах аз.

— Опа — предупреди ме тя. — Нещо се случва.

Примигвайки, леко дезориентиран, се огледах, сякаш излизах от транс. Напълно бях изключил за Хонкър, Кринкъл и хилещия се малоумник.

Въпреки че поне половината от експлозивите бяха все още в количката, Хонкър я издърпа през нишата към тунела, откъдето беше дошъл. Безименният маниак беше сверил и последния детонатор. Подаде го на Кринкъл заедно с ключа за белезниците и го инструктира:

— Като приключиш тук, доведи мацето и вола с теб.

Вол. Малоумникът беше колкото мен и съм убеден, че не се смяташе за вол. Той последва Хонкър в тунела.

Останахме сами с Кринкъл, което си беше като да останеш насаме със Сатаната в садомазохистичното отделение на Ада.

Лори изчака минута, за да е сигурна, че в тунела не могат да я чуят, и каза:

— О, господин Кринкъл?

— Не го прави — помолих я.

Кринкъл беше отишъл на другия край на стаята, за да включи последния детонатор. Явно не я беше чул.

— Дори и да мисли, че си сладка — предупредих я аз, — той е от мъжете, които с удоволствие биха те изнасилили и преди, и след като са те убили. И каква полза можем да извлечем от това?

— Некрофилия? Не е хубаво да се говори така за човек.

— Той не е човек. Той е Морлок.

Лицето и светна.

— Х. Г. Уелс. „Машината на времето“. Ти наистина четеш. Е, може би говориш за филма.

— Кринкъл не е човек. Той е Грендел.

— Биуулф — каза тя, имайки предвид творбата, в която чудовището Грендел се спотайваше. — Той е Том Рипли. — Това е психопатът от книгите на Патриша Хайсмит.

— В пет от книгите и — казах аз. — Том Рипли е образът на Анибал Лектър, трийсет години преди появата на самия Анибал Лектър.

Кринкъл приключи с дейността си в другия край на стаята и тръгна към нас.

Той се приближи и аз очаквах Лори да му каже за женската си нужда. Тя му се усмихна, примигна, но не посмя да го заговори.

Устата на Кринкъл беше странно изкривена. Мисля, че въртеше нещо между зъбите си, докато отключваше втория чифт белезници, свързващ ни със стола.

Когато стъпихме на краката си, все още оковани един за друг, Лори отметна глава. Със свободната си ръка откопча най-горното копче на блузата си и показа прекрасната си шия. Ужас. Искаше да изглежда по-съблазнителна, преди да съобщи за женската си необходимост.

Да изглеждаш съблазнително пред Кринкъл беше толкова смислено, колкото и да се опитваш да разсееш свита на кълбо гърмяща змия, като я целунеш. Щеше да схване идеята по-бързо и от безименния маниак и така щеше да се вбеси от опита и да го манипулира, че щеше да забие пиличката в нейното око. Явно твърденията ми като читател и аналогиите между Кринкъл и различни чудовищни герои, които бях направил, и бяха дали повод да се замисли. Погледна ме; колебаеше се.

Преди да проговори, Кринкъл изплю нещото, което моташе в устата си. Беше кръгло, подобно на голяма дъвка, сива, блестяща от слюнката.

Зловещото топче можеше и да е нещо различно от парче пластичен експлозив, но си беше точно такова.

Може би имаше тръпка в това да държиш в устата си няколко грама концентрирана смърт, толкова мощни, че ако бъдат взривени, лицето ти ще стане на каша.

Или беше ритуал за добър късмет, като целуването на зара, преди да го хвърлиш на масата.

А може би просто му беше вкусно. Да не забравяме, че все пак има и хора, които харесват свинско от консерва. Кулинарното удоволствие е било пълно, ако преди това е хапнал порцийка размазани паяци.

Без да се впуска в разяснения, той постави сивото парченце на моя стол и каза:

— Да се махаме! Мърдайте!

Докато вървяхме към нишата зад тайната врата в рафтовете, минахме покрай масата, на която беше чантичката на Лори. Тя смело я грабна. Зад нас Кринкъл нищо не каза.