Дийн Кунц
Пророчество (28)

28

Двигателят никога не изгасва, когато обикаляш из страната и имаш предостатъчно време да установиш и да премахнеш проблема. Не, двигателят изгасва, когато пътуваш с бременната си съпруга към болницата във виелица, докато те преследва убиец в джип с размерите на военен кораб.

Това доказва нещо. Може би животът си има план, макар и труден за разгадаване. Може би съдбата наистина съществува. А може би когато жена ти е бременна, трябва да живееш до болницата.

Понякога, докато пиша за живота си, имам странното усещане, че някой друг го пише, а аз само го описвам.

Ако Господ е писател, а вселената е най-дългият роман, писан някога, може да си мисля, че съм главният герой, но като всеки мъж и жена на земята аз изпълнявам поддържаща роля в една от милиардите сюжетни линии. Такива герои често ги убиват още в глава трета или десета, или трийсет и пета. Второстепенният герой винаги трябва да е нащрек.

Сега, когато бях нащрек, там, на Хоксбил Роуд, видях, че хамърът спира на не повече от четири метра зад нас. Шофьорът не слезе веднага.

— Ако излезем, ще ни застрелят каза Лори.

— Вероятно.

Завъртях ключа и натиснах газта. Дъвченето на стартера и мърморенето на мотора не вдъхваха надежда.

— Ако останем тук, ще ни застреля — каза тя.

— Вероятно.

— Мамка му!

— Стара! — съгласих се аз.

Хамърът се приближи, фаровете на покрива сега светеха над експлоръра — огряващи и криещи магистралата напред.

Притесних се, че ще задавя мотора, и го оставих да почине.

— Забравих си чантата — каза Лори.

— Ще е трудно да се върнем.

— Само казвам, че този път нямам и пиличка.

Хамърът се приближи и тръгна да ни заобикаля по северното платно.

Бях се концентрирал върху ключа, опитвайки се да запаля двигателя, и не смеех да вдигна поглед не защото се страхувах от хамъра, а защото милионите падащи снежинки ми действаха зле. Чувствах се носен от вятъра като тях, подвластен на всяко течение, неспособен да определя собствения си път.

— Какво прави той? — попита Лори.

Не знаех какво прави, затова останах съсредоточен върху ключа и моторът почти зацепи.

— Джими, изкарай ни от тук! — извика тя.

„Не я дави — казах си. — Не я насилвай! Остави я да намери искрата!“

— Джими!

Двигателят зацепи и изръмжа.

Хамърът беше застанал встрани от нас, не успоредно, а под ъгъл четирийсет и пет градуса. Предният му калник проблесваше на няколко сантиметра от моята врата на височината на прозореца, като ме оставяше без изход. Отблизо изглеждаше доста голям, отчасти, защото имаше огромни гуми, които добавяха трийсет сантиметра към музейната му височина, сякаш шофьорът му щеше да се състезава в рали за камиони-чудовища.

Експлорърът потегли бавно, но упорито напред, борейки се с преспата, преодолявайки я, но хамърът се раздвижи и застана пред нас. Металният звук от удар беше последван от изскърцване на изкривен метален лист.

С превъзходството си в размерите и мощността хамърът започна да ни избутва настрани към скалите от западната страна, макар че и двете превозни средства продължаваха да се тътрят напред.

Погледнах към хамъра, опитвайки се да видя лицето на това ненормално копеле — шофьора като че ли нещо в изражението му можеше да обясни защо постъпва така. Фаровете и допълнителните светлини на покрива ме заслепиха и не можах да видя нищо.

Една от веригите ми се счупи, но продължи да трака около въртящата се гума, произвеждайки поредица от бумтежи, наподобяващи стрелба с картечница.

Не можех да се справя със снежната стена и в същото време да задмина хамъра.

Почти изгубих надежда, че можем да му се измъкнем, когато съпротивлението внезапно намаля и даде знак, че сме преодолели преспата. Надеждата се върна.

От високата си позиция нашият нападател трябва да е видял какво ще се случи и да е натиснал газта в предпоследния момент. Изведнъж, докато се клатушкахме напред, джипът заплашително се приближи.

Кривите скални образувания от западната страна бяха изчезнали и на тяхно място имаше стръмен горист склон.

— Няма мантинела.

Експлорърът се плъзна достатъчно встрани, така че със сигурност бяхме извън платното. Когато се опитах да задмина хамъра и да се върна на пътя, се завъртяхме обратно на часовниковата стрелка. Щяхме да паднем в каквато пропаст имаше там. Ужасяваща перспектива! Лори издаде звук — тихо пъшкане и хленчене, предизвикан от контракция и от мисълта за падане в непозната територия, което щеше да е далеч по-неприятно от влакче на ужасите.

Отпуснах газта. Това промени физическото уравнение и експлорърът се завъртя по посока на часовниковата стрелка и се изправи.

Прекалено късно. Дясната част на предницата рязко хлътна и бях сигурен, че сме заклещени на ръба на шосето. Хамърът щеше да ни избута безмилостно и ние щяхме да се изтърколим надолу в неизвестното.

Обратно на това, което ми казваше инстинктът, завъртях волана силно надясно, към пропастта, което Лори сигурно прие като самоубийствен ход, но аз се надявах да извлека полза от хамъра, вместо да продължавам да се боря с него. Завъртяхме се на деветдесет градуса на ръба на бездната, далече от нашия нападател, очи в очи с дълъг снежен склон — нито съвсем безопасен, нито невъзможно стръмен — очертан от борови дървета, чезнещи в зимния мрак, който светлините на фаровете не можеха да прогонят.

Тръгнахме надолу и аз веднага натиснах спирачката. Задържахме се на върха. Вече знаехме какво има долу, но и при това положение не ми се ходеше там.

Хамърът тръгна в другата посока, без съмнение с намерението да ни блъсне отзад. При нашето положение, силно наведени напред, той лесно можеше да ни бутне в гората. Нямах избор. Отпуснах спирачката.

— Дръж се! — казах на Лори.

Неработещият двигател и гравитацията ни издърпаха надолу от билото.