Майкъл Скот
Вълшебницата (69)

Глава 69

— Това може да не е необходимо — тросна се Шекспир.

— Дивия лов и другите създания са дошли тук за теб и сестра ти, привлечени от миризмата на вашите аури и от голямата награда, която Дий е обявил за главите ви. Ние не ги интересуваме. Така че всичко, което трябва да направим, е да се избавим от вас. Паламед, Гавраил, спечелете ни малко време — заповяда Барда.

Сарацинския рицар кимна. Нащърбената му броня промени формата си около тялото му и стана гладка, черна и отразяваща. Той стисна с две ръце големия си меч и се хвърли срещу вълците и черните котки. Гавраил поведе след него оцелелите Хрътки.

Шекспир подкрепи Алхимика, а Джош вдигна Софи на крака и четиримата минаха между две високи колони от пясъчник, навлизайки в сърцето на Стоунхендж.

В мига щом Джош пристъпи в кръга, усети жуженето на древна сила. Това му напомни за чувството, което изпитваше, когато държеше Кларент — струваше му се, че някъде точно на границата на слуха му се носят гласове. Той се огледа, но в нощта му бе трудно да различи очертанията на камъните.

— Колко старо е всъщност това място? — попита Джош.

— Най-ранният градеж е може би на пет хиляди години, но може и да е по-стар — отвърна Шекспир. Изведнъж се блъсна в един камък, положен на земята. — Ето го Олтарния камък — каза той на Алхимика.

Никола Фламел се отпусна върху камъка, дишайки тежко, притиснал ръка към гърдите си.

— Ориентирайте ме — изхриптя той. — Накъде е север?

Шекспир и Джош инстинктивно погледнаха към небето, търсейки Полярната звезда.

Една огромна черна котка се метна внезапно през портите с раззината паст, протегнала лапи към Алхимика. Фламел вдигна ръце и острите като бръснач нокти раздраха дланта му; после полицейската палка на Шекспир изсвистя, цапардоса създанието и го свали. Котката се стовари върху големия камък и се разпиля на прах.

— Камъните, също като метала, са отровни за тях — рече бързо Барда. — Не могат да ги докосват; ето защо още не са ни връхлетели. Алхимико, ако ще правиш нещо, сега е моментът. — Той посочи. — Север е натам.

— Търсете третия идеален трилит отляво — прошепна Фламел.

— Третия какво? — попита объркано Джош.

— Трилит. Два изправени камъка и един поставен напречно върху тях — обясни Шекспир. — На гръцки думата означава „три камъка“.

— Знаех това… струва ми се — прошепна Джош. Преброи камъните. — Този — каза той решително, като посочи. — А сега какво?

— Помогнете ми — каза Никола.

Шекспир хвана Алхимика и почти го отнесе до двата огромни изправени камъка. Никола се пъхна в тясната пролука между тях и постави по една длан върху всеки, протягайки се колкото може по-нагоре. После се разкрачи широко, докато не зае X-образна поза между камъните.

В студения нощен въздух се разнесе съвсем слаб дъх на мента.

Една огромна мечка се изправи на задните си лапи и замахна с нокти към главата на Алхимика. А после бе дръпната назад от Сарацинския рицар, който я блъсна към Хрътките на Гавраил. Те се нахвърлиха отгоре й с див вой. Полетя прах.

Три вълка се втурнаха към Фламел. Джош пресрещна единия с шамшира, а Гавраил повали друг. Момчето замахна към третия вълк и онзи се приведе под удара, но докато избягваше острието, докосна високия камък — и се разсипа на прах.

Джош изведнъж осъзна, че по-малко от шепа Хрътки на Гавраил са останали живи и враговете вече ги изтласкват в кръга от побити камъни. Един конски скелет, язден от конник без глава, се вдигна на задните си крака и биещите му копита улучиха една от Хрътките и я запратиха върху един камък. Хрътката изчезна, оставяйки във въздуха само прашно очертание.

— Алхимико — рече предупредително Шекспир, — направи нещо.

Никола се свлече на земята.

— Не мога.

— Сигурен ли си, че това е вярната порта? — попита Джош.

— Сигурен съм. Но не ми е останала никаква сила. — Той вдигна поглед към близнаците и за миг на Джош му се стори, че зърна нещо в очите на безсмъртния. — Софи, Джош, ще трябва вие да го направите.

— Момичето е изтощено — каза бързо Барда. — Ако го използваш, ще избухне в пламъци.

Никола посегна, хвана ръката на Джош и го издърпа напред.

— Значи трябва да го направиш ти.

— Аз ли? Но аз съм…

— Ти си единственият с достатъчно силна аура.

— Каква е алтернативата? — попита Джош. Нещо му подсказваше, че от самото начало Алхимика е планувал именно това. Фламел никога не бе имал силата да задейства портала.

— Няма такава. — Алхимика посочи към създанията, скупчени извън кръга от камъни, а после към небето. Някаква светлинка се носеше към тях. Малко зад нея идеха още две. — Полицейски хеликоптери — каза той. — Ще бъдат тук след минути.

Джош подаде на Фламел нащърбения и леко огънат шамшир.

— Какво да правя?

— Застани между двата изправени камъка с разперени ръце и крака. Представи си как аурата ти се влива от тялото ти в камъните. Това би трябвало да е достатъчно, за да ги задействаш. И побързай — рече Шекспир. Оставаха по-малко от половин дузина Хрътки на Гавраил, а Паламед бе обкръжен от блатни хора^[1], размахващи кремъчни ножове, които се плъзгаха с писък по бронята му, сипейки искри. Вълци и котки обикаляха току извън каменния кръг.

— Нека помогна на брат си — прошепна Софи.

— Не — каза Шекспир. — Прекалено опасно е.

В мига щом Джош се пъхна между камъните, аурата му започна да изпуска пара, която се вдигаше от плътта му като златен дим. Той се протегна и опря длани в гладкия варовик. Мирисът на портокали се усили.

Този аромат подлуди създанията извън кръга. Те удвоиха усилията си да стигнат до близнаците. Шекспир и Гавраил заеха позиции от двете страни на трилита, като отчаяно се мъчеха да ги държат встрани от момчето.

Джош протегна левия си крак да докосне единия изправен камък, а когато десният му крак докосна другия, гласовете, които чуваше в главата си от мига щом пристъпи в древния кръг, моментално се избистриха. Той изведнъж осъзна защо му звучаха толкова познато. Всички те бяха един глас — гласът на Кларент. Тогава Джош осъзна, че Кларент и Екскалибур са били изработени от същата вулканична скала като големите сини камъни, съставлявали някога древния кръг. Той виждаше лицата на създателите на Хенджа — както човешки, така и нечовешки, а понякога и ужасна комбинация от двете. Стоунхендж не беше на пет хиляди години; беше по-стар, много, много по-стар. Джош зърна Кернунос, сияен и прекрасен, без рогата си, облечен целия в бяло, застанал по средата на кръга и вдигнал в двете си ръце един прост и безличен меч.

Но докато колоната вляво от Джош пропукваше и пламтеше със златна светлина, дясната си оставаше тъмна.

Фламел посече един глиган, който бе проникнал в кръга. Обърна се към Софи.

— Трябва да помогнеш на брат си.

Момичето бе толкова изтощено, че едва се държеше на крака. Погледна към Алхимика, мъчейки се да оформи думите в главата си.

— Но Уил каза, че ако използвам пак аурата си, мога да се възпламеня.

— А ако порталът не се отвори, всички сме мъртви — изръмжа Фламел. Хвана рамото на Софи и я тласна към трилита. Тя се препъна на неравната земя и падна напред с протегнати ръце… и върховете на пръстите й докоснаха камъка. Въздухът внезапно се изпълни с мирис на ванилия и камъкът засия. Смътна сребриста мъгла се надигна от него и после той грейна отвътре. Колоните на трилита запулсираха в златно и сребърно, а поставеният върху тях камък засия в оранжево.

Над равнината Солсбъри беше нощ, но между камъните се появи огрян от слънцето склон, покрит с тучна трева.

Джош се втренчи смаяно в тази гледка. Можеше да усети дъха на зелена растителност, да почувства върху лицето си лятната топлина и да долови съвсем слабия привкус на сол във въздуха. Завъртя глава; зад него беше нощ; пред него бе ден.

— Къде е това? — прошепна той.

— Връх Тамалпайс — рече тържествуващо Фламел. Дръпна Софи, за да я изправи на крака, и я повлече към отвора и светлината. В мига щом пръстите й се отделиха от колоната, тя започна да помръква.

— Вървете — каза Шекспир. — Вървете сега…

— Кажи на Паламед…

— Знам. Изчезвайте оттук. Веднага.

— Каква пиеса би могъл да направиш от това! — каза Алхимика, като подхвана Джош през кръста и повлече близнаците между пламтящите камъни, излизайки върху тревистия пейзаж на другия край на света.

— Никога не ми е харесвало да пиша трагедии — прошепна Уилям Шекспир.

Златната светлина помръкна, в мига щом ръката на Джош се отдели от камъка и миризмите на портокал и ванилия изчезнаха, за да бъдат заменени от мускусния мирис на Гавраил и единствената оцеляла Хрътка.

Дивия лов и Потомците, безсмъртните и хората, участващи в нападението, моментално се стопиха в нощта, оставяйки подир себе си само прах и разровени и отъпкани до кал зелени поля. Паламед се приближи с олюляване. Бронята му беше надраскана и нащърбена, а огромният му шотландски меч — прекършен надве. Изтощението усилваше акцента му.

— Трябва да се махаме оттук, преди да е дошла полицията.

— Знам едно място наблизо — рече Шекспир. — Идеално запазена плевня от времето на крал Едуард.

Паламед стисна рамото на Барда.

— Боя се, че не е толкова идеално запазена.