Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 59 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2010)

Издание:

Майкъл Скот. Вълшебницата

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Коректор: Юлиана Василева

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 24

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“

Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

© Иван Костадинов Иванов, преводач, 2010 г.

с/о Литературна агенция „Антея Райтс“, София

ISBN 978–954–26–0877–6


На Кортни ex animo[1]

Уморен съм, толкова съм уморен.

И остарявам бързо. Усещам скованост в ставите, зрението ми вече не е остро и забелязвам, че трябва да се напрягам, за да чувам. През изминалите пет дни бях принуден да използвам силите си повече пъти, отколкото през целия последен век и това значително ускори процеса на стареене. По моя преценка, от четвъртък насам съм остарял поне с десет години — а може би и с повече. Ако искам да живея, трябва да си върна „Книгата на Авраам“ и не мога — не смея — да рискувам да използвам отново силите си.

Но Сборника е у Дий и знам, че ще бъда принуден за пореден път да използвам отслабващата си аура.

Трябва, ако искаме да оцелеем.

Всеки път, когато я използвам, се приближавам към смъртта… а щом умра, а с мен и Пернел, няма да има кой да се изправи срещу Дий и Тъмните древни. Когато умрем, ще настъпи краят на света.

Но още не сме мъртви.

Разполагаме с близнаците. Този път истинските, близнаците от легендата с аури от чисто злато и сребро, докато близнаците са живи, има надежда.

Скоро ще влезем в Лондон. Страхувам се от този град повече, отколкото от всички други, защото той е самото сърце на силата на Дий. За последен път двамата с Пернел бяхме там през септември 1666-а и тогава Магьосника го изгори до основи, в опит да ни залови. Повече не сме се връщали. Лондон е привлякъл древни от цялата планета; в този град има повече от тях, отколкото във всеки друг на земята. Древни, Потомци от Следващото поколение и безсмъртни хора се движат свободно по улиците, без да бъдат забелязвани, и знам за поне дузина Сенкоцарства, разпръснати из британските острови.

Обаче в тези келтски земи се срещат и събират множество лей-линии, и аз се моля с вече пробудените сили на близнаците да можем да ги използваме, за да се върнем в Сан Франциско при моята Пери.

Освен това тук се намира цар Гилгамеш, най-старият безсмъртен човек на света. Знанието му е неизмеримо и всестранно. Говори се, че някога той е бил пазител на Сборника и дори познавал неговия създател — митичния Авраам. Гилгамеш знае също така всички стихийни магии, Макар че, колкото и да е чудно, никога не е имал силата да ги използва. Царят няма аура. Често съм се чудил как ли би се чувствал човек в неговото положение: да знае толкова много невероятни неща, да има достъп до древната мъдрост… но да няма възможност да я използва.

Казах на Софи и Джош, че Гилгамеш ми е нужен, за да ги обучи във Водната магия и да ни намери лей-линия, която да ни отведе у дома. Това, което те не знаят, е, че поемам ужасен риск: ако царят откаже, ще се озовем заседнали в самото сърце на владенията на Дий без никаква възможност за бягство.

Освен това не съм им казал, че Гилгамеш е напълно побъркан… и че последния път, когато се срещнахме, той помисли, че се опитвам да го убия.

 

Из дневника на Никола Фламел, алхимик

Написано днес, понеделник, 4 юни,

в Лондон, града на моите врагове.

vylshebnitsatamonday.png

Глава 1

Мисля, че ги виждам.

Младежът със зеления анорак, който стоеше точно под големия кръгъл часовник на гара „Сейнт Панкрас“, отдръпна телефона от ухото си и погледна размазаната снимка върху правоъгълния екран. Тя беше пратена от английския магьосник, в ъгъла имаше автоматично поставена дата „04 юни, 11.59.00“. Снимката бе зърнеста, а цветовете й — бледи. Изглеждаше сякаш е правена отвисоко с охранителна камера. На нея се виждаха старец с къса сива коса и двама русокоси тийнейджъри, които се качваха във влак.

Младежът се надигна на пръсти и огледа гарата, търсейки тримата, които току-що бе зърнал. За миг му се стори, че ги е изгубил в тълпата, но дори и така да беше, те нямаше да стигнат далече; една от сестрите му бе на долния етаж, а друга стоеше отвън на улицата и наблюдаваше входа.

И така, къде бяха изчезнали старецът и тийнейджърите?

Тесните му ноздри се разшириха и младежът се зае да търси сред безбройните миризми в гарата. Разпозна и отхвърли смесените зловония на твърде много човеци, неизброими парфюми и дезодоранти, гелове и пасти, мазния мирис на пържена храна от ресторантите, силния аромат на кафе и метално-масления дъх на локомотиви и вагони. Той затвори очи и отметна глава назад. Миризмите, които търсеше, бяха по-стари, по-диви, неестествени…

Там!

Мента: едва доловим дъх.

Портокал: съвсем смътен намек.

Ванилия: почти незабележима следа.

Синьо-черните му очи, скрити зад малки правоъгълни слънчеви очила, се отвориха широко и главата му се обърна, следвайки ефирните миризми през просторната гара. Беше ги уловил!

Прошареният старец, облечен в черни джинси и протрито кожено яке, крачеше през голямата зала на гарата право към него. В лявата му ръка имаше малка пътна чанта. Отзад вървяха двамата руси тийнейджъри, които си приличаха достатъчно, за да са брат и сестра. Момчето беше по-високо от момичето и двамата носеха раници.

Младежът ги щракна бързо с камерата на телефона си и прати снимката на доктор Джон Дий. Макар че не изпитваше нищо друго освен презрение към английския магьосник, нямаше смисъл да го превръща в свой враг. Дий служеше на един от най-опасните Древни.

Той дръпна качулката на анорака над главата си и се извърна, когато тримата се изравниха с него, а после набра номера на сестра си, която чакаше долу.

— Това със сигурност са Фламел и близнаците — промърмори той по телефона на древен език, от който по-късно бе произлязъл келтският. — Насочват се към теб. Ще ги хванем, като излязат на Юстън Роуд.

После младежът със зеления анорак тръгна след алхимика и американските близнаци. Движеше се с лекота сред тълпата, изпълнила гарата в ранния следобед, и изглеждаше като съвсем обикновен тийнейджър — безличен и незабележим в провисналите си джинси, протритите маратонки и твърде широкия анорак. Лицето му бе скрито под качулката, а очите му бяха невидими зад слънчевите очила.

Въпреки външния си вид обаче, младежът никога не бе имал нищо общо с хората. Той и сестрите му бяха дошли на тази земя още когато тя бе свързана с Европейския континент и в продължение на поколения бяха почитани като богове. Изпълваше го горчиво негодувание от това, че трябва да изпълнява заповедите на Дий, който в края на краищата си беше просто един човек. Но английският магьосник му бе обещал прелестна награда: Никола Фламел, легендарния алхимик. Нарежданията на Дий бяха ясни; той и сестрите му можеха да вземат Фламел, но не биваше да пипат близнаците. Тънките устни на младежа се извиха. Сестрите му щяха да хванат момчето и момичето, а той щеше да има честта да убие Фламел. Черен като въглен език облиза сухите му напукани устни. Той и сестрите му щяха да пируват в продължение на седмици. И разбира се, щяха да запазят най-вкусните хапки за мама.

Никола Фламел забави крачка, позволявайки на Софи и Джош да го настигнат. Усмихна се насила и посочи към деветметровата бронзова статуя на прегърната двойка под часовника.

— Нарича се „Място за среща“ — каза той високо, а после добави шепнешком: — Следят ни. — Фламел стисна с железни пръсти ръката на Джош. — И през ум да не ти е минало да се обръщаш.

— Кой? — попита Софи.

— Какво? — попита сковано Джош.

Гадеше му се; наскоро пробудените му сетива бяха залети от миризмите и звуците на гарата. Светлината бе толкова ярка, че му се искаше да има чифт слънчеви очила, за да прикрие очите си.

— Какво е по-добрият въпрос — рече мрачно Никола. Вдигна пръст да посочи към часовника, сякаш говореше за него. — Не съм сигурен какво е — призна той. — Нещо древно. Усетих го, в мига щом слязохме от влака.

— Усети го? — попита Джош. Беше дезориентиран и с всеки миг все повече се объркваше. Не му беше прилошавало така, откакто получи слънчев удар в пустинята Мохаве.

— Почувствах един гъдел като сърбеж. Аурата ми реагира на аурата на онзи — на онова, — което е тук. Когато придобиете малко повече контрол върху аурите си, и вие ще можете да правите същото.

Софи вдигна глава, сякаш се възхищаваше на решетъчната конструкция на метално-стъкления таван и бавно се обърна. Тълпата щъкаше около тях. Повечето изглеждаха местни, макар че имаше и много туристи, доста от които спираха да се снимат пред статуята „Място за среща“ или пред огромния часовник. Не личеше някой да им обръща особено внимание.

— Какво можем да направим? — попита Джош. — Аз бих могъл да подхраня силите на Софи…

— Не — сряза го Фламел. — Можете да използвате силите си само в най-краен случай. Веднага щом задействате аурите си, ще привлечете вниманието на всеки Древен, Потомък от Следващото поколение или безсмъртен в радиус от петнадесет километра, а тук кажи-речи всеки безсмъртен, когото срещнете, е свързан с Тъмните древни. Освен това в тази земя подобно действие би могло да пробуди и други създания, които е по-добре да си останат спящи.

— Но ти каза, че ни следят — възрази Софи. — Това означава, че Дий знае къде сме.

Алхимика подкара близнаците наляво, встрани от статуята, и заедно забързаха към изхода.

— Предполагам, че е поставил наблюдатели на всяко летище, пристанище и гара в цяла Европа. Вярно, Дий може да е подозирал, че се отправяме към Лондон, но ако някой от вас задейства аурата си, той вече ще го разбере със сигурност.

— И какво ще направи тогава? — попита Джош, като се обърна към Фламел. В ярката светлина, идеща отгоре, новите бръчки по челото и около очите на алхимика се виждаха ясно.

Фламел сви рамене.

— Кой го знае на какво е способен? Той е отчаян, а отчаяните хора вършат ужасни неща. Помнете, Джон беше на покрива на „Нотр Дам“. Беше готов да унищожи тази древна сграда само за да ви спре… и бе готов да ви убие, за да ви попречи да напуснете Париж.

Джош поклати объркано глава.

— Точно това не разбирам — мислех, че ни иска живи.

Фламел въздъхна.

— Дий е некромант. Това е мръсно и ужасно изкуство, което включва изкуствено задействане на аурата на труп и съживяването му.

Леден студ обзе Джош при тази мисъл.

— Искаш да кажеш, че е щял да ни убие, а после пак да ни съживи?

— Да. Като краен вариант. — Фламел протегна ръка и стисна леко рамото на момчето. — Повярвай ми, това е ужасно съществувание, само сянка на живот. И не забравяй, Дий видя какво сторихте, така че вече има някаква смътна представа за силите ви. Вече се е убедил, че вие сте близнаците от легендата. Трябва да се добере до вас. Има нужда от вас. — Алхимика протегна ръка и мушна Джош в гърдите. Прошумоля хартия. Под тениската си, в платнена торбичка, окачена на шията, момчето носеше двете страници, които бе откъснал от Сборника. — И най-вече, трябва да вземе тези страници.

Тримата последваха знаците, сочещи изхода за Юстън Роуд, и бяха повлечени от тълпа пътници, движеща се в същата посока.

— Струва ми се, ти каза, че някой щял да ни посрещне — рече Софи.

— Сен Жермен каза, че щял да опита да се свърже с един стар приятел — измърмори Фламел. — Може да не го е намерил.

Те излязоха от изящно украсената сграда от червени тухли и се озоваха на Юстън Роуд. Спряха изненадани. Когато преди три часа бяха напуснали Париж, небето бе безоблачно, а температурата пълзеше към двадесет градуса, но в Лондон валеше силен дъжд и вятърът, фучащ по улицата, бе толкова студен, че накара близнаците да потреперят. Те се обърнаха и веднага се шмугнаха обратно в заслона на гарата.

И тогава Софи го видя.

— Момче в зелен анорак, с вдигната качулка — каза тя изведнъж, като се обърна към Фламел и се втренчи настойчиво в бледите му очи. Знаеше, че ако отклони поглед, неволно ще се озърне към младежа, който бързаше подире им. Можеше да го види с крайчеца на окото си. Той се моткаше около една колона, зяпаше към телефона в ръката си и си играеше с него. В позата му имаше нещо неправилно. Нещо неестествено. На Софи даже й се стори, че долавя във въздуха съвсем слаба миризма на мърша.

Усмивката на лицето на Никола стана напрегната.

— С качулка ли? Да, точно той ни следеше. — Близнаците доловиха лек трепет в гласа му.

— Само дето не е момче, нали? — попита Софи.

Алхимика поклати отрицателно глава.

Джош си пое дълбоко дъх.

— Хм… може ли да отбележа, че виждам още двама със зелени анораци с качулки и те също идват насам?

— Не, само не те — прошепна с ужас Фламел. — Трябва да се махаме. — Той сграбчи ръцете на близнаците и ги повлече навън в сипещия се дъжд, сви надясно и ги задърпа по улицата.

Дъждът бе толкова студен, че на Джош му секна дъхът. Капките жилеха лицето му.

— Кои са те? — попита той, като мигаше, за да не му влиза вода в очите, и отметна назад косата от лицето си.

— Закачулените — рече горчиво Фламел. — Дий сигурно е отчаян и по-могъщ, отколкото си мислех, щом може да ги командва. Това са закачулени зли духове.

Софи потрепери, когато спомените на Вещицата от Ендор замъждукаха по периферията на съзнанието й. Усети горчив вкус в гърлото си и стомахът й се сгърчи от отвращение. Вещицата бе познавала закачулените духове… и ги бе ненавиждала. Софи погледна косо към брат си.

— Те са плътоядци.

Бележки

[1] от сърце (лат.). — Б.пр.