Майкъл Скот
Вълшебницата (14)

Глава 14

Без да се замисли нито за миг, Джош смъкна тубуса от рамото си и изтръска меча от него. Оръжието легна удобно в ръката му и пръстите му се свиха около лекьосаната кожена дръжка. Той направи крачка напред, заставайки между Шекспир и сестра си.

Безсмъртният дори не ги погледна. Обърна пламтящия тиган и изсипа съдържанието му. На калната земя изпопадаха половин дузина почернели наденички. Те засъскаха и зацвърчаха, но продължиха да горят и от тях във въздуха се издигнаха виещи се искрици. Едно от червенооките кучета излезе изпод бараката, сграбчи късче от още горящото месо с дългия си раздвоен език и го погълна цяло. Пламъците превърнаха очите му в рубини, а когато то облиза устни, от ъгълчетата на устата му излязоха струйки сив дим.

Шекспир се наведе и потупа грубо кучето по главата. Тъкмо щеше да се обърне и да се качи по стълбите, когато забеляза близнаците. Слабата вечерна светлина се отразяваше в големите му очила и ги превръщаше в сребърни огледала.

— Стана малка злополука с вечерята ни — каза той с бегла усмивка, която разкри развалените му зъби.

— Няма нищо. Не бяхме чак толкова гладни — рече бързо Софи. — Освен това се опитвам да откажа месото.

— Вегетарианци ли сте? — попита Шекспир.

— Нещо такова — каза Софи и Джош кимна в знак на съгласие.

— Вътре може да има малко салата — рече неясно безсмъртният. — Ние с Паламед не сме вегетарианци. Има плодове — добави той. — Много плодове.

Джош кимна.

— Звучи страхотно. — Само при мисълта за месо стомахът му се бунтуваше.

Шекспир сякаш чак сега забеляза меча в ръката на Джош.

— Блестящите си шпаги приберете^[1] — промърмори той.

— Пристъпи напред, извади изненадващо чиста бяла кърпичка, свали очилата си и започна да ги бърше. Софи забеляза, че без дебелите лещи той повече прилича на портрета на прочутия драматург, който бе виждала в учебниците. Шекспир си сложи пак очилата и погледна Джош. — Това Кларент ли е?

Момчето кимна. Усещаше как мечът потрепва леко в ръцете му и в плътта му бавно се просмуква топлина.

Шекспир се наведе напред, така че дългият му тесен нос се доближи на сантиметри от върха на оръжието, но не се опита да го докосне.

— Виждал съм много пъти близнака му — рече той отнесено. — Остриетата са еднакви, но дръжките се различават малко.

— Кога е било това, когато си бил с Дий ли? — попита проницателно Софи.

Шекспир кимна.

— Когато бях с доктора — потвърди той. Посегна и колебливо докосна върха на острието с показалеца си. Тъмният камък заискри и се изпъстри с плетеница от бледожълто, сякаш върху острието бе излята някаква течност. Във въздуха се разнесе дъх на лимон. — Дий наследи Екскалибур от своя предшественик, Роджър Бейкън, но всъщност искаше да открие Кларент. Мечовете близнаци са по-стари от Древните, били са стари много преди Дану Талис да се издигне от морето. Поотделно те са могъщи, но легендата твърди, че заедно имат силата да унищожат самата тъкан на планетата.

— Изненадан съм, че Дий не го е намерил — каза Джош, притаил леко дъх. Усещаше как мечът жужи в ръката му и по периферията на съзнанието му прелитаха странни образи. Някак си той разбра, че това са спомените на Шекспир.

Кръгла сграда в пламъци…^[2]

Жалък мъничък гроб и едно младо момиче, застанало над ямата, което хвърля вътре шепа пръст…

И Дий. Беше малко по-млад, отколкото го помнеше Джош; по лицето му нямаше бръчки, косата му бе черна и буйна, а в козята му брадичка нямаше и помен от сиви косми.

— Магьосника винаги е смятал, че мечът е бил загубен в едно езеро, дълбоко в Уелските планини — продължи Шекспир. — Изгуби десетилетия да го търси там.

— Фламел го е открил в една пещера в Андора — рече Софи.

— Смята, че Карл Велики го е скрил там през девети век.

Шекспир се усмихна.

— Значи Магьосника е грешал. Приятно е да разбереш, че докторът невинаги е прав.

Софи излезе иззад Джош и бутна ръката му надолу. Вятърът стенеше в каменното острие.

— Ти наистина ли… наистина ли си Уилям Шекспир? Барда? — попита тя. Въпреки всичко, което бе видяла и преживяла през последните няколко дни, тази мисъл й вдъхваше благоговение.

Мъжът отстъпи назад и направи изненадващо елегантен реверанс, изтегнал крак и свел глава почти до нивото на кръста.

— На вашите услуги, милейди. — Ефектът бе развален донякъде от спарената телесна миризма, носеща се от него. — Моля, наричайте ме Уил.

Софи не беше сигурна как да реагира.

— Никога досега не съм срещала някой известен… — започна тя, а после млъкна, щом осъзна какво говори.

Шекспир се изправи. Джош се закашля и отстъпи с насълзени очи.

— Запознала си се с Никола и Пернел Фламел — каза Шекспир на своя идеален английски, — доктор Джон Дий, граф Сен Жермен, и разбира се, Николо Макиавели — продължи той. — И без съмнение си срещнала очарователната Жана д’Арк.

— Да — каза Софи със стеснителна усмивка, — срещнахме ги всичките. Но никой от тях не е известен, колкото теб.

Уилям Шекспир се замисли за миг върху това, после кимна.

— Сигурен съм, че Макиавели и определено Дий биха възразили. Но, да, права си, разбира се. Никой от тях няма моята… — той направи пауза — … творческа биография. Моето дело е оцеляло и процъфтяло, докато техните не са чак толкова популярни.

— А ти наистина ли си служил на Дий? — попита изведнъж Джош, като осъзна, че му се отваря възможност да получи някои отговори.

Усмивката на Шекспир помръкна.

— Прекарах двадесет години в негова служба.

— Защо? — попита Джош.

— Виждал ли си го някога? — отвърна Шекспир.

Джош кимна.

— Тогава знаеш, че Дий е най-опасният от всички врагове: той наистина вярва, че онова, което върши, е правилно.

— И Паламед каза същото — промърмори Джош.

— Истина е. Дий е лъжец, но аз постепенно осъзнах, че той вярва в лъжите, които разправя. Защото иска да вярва, има нужда да вярва.

Дъжд запръска над автомобилното гробище, барабанейки по смачканите коли.

— Но прав ли е? — попита бързо Джош и се приведе, щом големи капки дъжд заудряха по стената на металната барака. Посегна и сграбчи ръката на Шекспир. Аурата му моментално пламна в яркооранжево, а тялото на мъжа бе обвито в бледожълто сияние. Ароматите на портокал и лимон се смесиха и резултатът щеше да е приятен, ако не бе омърсен от вонята на немитото тяло на Барда.

Дий, по-млад, без бръчки по лицето, с черни коса и брада, се взираше в огромен кристал, а до него стоеше Уилям Шекспир.

Образи в кристала…

Тучни зелени поля…

Овощни градини, натежали от плод…

Морета, гъмжащи от риба…

— Чакай… ти мислиш, че Дий трябва да върне Древните на този свят?

Уилям Шекспир тръгна към стълбите.

— Да — каза той, без да се обръща. — Моите собствени проучвания ме карат да вярвам, че може би това е правилното решение.

— Защо? — попитаха близнаците.

Барда се завъртя към тях.

— Повечето Древни са изоставили този свят. Потомците им от Следващото поколение си играят с човеците и използват света едновременно като площадка за игра и бойно поле, но най-опасни от всички сме ние, хората. Ние унищожаваме този свят. Смятам, че Тъмните древни трябва да се върнат, за да ни попречат да унищожим земята.

Зашеметени, близнаците се спогледаха вече съвсем объркани. Джош заговори пръв.

— Но Никола каза, че Тъмните древни искат хората за храна.

— Някои, да. Но не всички Древни ядат плът; някои се хранят със спомени и чувства. Това изглежда малка цена за рай без глад, без болести.

— За какво са ни Тъмните древни? — попита Софи. — Ако се съберат Алхимика, Дий и другите като тях, със сигурност ще имат достатъчно сили и знания, за да спасят света?

— Не мисля така.

— Но Дий е могъщ… — започна Джош.

— Не ме питай нищо за Дий; не мога да ти отговоря.

— Ти си прекарал с него двадесет години; трябва да го познаваш по-добре от всеки друг на този свят — възрази Софи.

— Никой не познава истински Магьосника. Аз го обичах като баща, като по-голям брат. Той олицетворяваше всичко, на което се възхищавах, всичко, което исках да бъда. — Една-единствена сълза се появи внезапно под дебелите очила на безсмъртния и се търкулна по бузата му. — А после той ме предаде и уби сина ми.