Майкъл Скот
Вълшебницата (39)

Глава 39

Джош! — извика Никола.

Джош Нюман отвори лявата врата, погледна да се увери, че по земята няма змии, и изскочи навън. Кларент застена и зазвънтя, когато той го насочи към Дий.

— Аз ще му отвлека вниманието — извика Джош. — Можеш ли да запалиш колата? — попита той рицаря.

— Ще се опитам — каза мрачно Паламед. Обърна се да погледне към Алхимика. — Акумулаторът е изтощен. Можеш ли да го презаредиш?

— Джош Нюман — каза любезно Дий, докато момчето се приближаваше. — Нали не смяташ сериозно да се биеш с мен?

Джош не му обърна внимание. Стисна здраво с две ръце дръжката на Кларент и усети как мечът се намести удобно в хватката му.

Дий се ухили и продължи търпеливо.

— Искам за секунда да се замислиш върху онова, което смяташ да направиш. Аз съм прекарал с това оръжие целия си живот, а ти имаш Кларент от малко повече от ден, в най-добрия случай. Няма начин да ме победиш.

Без предупреждение Джош се хвърли в яростна атака срещу Магьосника. Кларент буквално изпищя, когато срещна Екскалибур — това приличаше на пронизителен вик на триумф. Джош дори не се опита да си спомни движенията, на които го бяха учили Жана и Скати; позволи на меча да поеме контрол над него, да ръга и да мушка, да сече и да парира. И усещаше, че някъде в дълбините на ума си анализира всяко движение на Дий, следи стъпките му, начина, по който държи меча, присвиването на очите му точно преди да скочи.

Кларент дърпаше Джош напред, сечейки из въздуха. Единственото, което момчето можеше да направи, бе да стиска дръжката с две ръце. Сякаш се опитваше да удържи скачащо куче: прегладняло бясно куче.

И за миг на Джош му хрумна абсурдната мисъл, че Кларент е жив и е гладен.

— Софи! — изрева Никола.

Но тя не го чу. Беше се съсредоточила изцяло върху брат си. Отвори дясната врата и излезе навън. В мига щом краката й докоснаха земята, аурата й заискри, обвивайки я в броня, досущ като онази, която Жана носеше. За разлика от Джош тя нямаше оръжие, но бе обучена във Въздушна и Огнена магия. Момичето съзнателно свали преградите, които Жана д’Арк бе поставила, за да я пазят от спомените на Вещицата от Ендор. В момента имаше нужда да знае всичко, което Вещицата някога е знаела за архонта Кернунос.

Слухове, откъслеци, нашепвани истории.

Някога той бил красив. Великан; висок, горд и надменен. Уважаван учен. Експериментирал първо върху другите, а после, когато това било забранено, върху себе си. Накрая станал отблъскващ, костени израстъци се появили от черепа му, ноктите на краката му се сраснали в дебели копита. Само лицето му останало същото, напомняйки зловещо за някогашната му красота. През изтеклото невъобразимо дълго време огромният му интелект бил унищожен и сега той представляваше нещо малко повече от животно. Прастар, могъщ, все още владеещ способността да превръща хората във вълци, той живееше в едно далечно царство на усойни, гниещи гори…

Никое животно не обича огъня, реши Софи, а щом архонтът живееше във влажен горски свят, вероятно се боеше от огън. Тя усети съвсем кратък проблясък на страх — ами ако огънят отново й изневереше, — но яростно потисна тази мисъл. Този път магията нямаше да я предаде. В мига преди да натисне с пръст татуировката и да призове Огнената магия, тя използва мъничка част от аурата си, за да задейства Въздушната си магия.

Фучащо торнадо се появи около архонта. Останките от Дивия лов, всяка частица прах и пясък, се надигнаха и обвиха Кернунос в дебела жужаща мантия. Заслепиха го, изпълниха устата и ноздрите му с прах и накараха създанието да закрие лице. Тогава Софи натисна с показалец кръглата татуировка и възпламени прашния облак. В последния миг, преди да се свлече в безсъзнание на земята, тя чу писъка на Рогатия бог. Това бе най-ужасяващият звук, който бе чувала някога.

* * *

— Джош — изпъшка Дий, отчаяно парирайки мощните удари, от които чак ръцете му изтръпваха. — Има толкова много неща, които не знаеш. Толкова много неща, които мога да ти кажа. Въпроси, на които мога да отговоря.

— Вече знам много за теб, Магьоснико. — Всеки път, когато остриетата близнаци се срещаха, летяха синьо-бели и червено-черни искри, които засипваха биещите се. Лицето на Джош бе осеяно с черни точки, а съсипаният костюм на Дий бе покрит с десетки дупчици. — Ти. Си. Мислеше. Да. Убиеш. Архонта. — Джош подчертаваше всяка дума с удар.

— Ти си държал Кларент — отвърна Дий. — Вкусил си от силата му. Знаеш какво може да прави. Помисли си само: ако убиеш архонта, ще придобиеш хилядолетия, стотици хилядолетия знание. Ще узнаеш историята на света от самото начало. А и не само на този свят. На безброй светове.

Изведнъж ги блъсна огромна вълна от жега с мирис на ванилия и ги събори на колене. Дий беше обърнат по посока на архонта и рухна назад, закрил лицето си с ръце, заслепен от светлината. Джош се претърколи, видя Рогатия бог, погълнат от златисто-зелени пламъци, а после и сестра си, свличаща се на земята в безсъзнание. Прилоша му от страх. Претърколи се на четири крака — и откри, че Екскалибур лежи в калта до дясната му ръка. Пръстите му моментално се свиха около дръжката и мълниеносна болка се стрелна по лявата му ръка, в която държеше Кларент. Той се опита да пусне Меча на страхливеца, но не можа — оръжието бе залепнало за дланта му, сякаш се бе сраснало със стиснатия му юмрук. Яркочервена кръв се процеждаше между пръстите му. Той се дръпна от Екскалибур и изгарящата болка в лявата му ръка отслабна. Джош се изправи с мъка на крака, подхвана дръжката на Екскалибур с острието на Кларент и метна меча надалеч, а после се затича към сестра си.

Дий се надигна на колене, като премигваше, за да прогони светлите петна от очите си. Видя как Джош запрати Екскалибур през въздуха и той цопна в лепкавото вещество, останало в димящия ров. За миг заплува на повърхността на гъстата черна течност, после тя забълбука силно и мечът потъна.

Джош се смъкна на колене ужасен. Взе Софи на ръце и я вдигна върху задната седалка точно когато двигателят задавено запали. Никола Фламел, с болнав вид, се строполи в колата, а от ръцете му се точеха струйки зелена енергия, с която бе заредил акумулатора.

Джон Дий бе принуден да се хвърли встрани от пътя, когато колата, с врати, които още се люлееха отворени, се понесе с вой по тесния проход, мачкайки под колелата си стрели и копия. Магьосника отчаяно се помъчи да съсредоточи мислите си и да събере достатъчно енергия, за да спре таксито, но беше физически и умствено изцеден. Надигна се на крака и загледа как архонтът се тръшна на земята и се затъркаля в лепкавата кал, за да угаси пламъците, които трепкаха и играеха по козината му. По-малко от шепа вълци бяха преживели атаката и два от тях изчезнаха в облаци прах, когато Кернунос неволно ги смачка.

Черното такси се промъкна през разкъсаната порта със стържене на метал, сипейки рояци искри от калниците и отворените си врати, излезе с поднасяне на мократа улица и полетя с рев в нощта. Стоповете грееха в червено; после колата сви зад един ъгъл и изчезна.

Скрита в сенките, Бастет извади от джоба си тънък мобилен телефон и натисна бутон за бързо набиране. Отговориха й още на първото иззвъняване.

— Дий се провали — каза тя кратко и затвори.