Майкъл Скот
Вълшебницата (6)

Глава 6

Огромното туловище на мъжа изпълваше предната седалка. Той се извъртя да ги погледне през стъклото, делящо шофьора от пътниците, и близнаците осъзнаха, че това, което го прави толкова едър, не са тлъстини, а мускули. Черно-бяла раирана тениска без ръкави бе опъната плътно по масивния му гръден кош и той бе толкова висок, че гладко обръснатата му глава докосваше тавана на купето. Кожата му бе тъмнокафява, също като очите, а зъбите му изглеждаха почти неестествено бели. На всяка буза имаше три къси хоризонтални белега точно под очите.

— Едва-що сте влезли в страната и вече успяхте да разръчкате гнездото на стършелите — заяви той. — По пътя за насам зърнах някои твари, които не са стъпвали по тази земя от поколения. — Той се ухили. — Между другото аз съм Паламед^[1]. — После поклати глава. — И никога не ме наричайте Пали.

— Паламед ли? — попита Фламел смаяно и се приведе напред да разгледа по-добре шофьора. — Паламед? Сарацинският рицар?

— Същият — каза шофьорът. Извърна се, стисна кормилото и се вмъкна в движението, без да даде мигач. Зад него забибипкаха клаксони и се чу пищене на гуми. Той вдигна мобилния си телефон. — Франсис ми съобщи само най-основното. Аз обикновено не се меся в споровете между различните фракции на Древните — така е по-безопасно, — но след като той ми каза, че е свързано с легендарните близнаци — очите му ги наблюдаваха в огледалото за задно виждане, — разбрах, че нямам избор.

Джош посегна надолу и стисна здраво ръката на сестра си. Искаше да я разсее и да й попречи да мисли за Паламед. Макар че Джош никога не бе чувал за него, не се съмняваше, че знанието на Вещицата ще даде на Софи информация за шофьора им. Мъжът беше огромен — с телосложение на защитник в ръгбито или на професионален борец — и говореше на английски със странен акцент. Джош си помисли, че може да е дори египетски. Преди четири години цялото семейство Нюман бе пътувало до Египет. Бяха прекарали един месец в обиколки на древни разкопки и напевният акцент на мъжа му приличаше на онези, които бе чул тогава. Джош се приведе напред, за да го разгледа по-добре. Ръцете, стискащи волана, бяха големи и с широки пръсти… а после той забеляза, че китките на мъжа са удебелени, а кокалчетата му — подпухнали и покрити с твърди мазоли. Джош бе виждал подобни ръце у някои от сенсеите, при които бе тренирал; това бяха характерни белези на човек, който е изучавал карате, кунгфу или бокс в продължение на години.

— Дръжте се. — Паламед направи непозволен обратен завой и подкара назад в посоката, от която бяха дошли. — Просто се облегнете и стойте в сянка — предупреди ги той. — По улицата има толкова много таксита, че са на практика невидими; никой дори не ги поглежда. Освен това те няма да очакват да се върнете по същия път.

Джош кимна. Беше умна стратегия.

— Кои са тези „те“? — попита той.

Преди Паламед да успее да отговори, Никола изведнъж се вцепени, взирайки се през прозореца.

— Виждаш ли ги? — попита Паламед с гърления си глас.

— Виждам ги — прошепна Алхимика.

— Какво? — обадиха се едновременно Софи и Джош и се наведоха напред в седалките, проследявайки погледа на Алхимика.

— Тримата мъже от другата страна на улицата — каза той кратко.

Трима младежи с бръснати глави, с пиърсинги и множество татуировки крачеха наперено по средата на пътя. В своите лекьосани сини джинси, мръсни тениски и кубинки те изглеждаха заплашителни, но не особено неземни.

— Ако примижите — обясни Фламел, — би трябвало да забележите аурите им.

Близнаците присвиха очи почти до цепки и моментално забелязаха грозните сиви пипала мъглива светлина, която се стичаше от тримата. Сивото бе набраздено с пурпурно.

— Кукубути^[2] — обясни Паламед.

— Алхимика кимна.

— Много са редки. Представляват кръстоска на вампир с Торк Мадра — каза той на близнаците. — Често имат опашки. Те са наемници, ловци. Кръвопийци.

— И тъпи като галоши. — Паламед подкара колата редом с един автобус, за да я скрие от кукубутите. — Ще проследят миризмата ви до църквата; после тя ще изчезне. Това ще ги обърка. Ако имаме късмет, накрая ще почнат да спорят помежду си и ще се сбият.

Таксито забави ход, после спря, когато светофарът светна червено.

— Там, до светофара — прошепна Никола.

— Да, подминах ги на идване — рече Паламед.

Близнаците огледаха кръстовището, но не видяха нищо необичайно.

— Кои? — попита Софи.

— Ученичките — избоботи Паламед.

Две червенокоси и бледокожи девойки си бъбреха, чакайки светофара да се смени. Приличаха си достатъчно, за да са сестри, и изглежда носеха училищни униформи. И двете имаха скъпи на вид ръчни чанти.

— Дори не ги поглеждайте — предупреди ги Паламед. — Те са като животни; могат да почувстват кога ги наблюдават.

Софи и Джош се втренчиха в пода, като усърдно се мъчеха да не мислят за двете момичета. Никола взе вестника, който бе открил на задната седалка, и го вдигна разтворен пред лицето си, съсредоточавайки се върху най-скучното нещо, което успя да намери — международните валутни курсове.

— Пресичат точно пред колата — измърмори Паламед и се обърна назад към купето, за да скрие лицето си. — Сигурен съм, че не могат да ме познаят, но не искам да рискувам.

Светофарът се смени и Паламед потегли заедно с останалите коли.

— Дерг-ду^[3] — каза Фламел, преди близнаците да успеят да го попитат. Той се обърна да погледне през задното стъкло. Червените коси на момичетата още се виждаха, после те изчезнаха в тълпата. — Вампири, които са се заселили в келтските земи след потъването на Дану Талис.

— Като Скати ли? — попита Софи.

Никола поклати глава.

— Нищо подобно. Тези определено не са вегетарианци.

— Те също отиваха към църквата — изкикоти се Паламед. — Ако срещнат кукубутите, ще стане интересно. Мразят се взаимно.

— Кой ще спечели? — попита Софи.

— Дерг-ду, гаранция — рече Паламед с весела усмивка. — Сражавал съм се с тях в Ирландия. Те са свирепи бойци, не могат да бъдат убити.

Продължиха по Мерилибоун Роуд, преди да свият наляво по Хампстед Роуд. Скоростта на потока от коли намаля до пълзене, после движението спря напълно. Накъде пред тях свиреха клаксони и зави сирена на линейка.

— Може да останем тук известно време. — Паламед дръпна ръчната спирачка и се извъртя пак в седалката, за да изгледа близнаците и Фламел. — Значи ти си легендарният Никола Фламел — Алхимика. Много съм слушал за теб през годините — каза той. — Но нищо хубаво. Знаеш ли, че в някои Сенкоцарства името ти се използва като ругатня?

Близнаците бяха стреснати от жарта в гласа на мъжа. Не бяха сигурни дали се шегува.

Паламед се втренчи в Алхимика.

— Оставяш след себе си смърт и разрушение…

— Тъмните древни бяха безмилостни, в опитите си да ме спрат — каза бавно Фламел със забележима студенина в гласа.

— … а също и пожари, глад, наводнения и земетръси — продължи Паламед, без да обръща внимание на прекъсването.

— За какво намекваш? — попита остро Никола и за миг в задната част на колата се разнесе слаб аромат на мента. Той се наведе напред и опря лакти на коленете си, стиснал здраво длани.

— Намеквам, че може би трябваше да си намериш по-рядко населени места, където да изживееш дългия си живот. Аляска, може би, или пък Монголия, Сибир, Австралийската пустош или някои затънтени кътчета на Амазония. Места без хора. Без жертви.

Ледена тишина се спусна в колата. Близнаците се спогледаха и Джош вдигна вежди в безмълвен въпрос, но Софи недоловимо поклати глава. Тя притисна показалеца към ухото си и Джош схвана намека: слушай и не казвай нищо.

— Да не би да намекваш, че съм причинил смъртта на невинни хора? — попита много внимателно Фламел.

— О, да.

Бледото лице на Алхимика почервеня.

— Аз никога… — започна той.

— Можеше просто да изчезнеш от този свят — продължи Паламед и плътният му глас ехтеше в таксито. — Веднъж инсценира собствената си смърт, можеше да го направиш пак и да заживееш на някое отдалечено и недостъпно място. Би могъл даже да се промъкнеш в някое от царствата. Но не го стори; предпочете да останеш тук. Защо?

— Бях длъжен да пазя Сборника — сопна се Алхимика с неподправен гняв в гласа. Мирисът на мента във въздуха се усили.

Отново засвириха клаксони и Паламед се извърна в седалката, освободи спирачката и подкара нататък.

— Длъжен бил да пази Сборника — повтори той. — Никой не те е карал насила да ставаш Пазител на Книгата. Ти пое тази роля с радост и без да задаваш въпроси… точно като всички други Пазители преди теб. Но ти беше различен от предшествениците си. Те се скриваха някъде заедно със Сборника. Но не и ти. Ти остана в този свят. И заради това много човеци умряха; само в Ирландия — милион, а в Токио — повече от сто и четиридесет хиляди^[4].

— Убити от Дий и Тъмните древни!

— Дий следваше теб.

— А ако бях предал „Книгата на Авраам“ — каза с равен глас Фламел, — тогава Тъмните древни щяха да се върнат на този свят и земята щеше да узнае истинския смисъл на думата Армагедон. Разкъсването на Сенкоцарствата би пратило ударни вълни по цялата земя, придружени с урагани, земетресения и цунами. Щяха да измрат милиони. Някога Питагор изчислил, че може би половината от земното население ще бъде унищожено само от това събитие. А после Тъмните древни ще нахлуят в този свят. Ти си срещал някои от тях, Паламед, знаеш ги какви са, знаеш на какво са способни. Ако някога се върнат на тази планета, това ще бъде катастрофа от глобален мащаб.

— Те казват, че ще донесат нов Златен век — отвърна меко шофьорът.

Джош се вгледа в лицето на Фламел, очаквайки реакцията му; Дий бе твърдял същото.

— Така казват, но не е вярно. Видя какво направиха, докато се опитваха да ми отнемат Книгата. Загинаха хора. Дий и Тъмните древни не зачитат човешкия живот — възрази Алхимика.

— А ти зачиташ ли го, Никола Фламел?

— Не ми харесва тонът ти.

Усмивката на Паламед в огледалото за задно виждане бе свирепа.

— Не ми пука дали ти харесва или не. Защото изобщо не те харесвам, нито пък другите като теб, които си мислят, че знаят кое е най-добро за света. Кой те е назначил за пазител на човечеството?

— Аз не съм първият; преди мен е имало и други.

— Винаги е имало хора като теб, Никола Фламел. Хора, които си мислят, че знаят кое е най-добро, които решават какво трябва да гледат, четат и слушат хората, и които накрая се опитват да наложат на останалия свят как да мисли и да действа. Аз съм прекарал целия си живот, борейки се срещу такива като теб.

Джош се наведе напред.

— Ти с Тъмните древни ли си?

Но този, който отговори, беше Фламел. В гласа му имаше презрение.

— Паламед, Сарацинския рицар, не е взимал ничия страна от векове. В това отношение прилича на Хеката.

— Още една от твоите жертви — допълни Паламед. — Ти донесе унищожение на нейния свят.

— Щом толкова не ме харесваш — каза ледено Фламел, — тогава какво правиш тук?

— Франсис ме помоли за помощ, а аз въпреки всичките му недостатъци, а може би заради тях, го смятам за свой приятел. — Шофьорът на таксито се умълча, а после кафявите му очи проблеснаха в огледалото, за да огледат Софи и Джош. — И разбира се, заради последния комплект близнаци — добави той.

Софи зададе въпроса, който се оформяше и върху устните на брат й.

— Какво имаш предвид под „последния комплект“?

— Да не мислите, че сте първите? — Паламед нададе лаещ смях. — Алхимика и жена му търсят легендарните близнаци от векове. Прекарали са последните петстотин години в събиране на младежи и девойки като вас.

Софи и Джош се спогледаха потресени. Джош се приведе напред.

— Какво стана с другите? — попита той.

Паламед пренебрегна въпроса, затова момчето се обърна към Никола.

— Какво стана с другите? — повтори той и гласът му трепереше, усилвайки се почти до крясък. За миг очите му припламнаха в златно.

Алхимика сведе поглед, после бавно и съсредоточено отдели пръстите на Джош от ръката си, където момчето го бе стиснало.

— Кажи ми! — Джош усещаше как лъжата се оформя зад очите на безсмъртния и поклати глава. — Заслужаваме истината — сопна се той. — Кажи ни.

Фламел си пое дълбоко дъх.

— Да — каза той накрая. — Имаше и други, вярно е, но те не бяха близнаците от легендата. — После се облегна в седалката и скръсти ръце на гърдите си. Премести поглед от Джош към Софи. Лицето му бе застинало в безизразна физиономия. — Вие сте.

— Какво стана с другите близнаци? — попита настоятелно Джош. Гласът му трепереше от гняв и страх.

Алхимика извърна лице и се втренчи през прозореца.

— Чух, че са умрели — обади се Паламед от предната седалка. — Умрели или полудели.