Майкъл Скот
Вълшебницата (11)

Глава 11

Преди Софи или Джош да успеят да реагират, Паламед се извиси зад Алхимика и огромните му длани стиснаха раменете на Фламел. Аурите на двамата безсмъртни запламтяха и запукаха, яркозеленото на Алхимика се смеси с по-тъмното маслиненозелено на рицаря. Въздухът, миришещ на метал и гума, се изпълни с чистия аромат на мента и пикантния дъх на карамфил. Фламел се помъчи да замахне с Кларент, но рицарят стегна хватката си, натисна Алхимика надолу и го принуди да падне на колене. Пръстите му се впиха в плътта, притискайки нервите. Мечът падна от ръката на Фламел.

Софи разпери пръстите на дясната си длан и се приготви да призове стихията на Огъня, но Джош хвана ръката й и я дръпна надолу.

— Не — каза той напрегнато, точно когато глутницата кучета изскочи изпод бараката и се струпа около тях. Животните се движеха напълно безшумно, а устните им се бяха отдръпнали назад, разкривайки свирепи жълти зъби и провиснали езици, които бяха раздвоени като на змия. — Не мърдай — прошепна той и стисна ръката на близначката си. Кучетата бяха толкова близо, че можеше да види, че очите им са изцяло червени, без никаква следа от бяло или от зеници. Зъбите щракаха и той усети как влажни устни докосват пръстите му. Животните издаваха застояла миризма като от гнили листа. Макар че кучетата не бяха едри, бяха невероятно мускулести — едно се блъсна в краката на Джош, избутвайки го към Софи. Аурите на близнаците заискриха и кучето, притиснато към Джош, се отдръпна с настръхнала козина.

— Стига! — Гръмкият глас на Паламед отекна в цялото автомобилно гробище. — Това не е капан. — Рицарят се наведе над Никола. Едрите му ръце оставаха впити в раменете на Алхимика и го притискаха към земята. — Аз може и да не съм ти съюзник, Никола — призна Паламед, — но не съм ти и враг. Всичко, което ми е останало, е моята чест, а аз обещах на приятеля си Сен Жермен, че ще се погрижа за теб. Няма да предам доверието му.

Фламел опита да се освободи, но хватката на Паламед бе непоклатима. Аурата на Алхимика искреше и пламтеше, после изведнъж угасна със съскане и той се отпусна изтощен.

— Вярваш ли ми? — попита Паламед.

Никола кимна.

— Вярвам ти… но той защо е тук? — С израз на крайно отвращение Алхимика вдигна глава, за да погледне към дребния мъж, който се бе свил току зад входа на бараката и надзърташе иззад вратата.

— Той живее тук — рече простичко Паламед.

— Тук! Но той е…

— … мой приятел — каза кратко рицарят. — Много неща се промениха. — Той отпусна хватката си, после улови Никола за двете рамене и го вдигна на крака. Завъртя го и приглади омачканото му кожено яке, а след това изрече рязко някаква дума на неразбираем език и животните, които се тълпяха около близнаците, се втурнаха обратно под заслона на бараката.

Джош погледна към лежащия на земята меч и се зачуди дали е достатъчно бърз да стигне до него. Вдигна глава и видя, че тъмнокафявите очи на Паламед го наблюдават. Рицарят се усмихна и белите му зъби проблеснаха. После се наведе и вдигна Кларент от калта.

— Това не го бях виждал от дълго време — каза меко рицарят и акцентът му се усили, отново загатвайки за близкоизточния му произход. В мига щом бе докоснал меча, аурата му бе разцъфтяла около него и за миг той изглеждаше облечен в дълга черна плетена ризница с плътно прилепнала качулка, която покриваше ръцете му до върховете на пръстите, а надолу стигаше почти до коленете му. Във всяка брънка от ризницата проблясваха мънички отражения. Докато аурата му гаснеше, каменното острие на Кларент заблещука в червено-черно като масло във вода и по острието пробяга тих звук като шум от вятър във високи треви.

— Не! — Тъмното каменно острие отново стана кървавочервено, Паламед си пое дълбок треперлив дъх и внезапно изпусна меча. Върху тъмната му кожа лъщеше пот. Оръжието се заби с върха си в калната земя и се залюля насам-натам. Калта около него моментално се втвърди, изсъхна, а после се нацепи и напука. Паламед потърка енергично дланите си една в друга, а после ги избърса в панталоните си. — Мислех, че е Екскал… — Той се завъртя към Фламел. — Какво правиш с това… нещо? Би трябвало да знаеш какво представлява.

Алхимика кимна.

— Пазех го на сигурно място в продължение на векове.

— Пазил си го! — Рицарят стисна огромните си длани в юмруци. По предмишниците и врата му се издуха вени. — Щом си знаел какво е, защо не си го унищожил?

— Той е по-стар от човечеството — каза тихо Фламел, — по-стар дори от Древните и от Дану Талис. Как бих могъл да го унищожа?

— Отвратителен е — тросна се Паламед. — Нали знаеш какво е направил?

— Бил е само оръдие; нищо повече. Използвали са го зли хора.

Паламед поклати глава.

— Имахме нужда от него, за да се измъкнем — каза твърдо Алхимика. — Не забравяй, че ако не беше той, Нидхьог още щеше да е жив и да вилнее из Париж.

Джош пристъпи напред, издърпа меча от земята и избърса калния връх на острието в обувката си. Във въздуха се разнесе съвсем слаб дъх на портокали, но той бе горчив и леко кисел. В мига щом момчето докосна дръжката, го връхлетя вълна от чувства и образи:

Видя Паламед, Сарацинския рицар, начело на дузина рицари в брони и ризници. Доспехите им бяха покрити с белези и насечени, оръжията и щитовете им — нащърбени. Пробиваха си път с бой през армия от примитивни на вид зверочовеци, опитвайки се да стигнат до един малък хълм, където самотен воин в златна броня отчаяно се бранеше срещу създания, които представляваха ужасна кръстоска между хора и животни.

Паламед нададе предупредителен вик, когато едно огромно същество се надигна зад самотния воин — същество, което бе оформено като човек, обаче имаше еленови рога на главата си. Рогатият мъж вдигна къс каменен меч и воинът в златно падна.

Паламед стоеше над падналия воин и нежно измъкваше меча Екскалибур от ръката му.

Паламед тичаше през блатиста местност, гонейки еленоподобното същество. Нападаха го зверове — глиганочовеци и мечкочовеци, вълкочовеци и козелочовеци, — но той си сечеше път през тях с Екскалибур. Мечът пламтеше и оставяше във въздуха дъги от студена синя светлина.

Паламед стоеше в подножието на невероятно стръмна скала, гледайки как рогатият мъж без усилие се катери към върха.

А на върха съществото се обърна и вдигна нагоре меча, който бе използвало, за да убие краля. От него се виеше алено-черен дим. И той беше почти огледално отражение на меча в ръката на Сарацинския рицар.

Джош си пое дълбок треперлив дъх, докато образите избледняваха. Рогатият мъж бе държал Кларент, близнака на Екскалибур. Той отвори очи и погледна оръжието, и в същия миг разбра защо Паламед бе вдигнал меча от земята. Двете оръжия бяха почти еднакви; имаше само дребни разлики в дръжките им. Сарацинския рицар бе предположил, че каменният меч е Екскалибур. Джош се съсредоточи силно върху сивото острие и се опита да фокусира мислите си върху онова, което бе видял току-що — воинът в златната броня. Нима това беше…?

Застоял мирис на немито тяло го блъсна в носа и Джош се обърна, за да открие, че плешивият мъж, когото бяха видели по-рано, стои близо до него и присвива късогледо очи зад дебелите очила с черни рамки. Очите му бяха бледосини. И вонеше. Джош се закашля и отстъпи крачка назад с насълзени очи.

— Човече, една баня ще ти дойде добре!

— Джош! — възкликна потресено Софи.

— Не съм привърженик на баните — каза мъжът с отсечения си акцент. Гласът му бе в пълен контраст с външността му. — Те вредят на естествените масла в тялото. Мръсотията е здравословна.

Той пристъпи от Джош към Софи и я измери с поглед. Джош забеляза, че сестра му замига силно и сбърчи нос. После стисна здраво устата си и се отдръпна назад.

— Виждаш ли за какво говорех? — каза той. — Този човек има нужда от баня. — Избърса мръсотията от острието на меча и пристъпи към сестра си. Дребният мъж изглеждаше безобиден, но Джош знаеше, че нещо в него ядосва — или може би плаши? — Алхимика.

— Да. — Софи се опитваше да не диша през носа. Вонята, идеща откъм мъжа, бе неописуема: смесица от миризма на спарено тяло, мръсни дрехи и гранясала коса.

— Бас ловя, че сте близнаци — рече мъжът, местейки поглед от единия към другия. После кимна, отговаряйки на собствения си въпрос. — Близнаци. — Протегна мръсните си пръсти да докосне косата на Софи, но тя отблъсна ръката му. Аурата й заискри и вонята около мъжа доловимо нарасна.

— Не ме докосвай!

Фламел застана между мъжа в работния комбинезон и близнаците.

— Какво правиш тук? — попита той. — Мислех, че си мъртъв.

Онзи се усмихна, разкривайки ужасно развалени зъби.

— Аз съм толкова мъртъв, колкото и ти, Алхимико. Макар че съм по-известен от теб.

— Вие двамата явно сте се срещали и преди — рече Джош.

— Познавах този… — Никола се поколеба и бръчки прорязаха лицето му — … този човек, откакто беше момче. Всъщност едно време имах големи надежди за него.

— Някой ще ни каже ли кой е той? — попита Джош, местейки поглед от Алхимика към Паламед и обратно в очакване на отговор.

— Той беше мой чирак, преди да ме предаде — тросна се ядно Фламел. — Стана дясна ръка на Дий.

Близнаците моментално се отдръпнаха от мъжа, а ръката на Джош стисна по-силно меча.

Плешивият човек килна глава на една страна и изражението му стана безпомощно и неописуемо тъжно.

— Това беше много отдавна, Алхимико. Не съм общувал с Магьосника от векове.

Фламел пристъпи напред.

— Какво те накара да си промениш решението? Да не би той да не ти плащаше достатъчно, за да предадеш жена си, семейството си, приятелите си?

Болка проблесна в бледосините очи на мъжа.

— Правил съм грешки, Алхимико, вярно е. И съм прекарал няколко живота в опити да ги изкупя. Хората се променят… Е, поне повечето хора. Освен теб. Ти винаги си толкова уверен в себе си и в своята роля в света. Великият Никола Фламел никога не греши… или ако греши, то никога не си го признава — добави той много тихо.

Алхимика се извърна от мъжа и впери поглед право в близнаците.

— Това — каза той, като махна с ръка към дребния мъж в оцапан комбинезон, — е бившият чирак на Дий, безсмъртният човек Уилям Шекспир.