Майкъл Скот
Вълшебницата (51)

Глава 51

В 10:20 сутринта, пет минути по-късно от определеното време, „Боинг 747“ на „Еър Франс“ излетя от летище „Шарл де Гол“ на път към Сан Франциско.

Николо Макиавели се намести в седалката и превъртя часовника си с девет часа назад, на 1:20 стандартно тихоокеанско време. После наклони облегалката, сплете пръсти върху корема си, затвори очи и се отдаде на рядкото удоволствие да бъде неоткриваем. През следващите единадесет часа и петнадесет минути никой нямаше да може да му телефонира или да му праща имейли и факсове. Каквато и критична ситуация да възникнеше, щеше да се наложи някой друг да се справя с нея. Върху устата му разцъфна усмивка: това беше като една малка ваканция, а той не си бе почивал като хората от много дълго време — всъщност от повече от два века. Последната му почивка, в Египет през 1798-а, бе развалена от нашествието на Наполеон. Усмивката на Макиавели помръкна и той поклати леко глава. Лично бе изготвил Наполеоновия план за „съюз на свободни народи“ и Наполеоновия кодекс и само ако корсиканецът бе продължил да го слуша, Франция щеше да управлява цяла Европа, Северна Африка и Близкия изток. Макиавели дори бе съставил планове за нашествие в Америка по море и през Канада.

— Нещо за пиене, господине?

Макиавели отвори очи и видя една стюардеса с отегчен вид, която му се усмихваше отвисоко. Поклати глава.

— Не, благодаря. И моля ви, не ме безпокойте повече по време на полета.

Жената кимна.

— Желаете ли да ви събудим за обяд или за вечеря?

— Не, благодаря. На специална диета съм — каза той.

— Ако ни бяхте уведомили предварително, можехме да уредим подходящо ястие…

Макиавели вдигна ръката си.

— Чувствам се прекрасно. Благодаря ви — изрече той твърдо и отмести очи от нея, давайки й знак да си върви.

— Ще кажа на другите. — Стюардесата отмина, за да провери останалите трима пътници в салона за бизнес класа. Богатият аромат на прясно сварено кафе и току-що опечен хляб изпълни въздуха и италианецът затвори очи, като се мъчеше да си припомни какъв бе вкусът на истинската храна. Един от страничните ефекти на безсмъртието беше загубата на апетит. Безсмъртните все пак трябваше да ядат, но само за да се сдобият с енергия. Повечето храни, освен ако не бяха силно подправени или отвратително сладки, им се виждаха безвкусни. Той се зачуди дали Фламел, който бе станал безсмъртен със собствени усилия, а не благодарение на някой Древен, страдаше от същия страничен ефект.

А мисълта за Никола го накара да се съсредоточи върху Пернел.

Древният на Дий беше казал съвсем ясно: „Не се опитвай да заловиш или затвориш Пернел. Не говори с нея, не се пазари с нея и не се опитвай да я убеждаваш. Убий я веднага, щом я зърнеш. Вълшебницата е безкрайно по-опасна от Алхимика“.

Макиавели се бе упражнявал да овладее до съвършенство както словесния език, така и този на тялото. Познаваше кога хората лъжат; можеше да го прочете в очите им, да го отгатне по леките движения на стиснатите им ръце, по мърдащите пръсти и потропващите крака. Дори не бе нужно да ги вижда — след като в продължение на няколко човешки живота бе слушал императори, крале, принцове, политици и крадци, бе научил, че често истината се разкрива не от това, което хората казват, а от онова, което не казват.

Древните на Дий бяха предупредили, че Вълшебницата е безкрайно по-опасна от Алхимика. Не бяха посочили точно с какво… но бяха разкрили, че се боят от нея. „Защо ли?“ — зачуди се той. Тя беше безсмъртна жена: определено бе могъща и със сигурност бе опасна, но защо Древните се страхуваха толкова от нея?

Макиавели изви глава и се загледа през овалния прозорец. Самолетът се бе издигнал над облаците в поразително синьото небе. Италианецът остави мислите си да се зареят, припомни си владетелите, на които бе служил и които бе манипулирал през вековете. За разлика от Дий, който се бе прославил като личен съветник на кралица Елизабет и важна обществена фигура, той винаги бе действал иззад кулисите, пускаше намеци, подхвърляше предложения, позволяваше на други хора да си приписват неговите идеи. Винаги беше по-добре — по-безопасно — да си незабележим. Имаше една стара келтска поговорка, която той много харесваше: „По-добре е да живееш в неизвестност от закона“.

Винаги си бе представял, че Пернел малко прилича на него, че е доволна да стои на заден план и да оставя съпругът й да си приписва всички заслуги. Всички в Европа познаваха името Никола Фламел. Някои дори знаеха за съществуването на Пернел. Италианецът кимна несъзнателно; тя беше силата зад този мъж.

От векове насам Макиавели водеше досие на семейство Фламел. Най-ранните записки бяха върху пергамент с прекрасни илюстрации; после идваше дебела ръчно изработена хартия с нарисувани с перо скици, а още по-късно — хартия с оцветени на ръка снимки. Най-новите документи бяха дигитални, с фотографии с висока разделителна способност и видеоматериали. Той беше запазил всичките си по-раншни бележки за Алхимика и жена му, но освен това те бяха сканирани и вкарани в шифрованата му база данни. Имаше обезсърчаващо малко информация за Никола и съвсем, съвсем малко за Вълшебницата. Толкова много неща за нея оставаха неизвестни. В едно френско донесение от четиринадесети век даже се предполагаше, че е била вдовица, когато се е омъжила за Никола. А когато Алхимика бе умрял, в завещанието си бе оставил всичко на племенника на Пернел, който се казваше Перие. Макиавели подозираше — макар че не разполагаше с доказателства, които да подкрепят предположението му, — че Перие може да е дете от първия й брак. Перие бе получил всички документи и вещи на Алхимика… а после просто бе изчезнал от историята. Векове по-късно в Париж се появи една двойка, която твърдеше, че са потомци на семейството на Перие. Те бързо бяха арестувани от кардинал Ришельо, но той бе принуден да ги пусне, след като разбра, че не знаят нищо за прочутия си предшественик и не притежават нищо от неговите книги и бележки.

Пернел беше загадка.

Макиавели бе похарчил цяло състояние да плаща на шпиони, библиотекари, историци и изследователи да ровят около тази загадъчна жена, но дори те бяха открили изумително малко. А когато се бе изправил лице в лице срещу нея в Сицилия през 1669-а, откри, че тя има достъп до необикновени — почти стихийни — сили. Използвайки знания, трупани повече от век, той я бе нападал с комбинация от магии и алхимични заклинания от целия свят. Тя бе парирала всички, проявявайки смайващи магически умения. До вечерта той бе изтощен, а аурата му — опасно отслабнала, но Пернел изглеждаше все така свежа и спокойна. Макиавели бе убеден, че ако връх Етна не бе изригнал, за да сложи край на битката, тя щеше да го унищожи или да доведе аурата му до спонтанно възпламеняване, което да го погълне. Едва по-късно осъзна, че вероятно енергиите, освободени от двамата, бяха предизвикали изригването на вулкана.

Николо Макиавели намести върху раменете си едно меко вълнено одеяло и натисна бутона, който плавно превърна удобното му кресло в двуметрово легло. Отпуснат по гръб, той затвори очи и задиша дълбоко. През следващите няколко часа щеше да обмисли проблема с Вълшебницата, но едно нещо вече бе кристално ясно: Пернел плашеше Тъмните древни. А хората обикновено се плашеха само от онези, които могат да ги унищожат. Една последна мисъл се завъртя по периферията на съзнанието му: коя — или какво — беше Пернел Фламел?