Майкъл Скот
Вълшебницата (46)

Глава 46

Дясната ръка на Джош се стрелна и пръстите му се свиха около китката на Гилгамеш. Той едновременно стисна и завъртя, ножът падна от ръката на царя и се заби в гумената постелка на пода. Софи се наведе и бързо го вдигна.

— Хей — извика Паламед при внезапната суматоха. — Какво става там отзад?

— Нищо — отвърна бързо Фламел, преди Джош или Софи да се обадят. — Всичко е под контрол.

Гилгамеш се облегна в седалката, гушнал наранената си китка и втренчил очи в Алхимика. После погледна към ножа в ръцете на Софи.

— Искам си го обратно.

Без да му обръща внимание, тя го подаде на брат си, а той — на Никола. Момичето трепереше от шок… а и от още нещо: от страх. Никога по-рано не беше виждала Джош да се движи така. Дори с усилените си сетива едва бе забелязала, че Гилгамеш държи в ръката си нож, а след това Джош изведнъж се раздвижи светкавично и сръчно обезоръжи мъжа, без да изрече нито дума и даже без да се надигне от седалката. Тя придърпа крака към гърдите си, обхвана ги с ръце и подпря брадичка на коленете си.

— Искаш ли да ни кажеш за какво беше всичко това? — попита тя тихо.

— Отне ми известно време — каза мрачно Гилгамеш, взирайки се във Фламел. — Но си знаех, че в теб има нещо познато.

— Той сбърчи нос. — Трябваше да разпозная гнусната ти миризма. — Подуши въздуха. — Още ли е мента, или си я сменил с нещо по-подходящо?

И двамата близнаци автоматично подушиха въздуха, но не усетиха нищо.

— Още е мента — каза меко Алхимика.

— Виждам, че се познавате — обади се Джош.

— Срещали сме се през годините — съгласи се Никола. Погледна към царя. — Пернел ти праща поздрави.

Светлината на уличните лампи се стичаше като вода по лицето на Гилгамеш, когато се обърна да погледне близнаците.

— Знаех си, че и вас съм ви срещал по-рано — тросна се той.

— Никога през живота си не сме те виждали — каза искрено Джош.

— Честно, не сме — съгласи се Софи.

По лицето на безсмъртния премина израз на объркване; после той поклати глава.

— Не, лъжете. Вие сте американци. Виждали сме се и преди. С всички ви. — Той ги посочи поред. — Вие двамата бяхте със семейство Фламел. Тогава се опитахте да ме убиете.

— Не бяха тези близнаци — каза тихо Никола. — И не сме се опитвали да те убием. Опитвахме се да те спасим.

— Може пък да не искам да ме спасяват — рече свадливо Гилгамеш. Наведе глава, така че косата му падна над челото и покри очите му. После надникна изпод нея към близнаците. — Злато и сребро, а?

Двамата кимнаха.

— Легендарните близнаци?

— Така казват. — Джош се усмихна. Хвърли кос поглед към сестра си и тя му кимна; знаеше какво се готви да попита. Докато Джош говореше, тя насочи вниманието си към Алхимика, следейки за реакцията му, но лицето му представляваше безизразна маска, а минаващите светлини му придаваха мрачен и грозен вид. Брат й се приведе към Гилгамеш. — Помниш ли кога се срещна с другите американски близнаци?

— Разбира се. — Царят се намръщи. — Беше едва миналия месец… — Гласът му се провлачи и заглъхна. Когато заговори пак, в гласа му имаше нотка на ужасна загуба. — Не. Не беше миналия месец, нито миналата година, нито дори миналото десетилетие. Беше… — Взорът му се зарея и той се обърна да погледне към Алхимика. — Кога беше?

И двамата близнаци се обърнаха към Фламел.

— През 1945-а — каза той кратко.

— И беше в Америка, нали? — попита Гилгамеш. — Кажи ми, че е било в Америка.

— Беше в Ню Мексико^[1].

Царят плесна с ръце.

— Поне за това бях прав. Какво стана с последната двойка? — попита той изведнъж Фламел.

Алхимика запази мълчание.

— Мисля, че ние също бихме искали да чуем отговора — каза студено Софи и очите й проблеснаха в сребърно. — Знаем, че е имало и други близнаци.

— Много други близнаци — добави Джош.

— Какво се случи с тях? — настоя Софи. Някъде в дълбините на съзнанието си имаше чувството, че вече знае отговора, но искаше да чуе как Фламел го изрича на глас.

— В миналото е имало и други близнаци — призна накрая Никола. — Но те не бяха правилните.

— И всички са умрели! — каза Джош, а гласът му потрепваше от гняв. Купето се изпълни с мирис на портокали, но ароматът бе кисел и горчив.

— Не, не всички — тросна се Фламел. — Някои наистина умряха, но други живяха до дълбока старост. Включително последните двама.

— А какво стана с онези, които не оцеляха? — попита бързо Софи.

— Някои пострадаха в процеса на пробуждането.

— „Пострадаха“? — Тя се хвана за думата, решена да не му позволи да се измъкне.

Алхимика въздъхна.

— Всеки може да бъде пробуден. Но няма двама души, които да реагират по един и същи начин на процеса. Някои не са достатъчно силни, за да се справят с прилива от усещания. Някои изпадат в кома, други остават потънали в блянове и неспособни да се справят с истинския свят, или пък личностите им се раздвояват и те прекарват остатъка от живота си в лудница.

Софи се разтрепери. Направо физически й прилошаваше от това, което говореше Фламел. Дори начинът, по който го съобщаваше — студено, безчувствено, — я плашеше. Сега вече разбираше, че страховете на Джош са били оправдани: Алхимика не заслужаваше доверие. Когато Никола Фламел ги бе завел при Хеката, за да бъдат пробудени, той напълно бе съзнавал ужасните последствия от един неуспех. Но въпреки това искаше да го направят.

Джош се плъзна по седалката по-близо до сестра си и я прегърна. Не можеше да продума. Знаеше, че съвсем малко му остава да удари Алхимика.

— Колко други комплекта близнаци е имало, Фламел? — попита Гилгамеш. — Ти си живял на този свят повече от шестстотин и седемдесет години. По един комплект на век ли бяха? По два? По три? Колко живота си унищожил, в опитите си да откриеш легендарните близнаци?

— Твърде много — прошепна Алхимика. Отдръпна се назад в сенките и светлината на уличните лампи обагри очите му в сернисто жълто. — Забравил съм лицето на баща си и звука на майчиния си глас, но помня името и лицето на всеки близнак и не минава дори ден, без да мисля за тях и да съжалявам за загубата им. — А после ръката, държаща ножа, посочи от сумрака към Софи и Джош. — Но всяка грешка, която съм допускал, всяко неуспешно пробуждане постепенно и неумолимо ме водеха към тези тук, истинските близнаци от легендата. И този път нямам никакви съмнения. — Гласът му се извиси, стана груб и дрезгав. — А ако са обучени в стихийните магии, ще могат да ни помогнат да се изправим срещу Тъмните древни. Ще дадат на този свят шанс за оцеляване в наближаващата битка. Така че всичката смърт и погубени животи не са били напразни. — Той се приведе напред от сенките и се втренчи в Гилгамеш. — Ще ги обучиш ли? Ще им помогнеш ли да се борят срещу Тъмните древни? Ще им предадеш ли Водната магия?

— Защо да го правя? — попита простичко Гилгамеш.

— Можеш да ни помогнеш да спасим света.

— Спасявал съм го и преди. Никой не ми беше благодарен. А сега той се намира в по-лошо състояние от когато и да било.

Усмивката на Алхимика стана свирепа.

— Обучи ги. Дай им сила. Ще си вземем Сборника от Дий и неговите Тъмни древни и ще върнем последните две страници на местата им. Ще го дам на близнаците: знаеш, че в „Книгата на Авраам“ има магии, които могат да направят този свят отново рай.

Царят се наведе към Софи и Джош.

— А има и магии, които могат да го превърнат в пепел — каза той разсеяно. Пръстът му се раздвижи, сочейки ту единия, ту другия, докато цитираше древния стих: — И безсмъртният трябва да обучи смъртните, и двамата, които са един, трябва да станат единия, който е всички. — Гилгамеш се облегна. — Един, който да спаси света, и един, който да го унищожи. Но кой точно?

Спомените на Вещицата се блъскаха в главата на Софи и случайни образи проникваха в съзнанието й.

Приливна вълна, която се носеше по тучна равнина и се стовари върху една гора, помитайки всичко пред себе си…

Редица вулкани, изригващи един след друг, които откъсваха големи парчета земя, а червено-черната лава се изливаше в морето и вдигаше облаци гореща пара…

Небесата кипяха от буреносни облаци, дъждът бе потъмнял от частици прах, снегът бе почернял от сажди…

— Нямам ясновидска дарба — сопна се Фламел. — Но едно знам със сигурност: ако близнаците не са обучени и не могат да се защитават, Тъмните древни ще ги хванат, ще ги покорят и ще използват невероятните им аури, за да отворят портите към царствата си. На Тъмните древни им липсва Последното призоваване от Сборника, но след като се сдобият със страниците, ще могат отново да завладеят света.

— Биха могли да започнат този процес дори и без страниците, ако разполагат с близнаците — каза Гилгамеш с равен и безизразен глас. — Последното призоваване служи за едновременно отваряне на вратите към всички Сенкоцарства.

— Какво ще стане с нас после? — попита Джош, нарушавайки дългото мълчание, което последва. Притисна ръка към гърдите си, за да опипа скритите под тениската му последни две страници от „Книгата на Авраам“.

— Няма да има „после“, поне не за вас и за останалите хора.

През следващите близо десет минути Паламед шофираше в пълно мълчание. След това Гилгамеш си прочисти гърлото и каза:

— Ще ви обуча на Водна магия при едно условие.

— Какво усло… — започна Джош.

— Приемаме — прекъсна го Софи. Обърна се да погледне към брат си. — Няма условия.

— Искам да ми обещаете, че когато всичко това свърши, ако сме оцелели, ще се върнете тук, при мен, с „Книгата на Авраам“ — каза царят.

Джош се канеше да попита още нещо, но Софи стисна пръстите му с всички сили.

— Ще се върнем, ако можем.

— В Сборника има една магия, още на първата страница. — Царят затвори очи и облегна глава назад. Произнасяше думите ясно и отмерено, а гласът му бе малко по-силен от шепот. — Аз стоях до рамото на Авраам и гледах как я записва. Това е словесната формула, която дава безсмъртие. Донесете ми я.

— Защо? — попита озадачено Джош. — Ти вече си безсмъртен.

Гилгамеш отвори очи и погледна към Софи, и тя изведнъж разбра защо той иска Книгата.

— Царят иска от нас да създадем обратната формула — каза тя тихо. — Иска отново да стане смъртен.

Гилгамеш се поклони.

— Искам да изживея живота си и да умра. Искам да бъда отново човек. Искам да съм нормален.

Седящата срещу него Софи Нюман кимна мълчаливо в знак на съгласие.