Майкъл Скот
Вълшебницата (32)

Глава 32

— Мислех, че и двете сте мъртви — каза Пернел Фламел.

Знаеше, че трябва да е уплашена, но чувстваше единствено облекчение. И любопитство.

Танцуващият над главата й пламък огряваше с топла жълта светлина тъмната фигура на Богинята-врана, залепнала към огромната паяжина. От покритото с мехури зеленокожо лице едно червено и едно жълто око се взираха надолу към Вълшебницата, а когато черните устни се раздвижиха, двата гласа заговориха като един.

— Спящи, може би. Но не и мъртви.

Пернел кимна; идеята не беше необичайна. Тя бе израснала в свят на призраци; виждаше мъртвите всеки ден и често разговаряше с тях, но разбра, че гласовете, идещи от устата на Мориган, не принадлежат на духове. Това беше нещо различно. Тя се опита да си спомни каквото знаеше за създанието. Богинята-врана бе Потомка от Следващото поколение, родена след потъването на Дану Талис. Беше се заселила в земите, които един ден щяха да бъдат наречени Ирландия и Британия, и много скоро келтите бяха започнали да я почитат като богиня на войната, смъртта и кръвопролитията. Подобно на много Древни и Потомци, тя бе триединна богиня: имаше три проявления. Някои Древни се променяха видимо с течение на времето — Хеката бе прокълната да се изменя физически от малко момиче до старица в течение на деня. Други се променяха с фазите на луната или сезоните, докато трети бяха просто различни проявления на една и съща личност. Но доколкото Пернел помнеше, Маша, Бав и Мориган бяха три различни създания с различни личности… всичките свирепи и смъртоносни.

— Когато двамата с Никола бяхме в Ирландия през деветнадесети век, една мъдра жена ни каза, че Мориган някак си ви е убила.

— Не съвсем. — За миг и двете очи станаха червени и създанието заговори само с един глас. — Ние никога не сме били три; винаги сме били една.

Пернел запази лицето си безизразно, стараейки се да остане спокойна.

— Едно тяло с три личности? — попита тя. После кимна. — Значи затова никога не са виждали трите сестри заедно.

— Всяка от нас поемаше контрол върху тялото в различно време от месеца, в зависимост от фазата на луната.

Очите станаха жълти, гласът се промени и костите под плътта се разместиха, правейки лицето малко по-различно.

— А имаше определени периоди от годината, когато една или друга от нас властваше изцяло. Моето време винаги е било средата на зимата.

Лявото око почервеня, а дясното остана яркожълто и богинята отново заговори на два гласа.

— Но това тяло обикновено се управляваше от нашата по-малка сестра, Мориган. — Създанието се закашля толкова силно, че паяжината се разтресе и на устните му изби гъста черна течност. Червеното и жълтото око се отместиха към фигурата от копия зад гърба на Пернел. — Вълшебнице, разруши Оковаващите символи… те ни тровят, убиват ни.

Пернел погледна през рамо. Пред входа на пещерата дванадесетте дървени копия, наредени по коридора, образуваха преплитаща се поредица от триъгълници и квадрати. С крайчеца на окото си тя можеше да види ефирната диря от черна светлина, жужаща между металните върхове на копията, на които бе изписала с мокра кал древните Думи на силата.

— Вълшебнице… моля те. Разруши магията — прошепна Богинята-врана. — Нашата сестра Мориган те познава… и те уважава. Знае, че си силна и могъща… но никога жестока.

Пернел излезе в коридора и измъкна едно от копията от калта, разрушавайки фигурата. Едва доловимото бучене изчезна на мига и горчивият метален вкус на въздуха бе заменен от обичайните миризми на подземен тунел: сол и зловонна кал, гниеща риба и водорасли. Стиснала здраво копието с две ръце, Вълшебницата се върна в килията.

— Гледайте това да не е номер — предупреди тя. Поднесе върха по-близо до Богинята-врана и той засия. После пламна и от него се разля студена черно-бяла светлина. Пернел докосна с върха на сияещото копие купчинката пера под паяжината и те зацвърчаха, запушиха, а после се сгърчиха и овъглиха. От вонята на горящи пера очите й се насълзиха и тя бе принудена да излезе от килията.

Очите на богинята премигнаха сред виещия се дим.

— Не е номер…

После по уловеното в паяжината тяло премина тръпка и червеният и жълтият цвят се оттекоха от очите, оставяйки ги черни и празни.

— Лъжат! — изпищя Мориган. — Не ги слушай!

Пернел вдигна високо копието и светещият метален връх почти се изравни с лицето на Богинята-врана. Черно-бялата светлина огря оцветената й в зелено кожа, при което богинята стисна очи и неуспешно се опита да извърне глава. Когато ги отвори пак, червеното и жълтото на Бав и Маша се бяха върнали. Очите започнаха да менят с трепкане цвета си, докато двете сестри говореха.

— Мориган ни изигра — рече Бав.

— Затвори ни, омагьоса ни, прокле ни… — добави Маша.

— Използва гнусна некромантска магия, която научи от предшественика на Дий, за да плени духовете ни, да ни пороби и да ни направи безсилни…

— Тази магия ни държеше оковани в продължение на векове — рече червенооката Маша. — Можехме да виждаме и да чуваме всичко, което виждаше и чуваше нашата сестра, но не можехме да направим нищо, не можехме да предприемем никакво действие…

— Само че разяждащият ефект на Оковаващите символи отслаби магията и ни позволи да си върнем контрола над това тяло.

— Какво искате? — попита Пернел с любопитство, странно натъжена от историята.

— Искаме да сме свободни. — Гласовете се сляха, лявото око още сияеше в червено, а дясното пламтеше в жълто. — Нашата сестра може да е готова да се пожертва. Но ние не сме. Сестра ни може да робува на Дий и Древните. Но не и ние. Ние не сме взели страната на човеците след потъването на Дану Талис, но и не сме се борили срещу тях. С времето те даже започнаха да ни боготворят и това ни направи по-силни. При всяка война, която са водили, при всяка спечелена или загубена битка те са ни хранили със своята болка и спомени. Дори ни оплакваха, когато изчезнахме от света човешки. А това е повече от всичко, което е направил някой от нашия клан, приятели или роднини. Никой от тях не го интересуваше, нито пък се възпротиви, когато Мориган ни окова, затвори, омагьоса. Вълшебнице, ние не дължим вярност нито на Древните, нито на Потомците.

Пернел опря дръжката на копието в калния под, като го държеше току под металния връх, и се облегна на него. Изписаният с кал знак пулсираше меко като бавно биещо сърце. Тя усещаше топлината му върху лицето си и долавяше съвсем слабото туптене в дървения прът.

— Освободи ни — продължи разпалено Богинята-врана — и ще ти бъдем задължени.

— Предложението е много изкусително — рече Пернел. — Но откъде да знам, че мога да ви се доверя? Откъде да знам, че няма да се нахвърлите върху мен, в мига щом ви освободя?

Уловеното в паяжината същество се усмихна, тъмните му устни се изтеглиха назад и оголиха дългите бели зъби.

— Защото ще ти дадем думата си — думата на воин, ненарушимата дума на Богинята-врана — отсече жълтооката Бав.

— И защото ти държиш копието с изписан на него архонтски глиф — добави червенооката й сестра.

— Архонтски ли? — попита Пернел. През целия си дълъг живот беше чувала тази дума може би два пъти.

— Преди Древните тази планета бе управлявана от Дванадесетте архонта.

— Преди Древните ли?

— Този свят е по-стар и по-чудат, отколкото си мислиш. — Богинята-врана се усмихна. — Далеч по-стар. И много по-чудат.

Пернел кимна.

— Винаги съм вярвала в това. — Идеята за архонтите бе запленяваща — Никола би я харесал, — но тя се съсредоточи върху по-практичните неща. — Можете ли да ме отнесете от този остров? — попита Вълшебницата. Ръката й стисна по-здраво копието. От отговора на създанието зависеше много.

Настъпи моментно колебание, после богинята каза:

— Не можем да сторим това. Колкото и да си лека, ще бъдеш прекалено тежка за нас. Онези измежду Древните и Потомците, които притежават способността да летят, имат почти кухи кости. Ние не сме силни.

Вълшебницата кимна и се отпусна. Вече бе знаела отговора; преди почти два века се бе сражавала с гнездо харпии от Следващото поколение на Палатинския хълм над Рим в Италия. Бе открила, че въпреки свирепия им вид и смъртоносните им нокти, на тях им липсва физическа сила. Докато Никола успее да намери меч и копие в багажа, Пернел ги бе свалила от въздуха с коженото си наметало, а после използва камшика си, изплетен от змии, които бе изтръгнала от косата на Медуза, за да превърне създанията в камък. Ако богините й бяха казали, че могат да я отнесат от острова, щеше да разбере, че лъжат.

— В мига, когато ти помисли, че сестра ни е мъртва — продължи Богинята-врана, — ние усетихме скръбта ти, съжалението ти за нейната смърт. Освободи ни, Вълшебнице, и докато това тяло е в наша власт, няма да посегнем на теб или на близките ти. Такава е нашата клетва.

За разлика от съпруга си Никола, който бе човек на науката, Пернел разчиташе на интуицията си. Винаги бе следвала своя инстинкт и той рядко я подвеждаше. А ако сега грешеше и Богинята-врана я нападнеше, тя се надяваше, че съчетанието от нейната сила и смъртоносното копие ще има ефект срещу съществото.

— Тогава дайте ми думата си — настоя Пернел.

— Имаш я — прошепнаха двата гласа. — Няма да ти причиним зло. Имаме към теб дълг на честта.

— Затворете очи — нареди Вълшебницата. Пристъпи напред и насочи копието към паяжината. Сиво-бял дим се понесе нагоре и лепкавите нишки засъскаха и зацвърчаха, когато тя притисна върха към тях. Опита се да ги среже, така че да спусне леко на земята овързаната Богиня-врана, но после си спомни, че това е създание, което почти не изпитва болка. Копието се раздвижи и Потомката се строполи на земята, без да издаде и звук. Макар и свободна от паяжината, тя все още бе здраво омотана в нишки.

Червеното и жълтото око се отвориха.

— Внимателно, Вълшебнице — промърмори Богинята-врана, докато Пернел се приближаваше, хванала копието с две ръце. Очите се впиха в димящия връх. — Едно порязване може да бъде смъртоносно.

— Ще го запомня — обеща Вълшебницата, докато внимателно и деликатно срязваше почти невидимия пашкул, после го разтвори и освободи Богинята-врана.

Създанието се надигна на крака и избърса нишките лепкава паяжина от кожената си ризница. После се протегна и дрехите й запукаха, когато разпери широко ръце и изви гърба си. Двата гласа зазвучаха заедно:

— Ах колко е хубаво да си отново жив.

— Има ли някаква опасност Мориган да се появи пак? — попита Пернел, като се изпъна, стиснала здраво копието. Можеше с едно движение да го стовари върху Богинята-врана.

Очите преминаха от червено в жълто, а после обратно в червено.

— Ще държим малката си сестричка под контрол. — После главата се завъртя рязко, за да погледне към нещо над рамото на Пернел.

Докато се обръщаше, жената откри, че се чуди дали не се е хванала на най-стария номер на света.

Хуан Мануел де Аяла се рееше на входа на килията. Очите и устата на призрака представляваха празни дупки и дълги, къдрещи се струйки от изграждащата го субстанция се точеха в тунела зад него като веещо се знаме.

— Какво има? — попита Пернел, моментално разбрала, че нещо не е наред. Тя размаха копието и призракът се уплътни за кратко, когато извърна глава от Богинята-врана и се съсредоточи върху сияещия метален връх. — Някакъв проблем ли?

— Нерей дойде. — Гласът на Де Аяла бе изтънял от ужас. — Морския старец е тук.

— Къде? — попита Пернел.

— Тук! — извика призракът и се обърна, вдигайки лявата си ръка, за да посочи към сумрака. — Току-що излезе от морето в другия край на тунела. Идва за теб!

И тогава откъм прохода лъхна вонята на отдавна умряла, гниеща риба и противният мирис на китова мас.