Майкъл Скот
Вълшебницата (18)

Глава 18

Никола седеше пред двата еднакви компютърни екрана. Уилям Шекспир беше от лявата му страна, а Джош бе надвиснал над раменете им, като се опитваше да се държи колкото може по-далеч от английския безсмъртен и да диша само през устата си. Когато Шекспир се движеше, оставяше подир себе си диря от миризма, но когато седеше неподвижно, зловонието се събираше около него като гъст облак. Паламед и Софи бяха излезли да нахранят кучетата.

— Повярвай ми, съвсем лесно е — обясняваше Шекспир търпеливо, а очите му изглеждаха огромни зад очилата. — Това е просто разновидност на ясновидската магия, на която ме научи Дий преди повече от четиристотин години.

— Трябва ли на този етап да спомена, че компютърът е изключен? — намеси се Джош, внезапно осъзнал онова, което явно никой друг не забелязваше. — Само екраните са включени.

— Но на нас само те ни трябват — рече загадъчно Шекспир. Погледна към Алхимика. — Дий винаги използваше отразяваща повърхност за ясновидство…

— Ясновидство ли? — Джош се намръщи. Беше чувал Фламел да употребява същата дума. — Какво искаш да кажеш?

— Идва от старата френска дума descrier — измърмори Шекспир, — която означава „показвам“. В случая на Дий означава „разкривам“. Докато бях с него, той навсякъде носеше със себе си огледало.

Фламел кимна.

— Неговия прочут „показващ камък“ или магическа леща. Чел съм за нея.

— Той я демонстрира пред самата кралица Елизабет в дома й в Мортлейк — каза Шекспир. — Тя беше толкова ужасена от видяното, че избяга от къщата и никога повече не се върна там. Докторът можеше да погледне през лещата и да я фокусира върху хора и места по целия свят.

Фламел кимна.

— Често съм се чудил какво е представлявала.

— Прилича ми на телевизия — каза бързо Джош. А после осъзна, че говори за нещо от седемнадесети век.

— Да, много приличаше на телевизия, но без камера на другия край, която да предава картината. Това беше късче от технологията на Древните — допълни Шекспир, — дар от господаря на Дий. Мисля, че представляваше органична леща, която се задействаше от силата на аурата му.

— Какво ли е станало с нея? — зачуди се на глас Фламел.

Шекспир се усмихна със стиснати устни.

— Откраднах му я в нощта, когато избягах. Мислех да я запазя за себе си, а може би дори да я използвам срещу него. Но после осъзнах, че щом тя е свързвала Дий с неговия господар, вероятно ще свърже господаря му с мен. Хвърлих я в Темза при Саутуорк, близо до мястото, където по-късно построихме театър „Глобус“.

— Чудя се дали още е там — промърмори Фламел.

— Без съмнение е изгубена, затрупана под слоеве кал и тиня, които реката е носила в продължение на столетия. Но оставете това; Дий можеше да използва — и използваше — за ясновидство всякакви добре излъскани повърхности — огледала, прозорци, стъкло, полирани кристали, — но после откри, че течностите вършат по-добра работа. Като насочваше аурата си върху някоя течност, той можеше да промени свойствата ѝ, да я направи отразяваща и да я използва, за да наблюдава хора и места от другия край на света или от други времена и места. При достатъчно време и подготовка можеше дори да надзърне в най-близките царства на сенките. Освен това можеше да я използва, за да вижда през очите на животни и птици. Те ставаха негови шпиони.

— Той е изумителен човек — съгласи се Фламел, клатейки глава в почуда. — Само да беше избрал да работи с нас срещу Тъмните древни.

— Докторът обикновено използваше чиста изворна вода, но знам, че е използвал също така сняг, лед, вино и дори бира. Всяка течност върши работа. — Шекспир се приведе напред и почука по черната пластмасова рамка на компютърния екран. — А какво имаме ние тук… ако не течен кристал?

Бледите очи на Алхимика се разшириха и той кимна бавно. Измъкна изпод тениската си малко пенсне, което носеше окачено на връв на шията си, и го нагласи върху носа си.

— Разбира се — прошепна той. — А свойствата на течния кристал могат да се променят, като към него се приложи електрически или магнитен заряд. Това променя ориентацията на кристалите. — Той щракна с пръсти и върху показалеца му се появи мъничка зелена искра, не по-голяма от убождане с карфица. Във вмирисаната барака се разнесе острият аромат на мента и по двата екрана мигновено плъзна шарка сякаш от дим на кълба. Фламел помръдна пръста си и екраните проблеснаха в бяло, после в зелено, а след това изведнъж се превърнаха в мътни огледала, които отразяваха лицето му, с Шекспир и Джош от двете му страни. — Никога не бих се сетил за това. Гениално е!

— Благодаря — промърмори Шекспир. Изглеждаше малко смутен от похвалата и по бледите му бузи изби руменина.

— Какво ще използваш като огледало в другия край? — попита Фламел.

— Паяжина — каза Барда за тяхна изненада. — Открил съм, че както в дворците, така и в колибите винаги има паяжини. Нишките им винаги лепнат от течност и от тях стават великолепни магически огледала.

Фламел кимна пак, явно впечатлен.

— Сега се нуждаем само от нещо, което те свързва с мадам Пернел.

Никола смъкна тежката сребърна гривна, увита около дясната му китка.

— Пернел направи това за мен със собствените си ръце — обясни той, като я постави на масата. — Преди малко повече от век един маскиран ловец на глави ни преследваше из цяла Америка. Пистолетите му бяха заредени със сребърни куршуми. Мисля, че ни смяташе за върколаци.

— Върколаци и сребърни куршуми! — Шекспир се засмя и закашля, след това поклати глава. — Боже господи, как този уж разумен род човешки цял е глупости и грешки^[1]!

— Мислех, че сребърните куршуми помагат срещу върколаци — каза Джош. — Не е ли така?

— Не — отвърна Фламел. — Аз винаги съм предпочитал оцет.

— Или лимон — обади се Шекспир. — Пиперът също е съвсем приемлива възможност. — Видя озадачената физиономия на Джош и добави: — Напръскай ги с него или им го хвърли в очите и носа. Ще спрат и ще се разкихат, което ще ти даде време да избягаш.

— Оцет, лимон и пипер — промърмори Джош. — Ще запомня да ги добавя към екипировката си за лов на върколаци. А ако не намеря върколаци, винаги мога да си направя салата — добави той саркастично.

Шекспир поклати глава.

— Не, не, за салата ти трябва хубав зехтин — каза той сериозно, — а зехтинът не е ефикасен срещу никой от превръщенските кланове.

— Обаче е много полезен срещу брукси^[2] и стреги^[3] — промърмори разсеяно Фламел, докато създаваше виещи се фрактални шарки върху двата екрана.

— Не знаех това — каза Шекспир. — А как можеш да използваш…

— Какво стана с онзи ловец на глави? — прекъсна го Джош объркан, опитвайки се да върне разговора на темата.

— А, накрая Пернел го спаси от едно племе ома.

— Ома? — попитаха едновременно Джош и Шекспир.

— Саскуоч… саскехавис — каза Фламел и за миг върху екрана се появи образът на висок, примитивен на вид човек с могъщо телосложение. Беше покрит с дълга червеникава козина и носеше голяма тояга, направена от чепат дървесен корен. — Голямата стъпка — добави той.

— Голямата стъпка. Разбира се. — Джош поклати глава. — Значи казваш, че в Америка има Голяма стъпка… Големи стъпки?

— Естествено — отвърна презрително Фламел. — Когато Пернел спаси ловеца на глави от ома — продължи той, като галеше гривната, — той й подари сребърните си куршуми. — Зелена искра плъзна по метала. — Гледах я как претопява куршумите с аурата си и оформя всяка брънка… — Мирисът на мента изпълни отново бараката. Алхимика вдигна гривната и я стисна в юмрук. — Тя винаги е казвала, че в тази гривна има малка частица от нея.

Тогава внезапно екраните премигнаха и тримата откриха, че гледат право в Пернел Фламел.