Майкъл Скот
Вълшебницата (21)

Глава 21

Доктор Джон Дий влезе в залата за пристигащи на лондонското летище. Не беше изненадан да види мъж в черен костюм, бяла риза и тъмни очила, който държеше табела с името ДИЙ, четливо отпечатано върху нея. Магьосника се беше обадил предварително, за да уведоми лондонския офис на „Енох Ентърпрайзис“ за пристигането си.

— Аз съм доктор Джон Дий — каза той, като подаде на мъжа малкия си сак, но задържа чантата с лаптопа.

— Да, сър, познах ви. Последвайте ме, моля.

На Дий му се стори, че долавя следа от близкоизточен акцент в гласа на мъжа; беше почти сигурен, че е египетски. Той го последва до една неотличаваща се с нищо черна лимузина, спряна точно пред изхода, където обикновено паркирането бе забранено. Шофьорът отвори задната врата и се дръпна встрани, и в същия миг ноздрите на Дий усетиха позната миризма. Той внезапно осъзна, че тази кола и шофьорът й не са пратени от неговата компания. За миг си помисли дали да не се обърне и да побегне… но после осъзна, че няма къде да отиде.

— Благодаря — каза той учтиво и се мушна в затъмненото купе.

Вратата се затвори с меко пневматично изщракване. Миризмата в затвореното пространство бе достатъчна, за да му секне дъхът. Той остана да седи кротко и чу избумтяването, когато куфарът му бе прибран в багажника; секунди по-късно колата тихо и плавно се отдели от тротоара и потегли.

Магьосника постави чантата с лаптопа до себе си, а после се обърна да погледне към закачулената фигура, която знаеше, че седи в другия край на кожената седалка. Насила изписа върху лицето си една усмивка и се поклони леко.

— Госпожо, трябва да кажа, че съм изненадан — и щастлив, разбира се, — да ви видя тук.

Фигурата се размърда в сумрака и дрехата й прошумоля. После осветлението в купето се включи и макар че миризмата бе предупредила Дий какво ще види, той трепна при ужасяващата гледка на огромна лъвска глава само на сантиметри от неговата. Светлината сияеше по страховитите резци и проблясваше по гъстите мустачки. Тъмната Древна Бастет надигна глава и впери в него огромните си жълти очи с отвесни зеници.

— Наистина започвам да не те харесвам, доктор Джон Дий — изръмжа тя.

Докторът се насили да се усмихне, после сведе поглед от острите зъби и избърса една невидима прашинка от ръкава си.

— Значи спадате към мнозинството; доста хора не ме харесват. Но което си е право, право си е — добави той нехайно, — аз също не харесвам много хора. Всъщност повечето хора. Само че, повярвайте ми, госпожо, аз съм изцяло предан на вашите интереси.

Лампите угаснаха и Бастет стана невидима в сумрака.

На Дий изведнъж му хрумна нещо и той попита:

— Мислех, че вашата непоносимост към желязото ви пречи да използвате съвременни удобства като коли.

— За разлика от някои други Древни, за мен желязото не е отровно. Мога да го търпя за кратки периоди от време. А и това возило в по-голямата си част се състои от въглеродни влакна.

Дий кимна сериозно, като си отбеляза информацията, че желязото не е отровно за всички Древни. Винаги бе предполагал, че именно откриването на желязото ги е изтласкало от този свят. Макар че той им служеше от четиристотин години, все още имаше много неща, които не знаеше за тях.

Колата забави ход и после спря. През потъмнените стъкла Дий едва успя да различи червения светофар. Изчака, докато светне зелено, и едва тогава намери сили да заговори пак.

— Мога ли да попитам какво съм сторил, за да ви разгневя? — промърмори той и остана доволен, че гласът му не трепна. Бастет бе Древна от Първото поколение и една от някогашните управници на Дану Талис. След потъването на острова, тя в продължение на поколения бе боготворена в Египет. Други страни и народи — от инките до китайците — също почитаха котките в памет на древните времена, когато тя бе крачила по човешкия свят.

Дий дочу шумолене на хартия и прелистване на страници и осъзна, че Древната чете в пълен мрак.

— Ти си истинско бедствие, доктор Дий. Надушвам как неприятностите се излъчват от теб, подобно на онази смехотворна серниста аура, която предпочиташ. — Разнесе се звук от бавно и методично късане на хартия. — Запознах се с досието ти. Не е особено вдъхновяващо четиво. Ти може и да си нашият главен агент на този свят, но аз лично бих те определила като крайно безполезен. Непрестанно си се провалял в задачата си да заловиш семейство Фламел и си оставял след себе си диря от смърт и разрушения. Било ти е възложено да пазиш живота на Древните, но въпреки това преди три дена ти унищожи не едно, а три свързани помежду си Сенкоцарства. Последната ти авантюра в Париж беше на косъм да разкрие на човеците за нашето съществуване. Ти дори позволи на Нидхьог да вилнее по улиците.

— Ами всъщност това беше идея на Макиавели… — започна Магьосника.

— Много Древни поискаха да бъдеш унищожен — продължи Бастет с ниско ръмжене.

Тези думи накараха Дий да онемее от смайване.

— Но аз служа вярно на Тъмните древни. Правя го от векове — възрази той жално.

— Методите ти са груби, остарели — продължи коткоглавата Древна. — Виж Макиавели: той е като скалпел — изкусен и прецизен; а ти си като меч — груб и недодялан. Веднъж едва не изгори същия този град до основи. Твоите слуги избиха милион човеци в Ирландия. Сто и тридесет хиляди умряха в Токио. И въпреки тези човешки загуби, не успя да хванеш семейство Фламел.

— Наредиха ми да ги заловя и да им взема Сборника, като използвам всички възможни средства — тросна се Дий. Гневът го правеше безразсъден. — Направих това, което трябваше, за да постигна целта си. А нека ти напомня, че преди три дни аз ви предадох „Книгата на Авраам Мага“.

— Но дори в това се провали — прошепна студено Бастет. — Сборника не беше цял, липсваха последните две страници. — Дишането на Древната се промени и в мрака Дий изведнъж усети нейния вонящ на месо дъх опасно близо до лицето си. — Магьоснико, ти се радваш на покровителството на един могъщ Древен — може би най-могъщия от всички ни — и това те е опазило жив досега — продължи Бастет. Огромните й сияещи жълти очи изникнаха в сумрака, а зениците им бяха станали тесни като прорези. — Когато другите поискаха да бъдеш наказан със смърт, господарят ти те защити. Но аз се чудя — и не съм сама — защо един Древен използва такъв калпав инструмент.

Последните й думи го смразиха.

— Как ме нарече? — успя да прошепне Дий най-накрая. Устата му бе пресъхнала и той усещаше езика си удебелен.

Очите на Бастет припламнаха.

— Калпав инструмент.

Дий не можеше да си поеме дъх. Опита се да успокои препускащото си сърце. Бяха минали повече от четиристотин години, откакто чу за последен път тези две думи, но те бяха останали ясно врязани в паметта му. Никога не ги бе забравил. В много отношения те бяха оформили живота му.

Той извърна лице от зловонния дъх на Бастет, опря челото си в хладното стъкло и се втренчи навън в нощта, която прелиташе покрай тях на ивици светлина. В момента Дий пътуваше през сърцето на Лондон от 21-и век, но въпреки това, като затвореше очи и си спомнеше за последния път, когато се е чувствал по този начин, за последния път, когато бе чул тези думи, имаше чувството, че се е върнал в града на Хенри VIII.

Спомените, отдавна погребани, но никога забравени, го заляха като вълна и той разбра, че Древната не може да е използвала случайно тези две горчиви думи. Тя му показваше колко много знае за него.

Беше 23 април 1542 г., студен дъждовен ден в Лондон, и Джон Дий стоеше пред баща си, Роланд, в техния дом на Темз Стрийт. Дий беше петнадесетгодишен — и изглеждаше дори по-голям, — но в този момент се чувстваше, все едно е на десет. Беше стиснал ръцете си в юмруци зад гърба си и не можеше да помръдне, страхуваше се да проговори, бе притаил дъх, а сърцето му биеше толкова силно, че цялото му тяло се тресеше. Знаеше, че ако мръдне, ще се строполи или пък ще се врътне и ще избяга от стаята като дете, а ако заговори, ще загуби самообладание и ще се разплаче. Но не искаше да показва никаква слабост пред Роланд Дий. Над рамото на баща си Джон можеше да види през малкото прозорче с ромбоидни стъкла върха на лондонския „Тауър“, който се намираше наблизо. Стоеше неподвижен и мълчалив, докато баща му не спираше да мърмори.

Джон Дий винаги бе знаел, че е различен.

Беше единствено дете и още от ранна възраст стана ясно, че е надарен с необичайни способности по математика и чужди езици; можеше да чете и пише не само на английски, но също така и на латински и гръцки, а сам бе изучил френски и малко немски. Джон бе изцяло отдаден на майка си Джейн и тя винаги вземаше неговата страна срещу властния му баща. Окуражаван от майка си, Джон бе избрал да посещава колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж. Беше мислил — по-скоро се бе надявал, — че баща му ще се зарадва, но Роланд Дий бе търговец на платове, който заемаше дребна длъжност при двора на Хенри и се страхуваше от твърде високата образованост. Беше виждал какво се случва с образованите хора в кралския двор: кралят се засягаше много лесно и провинилите се често свършваха в затвора или пък ги убиваха и лишаваха от земите и имуществото им. Джон знаеше, че баща му иска от него да поеме семейния бизнес, а за това не бе нужно голямо образование — стигаше му да може да чете и пише и да събира колонки с числа.

Само че Джон Дий искаше нещо повече.

В този априлски ден на 1542-а той най-сетне бе събрал кураж да каже на баща си, че отива в колеж, с или без неговото разрешение. Дядо му, Уилям Уайлд, се бе съгласил да плаща таксите и Дий се бе записал в колежа без знанието на баща си.

— И ако отидеш в това училище, после какво? — попита Роланд. Рошавата му брада бе настръхнала от ярост. — Ще ти напълнят главата с ненужни глупости. Ще си научиш твоите латински и гръцки, математика и философия, история и география, но каква полза ще донесе това на мен или на теб? Ти няма да спреш дотук. Ще търсиш още знание и това ще те отведе по някои тъмни пътища, момчето ми. Никога няма да се наситиш, защото никога няма да знаеш достатъчно.

— Приказвай каквото си искаш — успя да отговори петнадесетгодишният Джон. — Аз отивам.

— Значи ще станеш като нож, който го точат толкова често, че се затъпява: ще станеш калпав инструмент… а за какво ми е на мен калпав инструмент?

Доктор Джон Дий отвори очи и отново се загледа в улиците на съвременния Лондон.

След онзи ден той рядко говореше с баща си, дори когато старецът бе затворен в лондонския „Тауър“. Дий бе заминал за Чемсфорд, а после в новооснования колеж „Тринити“ и бързо си бе създал репутацията на един от най-гениалните мъже на своята епоха. Понякога си спомняше думите на баща си и осъзнаваше, че Роланд Дий е бил прав: стремежът му към знания бе неутолим и наистина го бе повел по някои много мрачни и опасни пътища. Накрая го бе отвел при Тъмните древни.

А някъде в дълбините на ума му, в онова тъмно тайно кътче, където бяха заровени най-болезнените спомени, се спотайваха тези две горчиви думи.

Калпав инструмент.

Каквото и да бе постигал — невероятните успехи, изумителните открития и невероятно точните предсказания, дори безсмъртието си и сътрудничеството със същества, които в продължение на поколения са били почитани като богове и митове, — тези две думи му се надсмиваха, защото той тайно се боеше, че баща му е бил прав и за това. Може би наистина беше калпав инструмент.

Дий прочисти гърлото си и отлепи чело от прозореца, изписа върху лицето си лукава усмивка и се обърна пак към тъмната вътрешност на колата.

— Не знаех, че имате досие за мен.

Кожата на седалката изскърца, когато Бастет промени позата си.

— Имаме досиета на всички безсмъртни и смъртни човеци, които се намират на наша служба. А твоето е по-голямо от всички останали, взети заедно.

— Поласкан съм.

— Няма за какво. Както казах, то е низ от провали.

— Разочарован съм, че гледаш на него по този начин — рече меко Дий. — За щастие, не отговарям пред теб, а пред по-висша инстанция — добави той, без да сваля усмивката от лицето си.

Бастет изфуча като котка, която са хванали за опашката.

— Но стига толкова любезности — продължи Магьосника, като потри енергично ръце. — Какво те води в Лондон? Мислех, че след нашето приключение в Мил Вали си се върнала в имението си в Бел Еър.

— По-рано днес с мен се свърза някой от миналото ми. — Гласът на Тъмната древна представляваше ниско, гневно бучене. — Някой, когото смятах за отдавна мъртъв; някой, с когото изобщо не исках да разговарям отново.

— Не съм сигурен какво общо има това с мен… — започна Магьосника.

— Беше Марс Ултор.

Дий се изпъна. Сега, когато очите му вече бяха свикнали със сумрака, той можеше смътно да различи черния силует на котешката глава на Бастет върху по-светлия правоъгълник на прозореца.

— Свърза се с мен за първи път от векове насам. Искаше да ти помогна.

Дий кимна. Когато по-рано напусна катакомбите, Древния още не бе отговорил на предложението му да върне близнаците в Париж и да принуди Софи да вдигне проклятието.

Изшумоля плат и котешката миризма на богинята се усили.

— Вярно ли е? — попита тя, приведена толкова близо до Дий, че той се отдръпна от зловонния й дъх и се извърна, премигвайки с насълзени очи.

— Кое… — Той се закашля. — Кое дали е вярно?

— Можеш ли да го освободиш? Вещицата го прокле и няма да вдигне проклятието си.

Една от причините английският магьосник да оцелее в смъртоносния двор на кралица Елизабет и през следващите векове бе, че той никога не обещаваше нещо, което не може да изпълни, и не изричаше заплаха, която няма намерение да осъществи. Макар че в купето на колата бе тъмно, той знаеше, че това е без значение за коткоглавата Древна. Тя можеше с лекота да вижда в мрака.

— Вещицата прехвърли всичкото си знание и умения в момичето, Софи, което вече знаем, че е от легендарните близнаци. Самата Софи призна, че знае как да премахне магията, но когато Марс поиска — помоли я — да го направи, тя отказа. Аз само трябва да й дам добра причина да не откаже следващия път. — Жестоките устни на Дий се извиха в усмивка. — Мога да бъда страшно убедителен.

Тъмната древна изсумтя.

— Май не се радваш много на това. Бих помислил, че ще си възхитена от възможността някой като Марс да се върне в редиците ви.

Древната се изсмя противно.

— Ти не знаеш нищо за Марс Ултор — Отмъстителя, нали?

Магьосника се забави малко, преди да отговори.

— Знам някои от митовете — призна той.

— Някога той бе герой; после се превърна в чудовище — рече бавно Бастет. — Природна стихия, неукротима, непредсказуема и невероятно смъртоносна.

— Изглежда, не го харесваш много.

— Да го харесвам? — повтори Бастет. — Аз го обичам. И точно защото го обичам, не искам да тръгне отново по света.

Объркан, Дий поклати глава.

— Аз бих си помислил, че ще се нуждаем от Марс в наближаващата битка.

— Неговият гняв вероятно ще опустоши този свят и всички съседни царства… а тогава или някой човешки герой, или някой воин Древен ще бъде принуден да го унищожи напълно. А докато е в катакомбите, поне знам къде се намира и знам, че е в безопасност.

Дий се опита да открие някакъв смисъл в чутото.

— Как можеш да твърдиш, че го обичаш, и въпреки това да искаш да е обречен на тази жива смърт?

По-скоро усети, отколкото чу свистенето на нокти, които профучаха във въздуха пред лицето му. Те пробиха с пукот кожената седалка и се разнесе съскане. Когато Древната заговори, гласът й трепереше от чувства.

— През вековете човешките народи са наричали Марс с много имена. Аз го наричам Хор^[1]… и той е малкото ми братче.

Зашеметен, Дий се облегна в седалката.

— Но тогава защо Вещицата го е проклела? — попита той. — Ти намекваш, че това проклятие всъщност го предпазва.

— Защото тя го обичаше повече и от мен. Вещицата от Ен-дор е негова жена.