Майкъл Скот
Вълшебницата (26)

Глава 26

Доктор Джон Дий беше ужасен.

До него Бастет си пое рязко дъх и потрепери, и Дий осъзна, че тя също е уплашена. Това го ужаси още повече.

И по-рано Дий бе изпитвал страх и винаги го бе приемал с радост. Страхът го опазваше жив, караше го да бяга, когато другите оставаха, биеха се и умираха. Но това сега не бе обикновен ужас: беше нещо отвратително, което проникваше до костите, преобръщаше стомаха му, предизвикваше тръпки по тялото му и го обливаше в ледена пот. Хладната аналитична част на ума му разбираше, че това не е рационален страх; беше нещо по-силно, първично и древно — ужас, стаен дълбоко в лимбичната система^[1], най-старата част от човешкия мозък. Това бе първобитен страх.

През дългия си живот Дий се бе срещал с някои от най-отвратителните Древни — страховити създания, които не бяха дори смътно човекоподобни. Изследванията и пътешествията му го бяха отвеждали в някои от най-мрачните Сенкоцарства — места, където кошмарни създания се носеха в изумрудени небеса или ужасни твари с пипала се гърчеха в кървавочервени морета. Но никога не бе толкова уплашен. Черни петна танцуваха в периферното му зрение и той осъзна, че диша толкова учестено, че чак се задъхва. Отчаяно се опита да успокои дишането си и се съсредоточи върху причината за своя страх — създанието, крачещо по средата на празната улица в Северен Лондон.

Повечето улични лампи бяха тъмни, а тези, които светеха, обливаха фигурата в мъртвешко сияние, нашарвайки я с жълто-черни петна. Тя бе висока близо два метра и половина, имаше огромни ръце, а краката й завършваха с кози копита. От двете страни на черепа й стърчаха гигантски еленови рога с по шест разклонения, които добавяха още поне метър и половина към ръста й. Създанието бе увито в най-разнообразни кожи от отдавна измрели животни и на Дий му бе трудно да каже къде свършват те и къде започва косматото тяло. Върху лявото рамо на гиганта бе метната двуметрова тояга, направена от динозавърска челюст; по едната й страна минаваше редица остри зъби.

Това бе Кернунос, Рогатият бог.

Преди петнадесет хиляди години един уплашен художник от палеолита бе надраскал образа на това създание върху стената на пещера в Югозападна Франция — образ, който не бе нито човек, нито животно, а нещо по средата. Дий осъзна, че вероятно в момента изпитва същите чувства като онзи първобитен човек. Само като гледаше съществото, се чувстваше дребен, незначителен и жалък.

Винаги бе смятал, че Рогатият бог е просто някакъв Древен — може би дори един от Великите древни, — но по-рано днес Марс Ултор му бе разкрил нещо потресаващо, което го ужаси. Рогатият бог не беше Древен. Той бе нещо по-старо, много по-старо, нещо, което съществуваше по самите краища на митовете.

Кернунос бе един от легендарните архонти — расата, управлявала земята в невероятно далечното минало. Когато Рогатият бог е крачил за първи път по света, Игдразил е бил само семенце, Нидхьог и неговият род са били новоизлюпени, а до появата на първите човеци са оставали стотици хиляди години.

Рогатият бог пристъпи напред и светлината обля лицето му.

Дий се почувства, сякаш са му забили юмрук в корема. Бе очаквал нещо ужасяващо, но създанието се оказа красиво. Поразяващо, неестествено красиво. Лицето му имаше тъмен загар, но бе гладко и без бръчки, сякаш изсечено от камък, а от дълбоко хлътналите орбити грееха овални кехлибарени очи. Когато Кернунос заговори, пълните му устни едва помръдваха, а дългата му шия оставаше неподвижна.

— Древна и човек, котка и нейният господар, а кой от тях е по-опасен, чудя се? — Гласът му бе изненадващо мек, почти нежен, макар и напълно лишен от емоции, и въпреки че Дий го чуваше да говори на английски, беше убеден, че долавя в главата си жуженето на същите тези думи, изречени на стотици други езици. Кернунос се приближи и приклекна на едно коляно, като се втренчи първо в Бастет, а после и в Дий. Магьосника погледна в очите на Рогатия бог: зениците му представляваха черни процепи, но за разлика от змийските бяха разположени хоризонтално като черни водоравни линии. — Значи ти си Дий. — Жужащите гласове се завихриха в главата на доктора.

Магьосника се поклони ниско, без да смее да погледне в кехлибарените очи, като отчаяно се опитваше да овладее страха си. Странен мускусен аромат обгръщаше архонта, мирис на дива гора и гниеща растителност. Дий бе поразен от тази миризма и осъзна, че тя вероятно е свързана с чувствата, които изпитваше. Бе виждал и по-отвратителни създания, и със сигурност по-стряскащи — тогава какво в Рогатия бог го ужасяваше толкова? Той насочи вниманието си към страховитата на вид тояга, на която се подпираше съществото. Приличаше на челюст от саркозух, гигантския крокодил от периода креда, и Дий откри, че се чуди колко точно стар е архонтът.

— Радваме се, че сте тук — изсъска високо Бастет. На Дий му се стори, че долавя трепет на страх в гласа й.

— Не мисля така — рече Кернунос, като се изправи.

— Ние… — започна Бастет, но изведнъж огромната тояга замахна и спря на сантиметри от котешкия й череп.

— Създание, не ме заговаряй повече. Не съм тук по свое желание. Ти. — Кернунос завъртя кехлибарените си очи към Дий. — Твоите Древни господари се позоваха на древен дълг между нас, който датира още от зората на времето. Ако ти съдействам, дългът ми към тях ще бъде изчистен. Това е единствената причина да съм тук. От какво имаш нужда?

Дий си пое дълбоко дъх. Поклони се отново, а после прехапа силно бузата си отвътре, за да не се усмихне. Един архонт се поставяше на негово разположение. Когато заговори, със задоволство установи, че гласът му е равен и овладян.

— Каква част са ти казали? — започна той.

— Аз съм Кернунос. Мога да чета мислите и спомените ти, Магьоснико. Знам онова, което знаеш и ти. Знам какъв си бил, знам какъв си сега. Алхимикът Фламел и децата се намират заедно със Сарацннскня рицар и Барда зад стените на импровизираната им метална крепост. Искаш аз и Дивия лов да ти проправим път. — Макар че лицето на архонта си оставаше гладка маска, на Дий му се стори, че долавя нещо като саркастична нотка в гласа на Рогатия бог.

Магьосника се поклони отново, като се опитваше да държи под контрол мислите си.

— Точно така.

Архонтът извъртя огромната си глава да погледне към металните стени на автомобилното гробище.

— Бяха ми обещани някои неща — призна той. — Роби. Прясно месо.

— Разбира се — рече бързо Дий. — Можеш да вземеш Фламел и който друг искаш. На мен ми трябват само децата и двете страници от Сборника, които все още са у Фламел. — Той пак се поклони. С могъществото на Рогатия бог и водения от него Див лов нямаше начин да се провали.

— Наредено ми е да ти кажа следното — рече меко Кернунос и помръдна глава, за да се втренчи в Магьосника с кехлибарените очи, греещи върху тъмното му лице. — Ако се провалиш, твоите Древни господари те дават на мен. Подарък, малка компенсация за това, че ме пробудиха от съня ми. — Огромната рогата глава се килна на една страна и хоризонталните зеници се разшириха, от което очите му станаха черни и бездънни. — Не съм имал питомец от хилядолетия. Те обикновено не издържат дълго, преди да се преобразят.

— Преобразят ли? — Дий преглътна тежко.

Вълна от воняща козина, нокти, зъби и очи, пожълтели от светлината на лампите, се понесе надолу по улицата — извираше от къщите, скачаше през прозорците, събаряше оградите, бълваше от каналите. Гнусните зловонни създания се събраха в голям тих полукръг зад архонта. Те имаха тела на огромни сиви вълци… но всичките бяха с човешки лица.

— Да се преобразят — повтори Кернунос. Без да помръдва тялото си, той завъртя глава под невъзможен ъгъл, за да погледне към притихналата армия зад себе си. После се обърна отново към Дий. — Ти си силен. Ще изкараш поне година, преди да станеш част от Дивия лов.