Майкъл Скот
Вълшебницата (5)

Глава 5

— Чакайте. Телефонът ми звъни.

Софи се шмугна в един вход, порови из джоба си и извади мобилния телефон. Батерията му се бе изтощила в Сенкоцарството на Хеката, но граф Сен Жермен й беше намерил зарядно, което да работи. Тя наклони екрана и се взря в необичайно дългия номер.

— Не знам кой е — каза момичето, като премести поглед от брат си към Никола.

Джош надзърна през рамото на сестра си и добави:

— Този номер не ми е познат.

— С колко започва? — попита Никола, като примижа, мъчейки се да фокусира върху екрана.

— Нула, нула, три, три…

— Това е кодът на Франция — каза Фламел. — Вдигни; може да е само Франсис.

— Или пък Дий, или Макиавели — каза бързо Джош. — Може би трябва…

Но преди да довърши, Софи вече бе натиснала бутона за приемане.

— Ало? — каза тя предпазливо.

— Аз съм! — Гласът на Сен Жермен звучеше безгрижно и без акцент. По всичкия шум на заден план Софи можеше да познае, че се обажда от улицата. — Дай да говоря със стария. И не му казвай, че съм казал това.

Софи потисна една усмивка и подаде телефона на Алхимика.

— Прав беше, Франсис е. Иска да говори с теб.

Никола прилепи телефона към ухото си и затисна другото с ръка, мъчейки се да заглуши шума от уличното движение.

— Ало?

— Къде сте? — попита Сен Жермен на латински.

Никола се огледа, като се опитваше да се ориентира.

— На Мерилибоун Роуд, тъкмо стигаме до метростанцията на Риджънтс парк.

— Чакай; някой звъни по другата линия. — Никола чу как Сен Жермен се отдалечи от телефона и предаде информацията на скорострелен старофренски. — Добре — каза графът миг по-късно. — Продължете направо по улицата и после чакайте пред църквата „Сейнт Мерилибоун“. Ще ви вземат с кола.

— Как да съм сигурен, че шофьорът работи за теб? — попита Никола.

— Прав си. Имаш ли причини да смяташ, че този разговор се подслушва?

— И италианецът, и англичанинът със сигурност разполагат с нужните средства — каза предпазливо Алхимика.

— Вярно е.

— Освен това ни чакаха нежелани посрещачи. Предполагам, че са докладвали, преди да тръгнат след нас.

— Аха. — Сен Жермен помълча, после каза внимателно: — Предполагам, че сте се погрижили за проблема дискретно.

— Много дискретно. Но…

— Но? — попита Сен Жермен.

— Макар че не използвах аурата си, бе освободено известно количество магическа сила. Това със сигурност ще привлече внимание, особено в този град.

Отново настъпи пауза; после Сен Жермен каза:

— Добре, току-що изпратих съобщение на шофьора. Нека ти напомня за празненството, което дадох във Версай през февруари 1758-а. Тогава имах рожден ден и ти ми подари една подвързана с кожа книга от личната си библиотека.

Устните на Никола се извиха в усмивка.

— Помня.

— Книгата още е у мен. Шофьорът ще ти каже заглавието — продължи той, като повиши глас, за да надвика трясъците на чукове на заден фон.

— Какъв е този шум? — попита Фламел, минавайки отново на английски.

— Работници. Опитваме се да укрепим къщата. Изглежда, има реална опасност да се срути в катакомбите долу, като отнесе със себе си и половината улица.

Никола понижи глас.

— Стари приятелю, не мога да изразя колко съжалявам за неприятностите, които донесохме на дома ти. Разбира се, аз ще платя за щетите.

Сен Жермен се изкикоти.

— Моля те, не си прави труда. Нищо не ми струва. Продадох изключителните права върху историята на едно списание. Сумата покрива изцяло ремонта, а рекламата в пресата е безценна; новият ми албум лети нагоре в класациите за сваляне от интернет… ако това не е противоречие — добави той със смях.

— Коя история? — попита Никола, като хвърли бърз поглед към близнаците.

— Че как, за газовата експлозия, която съсипа дома ми, разбира се — каза весело Сен Жермен. — Трябва да вървя. Пак ще ти се обадя. И стари приятелю — той направи пауза, — бъди внимателен. Ако имаш нужда от нещо — каквото и да е, — знаеш как да се свържеш с нас.

Никола натисна бутона за затваряне и върна телефона на Софи.

— Той каза…

— Чухме. — Пробудените сетива на близнаците им бяха позволили ясно да чуват и двете страни в разговора. — Газова експлозия ли? — попита Софи.

— Е, трудно би могъл да каже, че щетите са причинени от някакъв праисторически динозавър, нали? — подразни я Джош. — Кой ще му повярва? — Той пъхна ръце в джобовете си и забърза след Фламел, който вече крачеше нататък по улицата. — Хайде, сестричке.

Софи кимна. Брат й беше прав. Но тя също започваше да разбира как Древните са успели толкова дълго да запазят в тайна съществуването си. Човечеството просто не искаше да повярва в магиите. Не и в сегашната епоха на наука и технологии. Чудовищата и магиите принадлежаха на примитивното нецивилизовано минало, ала въпреки това през последните няколко дни тя постоянно виждаше доказателства за съществуването им. Хората непрекъснато съобщаваха за невъзможни явления; виждаха какви ли не странни неща, какви ли не чудати създания… и никой не им вярваше. Не можеше всички те да грешат, да лъжат или да се заблуждават, нали? Щом Тъмните древни и техните слуги заемаха важни постове, те трябваше само да отрекат тези съобщения, да ги пренебрегнат или — както се бе случило съвсем наскоро в Париж — да ги осмеят в медиите. Скоро даже авторите на съобщенията — същите хора, които бяха видели нещо необикновено, — щяха да започнат да се съмняват в собствените си сетива. Едва вчера Нидхьог — създание, за което се смяташе, че съществува само в легендите, — бе препускало по тесните улички на Париж, оставяйки диря от разрушения. Бе прекосило с грохот „Шан-з-Елизе“ и бе опустошило част от знаменития крайбрежен булевард, преди да скочи в реката. Сигурно го бяха видели десетки хора; но къде бяха техните разкази, техните изявления? Пресата бе съобщила за събитието като газова експлозия в старите катакомби.

А после всички гаргойли и уродливи фигурки от „Нотр Дам“ бяха оживели и се бяха спуснали по сградата. Извличайки допълнителни сили от аурата на Джош, Софи бе използвала Огнена и Въздушна магия, за да превърне създанията в натрошен камънак… а как бе отразено всичко това в пресата?

Като причинено от киселинен дъжд.

Докато пътуваха през Франция с влака „Евростар“, бяха прочели репортажите в интернет на лаптопа на Джош. Всяка новинарска агенция на света бе публикувала съобщение за случилото се, но всички разказваха версии на същата тази лъжа. За появата на Нидхьог се съобщаваше само в уебсайтове и блогове, посветени на конспирациите, където имаше и треперещи кадри, заснети с мобилен телефон. Десетки постове отхвърляха видеоматериалите и снимките като фалшификати, сравнявайки ги със снимките на Саскуоч и чудовището от Лох Нес, които се бяха оказали измама. Но сега, разбира се, Софи започваше да подозира, че тези две създания вероятно също са истински.

Тя забърза да настигне Фламел и брат си.

— Стой наблизо, Софи — каза Никола. — Нямаш си представа в каква опасност се намираме.

— Постоянно ни го повтаряш — промърмори тя, макар че точно сега не можеше да си представи как нещата биха могли да се влошат още повече.

— Къде отиваме? — попита Джош. Още бе замаян след прилива на адреналин, а сега започваше и да трепери.

— Ей там — каза Никола, като кимна към една бяла каменна църква отляво.

Софи настигна брат си и забеляза, че е пребледнял и че челото му лъщи от пот. Тя го хвана за ръката и стисна леко.

— Как си?

Знаеше какво преживява; шумът, миризмите, звуците на града започваха да заливат наскоро Пробудените му сетива. Тя бе изпитала същото стресиращо претоварване на възприятията, когато Хеката я пробуди. Но Софи бе получила помощта на Вещицата от Ендор и Жана, за да се справи с пороя от чувства и усещания, а сега нямаше кой да помогне на брат й.

— Добре съм — каза бързо Джош. — Е, не чак толкова добре — призна той миг по-късно, като видя недоверчивото изражение на сестра си. Тя бе преминала през същото преобразяване и знаеше какво изпитва. — Просто всичко… — Той се помъчи да намери думи.

— … е прекалено — завърши Софи вместо него.

Джош кимна.

— Прекалено е — съгласи се той. — Мога дори да вкуся изгорелите газове на колите.

— Скоро нещата ще се нагодят и ще стане по-лесно — обеща му тя. — Или може би просто човек свиква.

— Не мисля, че някога ще мога да свикна с това — каза той, като вдигна глава и примижа срещу ярката слънчева светлина, пробиваща си път през синьо-черните облаци. Тя блестеше по мокрите улици и пронизваше очите му като с ножове. — Трябват ми слънчеви очила.

— Това е добра идея. — Софи изтича няколко крачки напред.

— Никола, почакай — извика тя.

Алхимика се озърна през рамо, но не спря.

— Не можем да се бавим — тросна се той и продължи да крачи бързо.

Софи спря насред улицата и дръпна брат си до нея. Никола измина половин дузина крачки, преди да осъзнае, че близнаците вече не са зад него. Спря, обърна се и им махна да идват. Те не му обърнаха внимание. Той закрачи назад към тях и в лицето му имаше нещо мрачно и неприятно.

— Нямам време за тези глупости.

— Трябват ни слънчеви очила за Джош, а също и за мен — каза Софи, — и вода.

— Ще намерим по-късно.

— Трябват ни сега — каза тя твърдо.

Никола отвори уста да се сопне, но Джош направи крачка напред към Алхимика.

— Трябват ни сега. — В гласа му имаше някаква надменност. Докато бе стоял на площада пред парижката катедрала, усещайки как суровата сила тече през тялото му, и гледаше как каменните гаргойли се трошат на прах, той бе осъзнал колко могъщи са двамата със сестра му. Може в този момент да се нуждаеха от Алхимика, но той също се нуждаеше от тях.

Никола погледна в яркосините очи на момчето и това, което видя, го накара да кимне и да се обърне към редицата магазини.

— Вода и слънчеви очила — каза той, а после попита саркастично: — Имате ли предпочитания за цвета?

— Черни — отвърнаха в един глас близнаците.

Софи стоеше пред магазина заедно с Джош. Беше изтощена, но знаеше, че брат й се чувства още по-зле. Сега, когато дъждът бе отминал, улиците започваха да се изпълват с народ. Хора от дузина различни националности минаваха покрай тях, бъбрейки на най-разнообразни езици.

Изведнъж Софи наклони глава на една страна и се намръщи.

— Какво има? — попита веднага Джош.

— Нищо — каза тя бавно, — само…

— Какво?

— Стори ми се, че разпознавам някои от думите в речта на онези хора.

Брат й се обърна да проследи погледа й. Две жени в дълги абаи^[1] от Близкия изток със забулени лица бъбреха оживено помежду си.

— Те са сестри… Отиват при някакъв лекар точно на ъгъла на Харли Стрийт… — каза удивено Софи.

Джош се обърна да чуе по-добре и отметна косата от ухото си. Съсредоточи се силно и успя да изолира гласовете на двете жени.

— Софи, аз не разбирам и думичка от това, което казват. Мисля, че говорят на арабски.

Двама изискано облечени бизнесмени минаха покрай тях по посока на метростанцията на Риджънтс парк. И двамата говореха по мобилните си телефони.

— Този отляво говори с жена си в Стокхолм — продължи Софи шепнешком. — Извинява се, че е пропуснал тържеството за рождения ден на сина си. Този отдясно говори с централния офис, също в Швеция. Иска да му пратят по имейла някакви таблици.

Джош отново завъртя глава, като пренебрегна шума от уличното движение и безбройните други градски шумове. Изведнъж откри, че като се съсредоточи върху двамата бизнесмени, може да улови отделни думи. Слухът му бе толкова остър, че можеше да чуе дори ехтящите от телефоните им гласове. Нито един от мъжете не говореше на английски.

— Как ги разбираш? — попита той.

— Това е знанието на Вещицата от Ендор — каза Никола. Беше излязъл от магазина навреме, за да чуе въпроса на Джош. Извади от хартиената кесия два чифта еднакви слънчеви очила и им ги подаде. — Опасявам се, че не са маркови.

Софи си сложи тъмните очила. Веднага почувства облекчение и по изражението на брат си позна, че и той изпитва същото.

— Обясни ни — рече тя. — Аз мислех, че тя ми е предала само разни древни работи. Не осъзнавах, че има и нещо полезно.

Никола им подаде две бутилки вода и забърза по улицата към църквата „Сейнт Мерилибоун“. Близнаците го последваха.

— Когато Вещицата те уви в савана от въздух, тя ти предаде цялото си знание. Признавам, че то беше прекалено голямо, за да се справиш с него. Но нямах представа, че ще постъпи така — добави бързо Фламел, като видя как Джош се намръщи. — Беше съвсем неочаквано и изобщо не се връзва с характера й. Преди поколения жриците трябвало да учат цял живот с Вещицата, за да бъдат възнаградени само с малка част от знанието й.

— А защо на мен ми го даде цялото? — попита объркана Софи.

— Това е загадка — призна той. Зърна отворилата се пролука в уличното движение и бързо пресече заедно с близнаците. Вече бяха достатъчно близо, за да видят елегантната фасада на църквата пред тях. — Знам, че Жана ти е помогнала да пресееш знанието на Вещицата.

Софи кимна. В Париж, докато спеше, Жана д’Арк я бе научила да контролира хаоса от мистична и неясна информация, която заливаше мозъка й.

— Мисля, че това, което става сега, е, че спомените и знанието на Вещицата от Ендор постепенно се просмукват в твоите собствени спомени. Вместо просто да знаеш онова, което знае Вещицата, ще знаеш също така и откъде го знае. Фактически нейните спомени стават твои.

Софи поклати глава.

— Не разбирам.

Най-сетне бяха стигнали до църквата. Никола изкачи две стъпала и се огледа нагоре-надолу по улицата, проучвайки набързо минувачите, а после изви глава да погледне към Риджънтс парк, преди отново да се обърне към близнаците.

— Това е като разликата между гледането на една игра и играенето й. Когато се срещна със Сен Жермен — добави той, — ти веднага разбра какво знае Вещицата за него, нали?

Софи кимна. За миг бе узнала, че Вещицата от Ендор нито харесваше графа, нито му се доверяваше.

— Помисли сега пак за Сен Жермен — предложи Алхимика.

Тя погледна към брат си, който сви рамене. Очите му не се виждаха зад тъмните очила. Софи обърна дясната си китка. От вътрешната й страна имаше златно кръгче с червена точка в центъра. Сен Жермен й бе поставил безболезнено тази татуировка, когато я учеше на Огнена магия. Като се замисли за Сен Жермен, в главата й нахлуха спомени: ярки и наситени физически спомени. Софи затвори очи и мигновено се пренесе в друго време и на друго място.

Лондон, 1740-а.

Тя стоеше в огромна бална зала и носеше рокля, която бе толкова тежка, че сякаш я притискаше към земята. Беше смайващо неудобна, навсякъде се впиваше в нея, притискаше я, стягаше я и й пречеше. Въздухът в балната зала миришеше на восък и твърде много парфюми, на препълнени тоалетни, на готвено и немити тела. Около нея се движеше тълпа, но когато тя тръгна напред, хората несъзнателно се отдръпваха пред нея, отваряйки й пътека към един младеж с тъмни дрехи и потресаващо сини очи. Това беше Франсис, граф Сен Жермен. Говореше на руски с един благородник от двора на бебето император Иван VI^[2]. Тя откри, че разбира думите му. Благородникът намекваше, че най-малката дъщеря на Петър Велики, Елисавета, може скоро да вземе властта и че в Санкт Петербург може да се открият бизнес възможности за човек със способностите на Сен Жермен. Графът бавно се обърна да я изгледа. Взе ръката ѝ, поклони се над нея и произнесе на италиански:

— За мен е чест най-после да се запознаем, мадам.

Очите на Софи се отвориха и тя се олюля. Ръката на Джош се стрелна да я улови.

— Какво стана? — попита той.

— Бях там… — прошепна Софи. Поклати бързо глава. — Тоест тук, в Лондон. Преди повече от двеста и петдесет години. Видях всичко. — Тя посегна да стисне ръката му. — Можех да усетя дрехите, които носех, да подуша миризмите в стаята и когато Сен Жермен говореше на руски, аз го разбирах, а после, когато се обърна към мен на италиански, пак го разбирах. Бях там — повтори тя, все още изумена от новите си спомени.

— Спомените на Вещицата от Ендор стават твои — каза Никола. — Нейното знание става твое. Накрая ще знаеш всичко, което знае и тя.

Софи Нюман потрепери. После изведнъж се сети за нещо смущаващо.

— Но какво ще стане с мен? — попита тя. — Вещицата притежава хиляди години спомени и преживявания, а аз имам само петнадесет и половина и даже не ги помня всичките. Може ли нейните спомени да изтикат моите?

Никола премигна. После кимна бавно.

— Не ми е минавало през ума, но да, права си, възможно е — каза той много тихо. — Трябва да направим всичко възможно това да не се случи.

— Защо? — попитаха едновременно близнаците.

Никола слезе от стъпалата и застана до тях.

— Защото ние не сме нищо повече от набор спомени и преживявания. Ако спомените на Вещицата изтикат твоите, тогава ти фактически ще се превърнеш във Вещицата от Ендор.

Джош беше ужасен.

— А какво ще стане със Софи?

— Ако това се случи, вече няма да има Софи. Ще остане само Вещицата.

— Значи тя го е направила нарочно — каза Джош и от гняв гласът му се повиши, привличайки вниманието на група туристи, които снимаха часовника на църквата. Близначката му го сръга и той понижи гласа си до дрезгав шепот. — Ето защо е дала на Софи всичкото си знание! — Никола понечи да поклати глава, но Джош продължи. — След като спомените й завладеят изцяло Софи, тя ще има ново, по-младо тяло, вместо онова старо и сляпо. Не можеш да го отречеш.

Никола затвори уста и се извърна.

— Трябва… трябва да помисля за това — каза той. — Никога не съм чувал за нещо подобно.

— Но не си чувал и Вещицата да е давала цялото си знание на един човек, нали? — попита Джош.

Софи хвана Алхимика за ръката и застана пред него.

— Никола, какво ще правим? — попита тя.

— Нямам представа — призна той с уморена въздишка. В този миг изглеждаше много стар, с дълбоко врязани бръчки по челото и около очите му, покрай носа и между веждите.

— Тогава кой знае? — сопна се тя с нотка на страх в гласа.

— Пернел — каза той, а после закима усърдно. — Моята Пернел ще знае какво да направим. Трябва да те отведем обратно при нея. Тя ще може да ти помогне. Междувременно трябва да се съсредоточиш върху това да бъдеш Софи — върху своята собствена самоличност.

— Как?

— Мисли за своето минало, за родителите си, за училищата, в които си ходила, за хората, които си срещала, за приятелите си, за враговете си, за местата, които си посещавала. — Той се обърна към Джош. — Ти трябва да й помагаш. Задавай на сестра си въпроси за миналото, за всичко, което сте правили заедно, за местата, на които сте били. И Софи — добави той, като се обърна да погледне към момичето, — винаги, когато усетиш някой от спомените на Вещицата, умишлено се съсредоточавай върху нещо друго, върху някой свой спомен. Трябва да се бориш, за да попречиш на спомените на Вещицата да надделеят над твоите, докато не намерим начин да ги овладеем.

Изведнъж едно черно лондонско такси спря до тротоара и прозорецът се спусна.

— Влизайте — нареди един глас от сенките.

Никой не помръдна.

— Не разполагаме с цял ден. Влизайте. — В богатия тембър на гласа имаше нещо северноафриканско.

— Не сме викали такси — каза Фламел, като отчаяно се озърташе нагоре-надолу по улицата. Сен Жермен бе казал, че ще им прати някого, но Алхимика изобщо не си бе представял, че ще дойде с нещо толкова обикновено като лондонско такси. Дали това не беше капан? Дали Дий не ги беше настигнал? Той погледна през рамо към църквата. Вратата беше отворена. Можеха да се втурнат по стъпалата и да се скрият вътре, но озовяха ли се веднъж там, щяха да бъдат в клопка.

— Тази кола бе специално поръчана за вас, г-н Фламел. — Настъпи пауза, а после гласът добави: — Автора на една от най-отегчителните книги, които съм чел някога, „Кратко изложение по философия“.

— Отегчителна ли? — Никола дръпна рязко вратата и набута близнаците в тъмното купе. — Та тя от векове е призната за гениално творение! — Влезе и затръшна вратата. — Сигурно Франсис ти е казал да кажеш това.

— По-добре си сложете коланите — нареди шофьорът. — Насам са се насочили какви ли не приятелчета — нито едно от тях дружелюбно и всичките неприятни.