Майкъл Скот
Вълшебницата (43)

Глава 43

Софи беше уплашена, уморена и всичко я болеше. Помъчи се да се отдръпне колкото може от скитника, който се бе напъхал между нея и Джош. Усещаше как студената влага се просмуква от палтото му в джинсите й и плъзва по лявата й ръка. Забеляза, че от другата страна брат й също се отмества малко по малко, а с крайчеца на окото си виждаше, че Никола се е напъхал в сенките. Видя го как вдигна дясната си ръка и небрежно я сложи върху устата си, затулвайки долната половина на лицето си. Стори й се, че той се опитва да се скрие от стареца.

— О, така няма да стане. — Гилгамеш се надигна и отпусна върху малката сваляща се седалка точно срещу тях. — Сега мога да ви виждам както трябва. — Той плесна леко с ръце. — И така, какво имаме тук?

Уличните лампи и светлините от фаровете на преминаващите коли осветиха за кратко вътрешността на таксито. Софи наклони глава на една страна и се втренчи в бездомника, а изострените й сетива попиваха всяка подробност. Това със сигурност не можеше да е човекът, когото бяха дошли да видят в Лондон — безсмъртният, наречен Гилгамеш, най-старият човек на планетата. Никола го беше нарекъл цар. Паламед беше казал, че е луд. Той не приличаше нито на едното, нито на другото, просто един безобиден стар скитник, облечен в твърде много дрехи, който се нуждаеше от подстригване и от подрязване на брадата. Но ако последните няколко дни я бяха научили на нещо, то беше, че никой не е такъв, какъвто изглежда.

— Е, това е приятно — рече Гилгамеш, като сви ръце в скута си. Усмихна се щастливо. Говореше английски със следа от неопределим акцент, смътно близкоизточен. — Винаги казвам, че като се събудиш сутрин, никога не можеш да кажеш как ще свърши денят. Това ми харесва: поддържа те млад.

— А колко стар си? — попита веднага Джош.

— Стар съм — рече простичко Гилгамеш и се ухили. — По-стар, отколкото изглеждам, но не толкова, колкото се чувствам.

Случайни образи проблеснаха в главата на Софи. Това бяха спомени на Вещицата. Жана д’Арк я беше научила как да ги игнорира и да се разграничава от постоянно жужащите гласове и звуци в главата си, но този път Софи умишлено свали преградата…

Гилгамеш, неостаряващ и неизменен.

Гилгамеш, възправил гордо снага — владетел в одеждите на дузина различни епохи и цивилизации: шумерска и акадска, вавилонска, египетска, гръцка и римска, а после в кожите на Галия и Британия.

Гилгамеш воинът, предвождащ келти и викинги, руси и хуни в битки срещу хора и чудовища.

Гилгамеш учителят, в простата бяла роба на жрец, с клонки дъб и имел в ръце^[1].

Очите на Софи станаха сребристи и тя заговори с дрезгав шепот.

— Ти си Стария по дни^[2].

Гилгамеш си пое рязко дъх.

— Отдавна не са ме наричали така — каза той много бавно. — Кой ти го каза? — В гласа му имаше нотка едва ли не на страх.

Момичето поклати глава.

— Просто го знам.

Джош се усмихна.

— Колкото пирамидите ли си стар?

— По-стар, много, много по-стар — рече щастливо Гилгамеш.

— Възрастта на царя се измерва не с векове, а с хилядолетия — подхвърли Паламед от предната седалка.

Софи предполагаше, че Гилгамеш не е много по-висок от Джош, но дебелите катове дрехи — палта върху палта, няколко кожуха, тениски и суитчъри — го правеха дебел, а буйната му рошава коса и рунтавата брада го състаряваха. Софи се взря внимателно в него, опитвайки се да види зад косата, и откри, че той й напомня за баща й с високото си чело, дългия прав нос и яркосините очи върху силно загоряло лице. Стори й се, че и на възраст изглежда колкото него: някъде в средата на четиридесетте.

Подминаха един ярко осветен магазин. Вътрешността на колата се озари в жълто-бяла светлина и Софи осъзна също, че онова, което бе взела за мръсни и мазни петна по дрехите на царя, представляваха странни символи и редове текст, написани с нещо като черен маркер. Тя присви очи и разпозна сред символите някои, които й приличаха на клиновидно писмо и на египетски йероглифи, а онова, което отначало бе сметнала за дупки и бримки в плата, бяха дълги и дебели назъбени шевове, които приличаха на ранна писменост. Беше сигурна, че е виждала в кабинета на родителите си древни глинени плочки с подобни драскулки върху тях.

Софи усещаше, че старецът наблюдава нея и брат й. Яркосините му очи се стрелкаха от нейното лице към това на Джош и обратно, а бръчките на челото му и от двете страни на носа му станаха по-дълбоки от съсредоточаване. И още преди да заговори, тя знаеше какво ще каже.

— Аз ви познавам.

Софи погледна към брат си. Рогатия бог беше казал съвсем същото. Джош улови погледа ѝ, стисна здраво устни и поклати леко глава; това беше знак, който многократно бяха използвали като малки. Казваше й да си мълчи.

— Кога сме се срещали? — попита той.

Гилгамеш опря лакти на коленете си и се приведе напред. Долепи дланите си една в друга, с изпънати пръсти, а после притисна двата показалеца под носа си и се взря в близнаците.

— Срещали сме се много отдавна — каза той накрая, — когато бях много, много млад. — Сините му очи се замъглиха. — Не, не е вярно. Видях ви да се биете и да падате… — Гласът му секна и изведнъж в очите му заблестяха сълзи. Гласът му одрезгавя от болка. — Видях ви как умирате.

Софи и Джош се спогледаха стреснато, но Фламел се размърда в сенките, изпреварвайки въпросите им.

— Паметта на царя често му изневерява — рече той бързо. — Не вярвайте на всичко, което ви каже. — Думите му прозвучаха като предупреждение.

— Видял си ни как умираме? — попита Софи, пренебрегвайки Фламел. Думите на Гилгамеш бяха разбудили у нея смътни спомени, но докато се мъчеше да се съсредоточи върху тях, те се изплъзнаха и отлетяха.

— Небето лееше огнени сълзи. Океаните кипяха, а земята се раздираше… — изрече Гилгамеш с отнесен шепот.

— Кога е било това? — попита бързо Джош, жаден за повече информация.

— Във времето преди времето, във времето преди историята.

— Нищо от онова, което казва царят, не може да се приеме за точно — каза студено Фламел и гласът му отекна силно в смълчаното купе. Френският му акцент се бе усилил, както ставаше, когато бе под напрежение. — Не съм сигурен, че човешкият мозък е в състояние да побере и да съхранява около десет хилядолетия знание. Негово Величество често се обърква.

Софи се пресегна над седалката и стисна ръката на брат си. Когато той я погледна, тя направи познатия знак — стисна здраво устни и поклати глава, предупреждавайки го да не казва нищо. Искаше време, за да проучи спомените и мислите на Вещицата. Нещо витаеше по периферията на съзнанието ѝ, нещо мрачно и грозно, което бе свързано с Гилгамеш и с близнаци. Видя как брат й кимна лекичко, а после погледна пак към скитника.

— Значи… ти си на десет хиляди години? — попита той внимателно.

— Повечето хора се смеят, като им го кажа — рече Гилгамеш. — Но не и вие. Защо?

Джош се ухили.

— През последните два-три дена аз бях пробуден от погребана легенда, яздих дракон и се бих с Рогатия бог. Бях в царство на сенките и видях дърво, голямо колкото света. Гледах как хора се превръщат във вълци и кучета, видях жена с котешка глава… или може би беше котка с човешко тяло. Така че, ако трябва да съм честен, един човек на десет хиляди години не е нещо чак толкова странно. А и всъщност ти си може би най-нормално изглеждащият от всички хора, които срещнахме. Не се обиждай — добави той бързо.

— Не се обиждам — кимна Гилгамеш. — Може да съм на десет хиляди и дори повече години. — После гласът му се промени и изведнъж зазвуча уморено. — Или може да съм просто един смахнат стар глупак. Мнозина са ме наричали така. Макар че всички те вече са мъртви. — Той се ухили, после се завъртя в седалката и почука по разделителното стъкло. — Къде отиваме, Пали?

Сарацинския рицар представляваше неясен силует в полумрака.

— Ами, първо, искахме да те видим…

Гилгамеш се усмихна щастливо.

— … а после, исках да измъкнем тези хора от Острова. Водя ги при Хенджа.

— Хенджа ли? — попита скитникът, като се мръщеше. — Познавам ли го?

— Стоунхендж — обади се Фламел от сенките. — Би трябвало да го познаваш; ти си помогнал да го построят.

Ясните сини очи на Гилгамеш се замъглиха. Той примижа към Алхимика, взирайки се в полумрака.

— Така ли? Не си спомням.

— Било е много отдавна — промърмори Фламел. — Мисля, че си започнал да издигаш камъните преди четири хиляди години.

— А, не, по-стар е — каза изведнъж Гилгамеш и лицето му светна. — Започнах да работя върху това поне хиляда години по-рано. А мястото си беше древно още тогава… — Гласът му се провлачи и той погледна първо към Софи, а после и към Джош. След това се обърна пак към Паламед. — И защо отиваме там?

— Ще се опитаме да задействаме една от старите лей-линии и да измъкнем тези хора от страната.

Гилгамеш кимна.

— Лей-линии. Да, в Солсбъри има много лей-линии. Това беше една от причините да построя портите там. А защо искаме да ги измъкнем от страната?

— Защото тези деца са слънцето и луната — рече Фламел, — с аури от чисто злато и сребро. И Тъмните древни ги преследват. Тази нощ те върнаха на земята един архонт. Преди два дни Нидхьог препускаше из Париж. Знаеш какво означава това.

Нещо в гласа на царя се промени. Той стана студен и делови.

— Вече са изоставили всяка предпазливост. Това означава, че краят иде. И то скоро.

— Идва отново — каза Никола Фламел. Приведе се напред и кехлибарена светлина обля лицето му, придавайки му цвят на стар пергамент; сенките подчертаваха бръчките по челото и торбичките под очите му. — Ти можеш да ни помогнеш да предотвратим това.

— Алхимико! — Очите на Гилгамеш се разшириха и той изсъска тревожно. — Паламед! Какво си направил? — извика с изтънял, безумен глас. — Предал си ме!

Ненадейно в ръката на скитника изникна дълъг нож с черно острие. Той проблесна на светлината, когато Гилгамеш замахна с него към гърдите на Фламел.