Майкъл Скот
Вълшебницата (33)

Глава 33

Яркочервени пламъци се издигаха с рев, пращяха, пукаха и мятаха искри. Мръсен черен мазен дим се кълбеше и виеше в нощния въздух над автомобилното гробище. Джон Дий отметна глава назад и вдиша дълбоко; единственото, което надушваше, бе вонята на горяща гума и петрол, не можеше да долови никаква магия.

— Аз влизам вътре — каза той, като погледна към Бастет.

— Не бих те посъветвала — предупреди го коткоглавата богиня.

— Защо не?

Тъмната древна показа зъбите си в нещо, което би могло да мине за ужасяваща усмивка, и придърпа дългото черно палто по-плътно около тесните си рамене.

— Срамота ще е, ако някой от Дивия лов погрешно те вземе за враг или пък архонтът реши да те направи един от глутницата си. Тази нощ той загуби доста вълци; ще трябва да ги замени.

— Аз не съм съвсем беззащитен, госпожо — рече Дий. Измъкна изпод палтото си каменния меч Екскалибур и закрачи по пустата улица към автомобилното гробище. Спря пред дебелите порти. Тежкият метал бе осеян с дупки от зъбите на тоягата на архонта, а там, където се бе разцепил, бе разтворен и извит като алуминиево фолио. Дий поднесе меча към мястото, където архонтът бе докоснал метала, но не се случи нищо. Ако Кернунос бе използвал някаква магия, Екскалибур щеше да реагира, но острието си оставаше студено и тъмно. Дий кимна; създанието бе разкъсало портите само с груба сила. Той започваше да се чуди колко точно аурална или магическа мощ притежава Кернунос. Легендите разказваха за архонтите — и дори за най-ранните Древни, Великите древни, които дошли след тях — като за великани или ужасни чудовища, а понякога и двете. Но те никога не бяха описвани като магьосници или чародеи. Тези способности бяха развити за първи път от Великите древни.

Дий скри една усмивка; сега, когато подозираше, че Кернунос притежава малка или никаква магическа сила, започваше да се чувства по-уверен. Създанието бе намекнало, че умее да чете мислите му, но можеше и да лъже. Той се опита да си спомни какво точно бе казал архонтът при появата си.

„Мога да чета мислите и спомените ти, Магьоснико. Знам онова, което знаеш и ти. Знам какъв си бил, знам какъв си сега“.

Ами това не означаваше нищо. Кернунос твърдеше, че можеше да прочете мислите на Дий, но не го беше доказал по никакъв начин. Дий знаеше, че неговият Древен господар е осведомил архонта за ситуацията.

„Алхимикът Фламел и децата се намират заедно със Сарацинския рицар и Барда зад стените на импровизираната им метална крепост. Искаш аз и Дивия лов да ти проправим път“.

Тук Кернунос също не бе разкрил нищо ново. Просто повтаряше един факт — факт, който вече бе известен на Дий, — а после съобщаваше заповедите, които е получил от Древния. Само бе накарал думите си да звучат така, като че ли чете мислите на Магьосника.

Доктор Джон Дий се засмя тихо. Създанието определено бе много старо, могъщо и без съмнение смъртоносно. Но изведнъж вече не му се струваше чак толкова страшно.

Той стисна здраво меча и се промуши през отвора в тесния метален проход. Чуваше огъня, който сега бе по-близо, пращеше и фучеше, обагряйки стените в танцуващи и мятащи се сенки. Дий осъзна, че при всяка негова стъпка от земята се вдигат облаци прах. Стисна здраво устни, извади от джоба си една бяла кърпичка и я притисна към устата си; не искаше да вдиша изпепелените останки от Дивия лов. От твърде отдавна беше магьосник, чародей, некромант и алхимик и лесно можеше да си представи що за отвратителни съставки съдържа този прах. Определено не ги искаше в дробовете си.

Земята бе покрита с дървени стрели с каменни върхове, къси арбалетни стрели и копия с листовидни остриета. Тази гледка го върна към младостта му. Той бе присъствал на обсади, бе изучавал военно дело при двора на Елизабет, така че можеше по останките да разбере какво се е случило: защитниците бяха приклещили Дивия лов в тесния проход и бяха превърнали вълците в прах. Зачуди се защо не бяха останали по местата си и не бяха продължили да стрелят надолу към нападателите. „Защото са им свършили мунициите — рече си наум, отговаряйки на собствения си въпрос — и са били принудени да се оттеглят на по-удобна за отбрана позиция“. Под бялата кърпичка устните му се разтеглиха в широка усмивка. Историята го бе научила, че почнат ли веднъж бранителите да отстъпват, обсадата е към края си. Фламел и останалите бяха в капан.

Щом излезе от металния проход, видя горящия ров. Той заобикаляше от всички страни една жалка метална барака по средата на двора. Дий забърза напред; знаеше дузина магии, които щяха да угасят огъня, или пък можеше и да превърне петрола в пясък, а после да използва една персийска магия, която превръщаше пясъка в стъкло.

Алхимикът и близнаците стояха от другата страна на огъня, момчето и момичето — близо един до друг. Светлината на пламъците превръщаше русите им коси в червено-златисти. До тях имаше още двама човеци, единият висок и масивен в черната си броня, другият дребен и крехък в доспехи, съставени от най-разнообразни части. Червенокоси Хрътки на Гавраил, в човешка и в кучешка форма, се бяха струпали около по-дребния мъж, за да го пазят.

Архонтът стоеше очертан на фона на танцуващите пламъци и светлината играеше по разклонените му рога, а зад него остатъците от Дивия лов чакаха търпеливо. Човешките лица на вълците проследиха движението на Дий, докато той вървеше по осеяната с дупки кална земя. Без да мърда тялото си, Кернунос завъртя глава към Магьосника. Очите на Рогатия бог се спряха на каменното острие в ръцете му, от което бе започнал да се точи студен син дим.

— Екскалибур и Кларент заедно на едно и също място — прошепна гласът на Кернунос в черепа на Дий. — Това е наистина паметен миг. Знаеш ли кога за последен път са се събирали тези два меча?

Дий се канеше да му отговори, че и двата меча са били в Париж предния ден, но реши да не казва нищо, което може да подразни създанието. Един ужасяващо мръсен план започваше да се оформя в дълбините на ума му, нещо толкова невъобразимо, че той почти се страхуваше да се съсредоточи върху идеята — просто за в случай че Кернунос наистина можеше да чете мислите му. Застана отляво на архонта, хвана Екскалибур с дясната си ръка и скръсти ръце на гърдите си. Сияещото синьо острие оцвети лявата страна на лицето му в мразовити багри.

— Мисля, че е било тук, в Англия — рече Дий. — Когато Артур се е сражавал със своя племенник Мордред в равнината Солсбъри. Мордред използвал Кларент, за да убие Артур — добави той.

— Аз убих Артур — рече меко Кернунос. — А също и Мордред. Освен това той беше син на Артур, а не негов племенник. — Главата на Рогатия бог се обърна пак към огъня. — Ти си магьосник; предполагам, че можеш да потушиш тези пламъци?

— Разбира се. — Нова миризма се просмука във вече зловонния въздух: сернистата миризма на развалени яйца. — Не можеш ли да минеш през огъня? — попита той, за да провери докъде стигат силите на Рогатия бог.

— В пламъците има метал — рече кратко Кернунос.

Дий кимна. От опит знаеше, че някои метали — особено желязото — са отровни за Древните. А както бе открил току-що, и за архонтите. Зачуди се дали между двете раси има някаква роднинска връзка; винаги бе предполагал, че макар да си приличат, те са отделни раси като Древните и човеците.

— Мога да угася огъня — каза уверено Дий.

Архонтът се приведе напред и зрелият му мирис на гора изведнъж се усили, докато се взираше през огъня. Дий проследи погледа му и откри, че е насочен към момчето, Джош.

— Ти, Магьоснико, можеш да вземеш близнаците и твоите страници. Аз взимам тримата безсмъртни човеци и Хрътките на Гавраил.

— Съгласен съм — каза моментално Дий.

— И Кларент. Взимам Огнения меч.

— Разбира се, че можеш да го вземеш — отвърна Дий без никакво колебание. Умишлено позволи на аурата си да разцъфне жълта и воняща около него, защото знаеше, че ще скрие мислите му. Нямаше намерение да дава меча на Кернунос. Магьосника от векове търсеше меча-близнак на Екскалибур и не смяташе да гледа как той изчезва в някакво далечно царство заедно с Рогатия бог. Планът му изведнъж се избистри. — За мен ще е чест лично да ти поднеса меча.

— Ще ти позволя това — рече архонтът с нотка на надменност в гласа.

Дий се поклони, за да не види съществото триумфа в очите му. Той щеше да застане пред архонта с Екскалибур в дясната си ръка и Кларент в лявата. Щеше да се поклони на Рогатия бог, да пристъпи напред… а после да забие и двата меча в него. От вълнение сярната аура на Магьосника се разгаряше все по-ярко и по-ярко. Какво ли щеше да почувства, какво ли щеше да научи, какво ли щеше да узнае, след като убие архонта?