Майкъл Скот
Вълшебницата (49)

Глава 49

След като слънцето залезе, температурите рязко паднаха, а бризът, духащ откъм залива на Сан Франциско, бе студен и пропит с мирис на сол. От мястото си на вишката над кея Пернел се взираше надолу към острова. Макар че носеше няколко ката дрехи и бе събрала всички одеяла от килиите, за да се увие с тях, пак мръзнеше. Пръстите на ръцете и краката й бяха толкова вдървени, че изобщо не ги чувстваше, и бе захапала силно едно одеяло, за да не й тракат зъбите.

Не смееше да използва аурата си, за да се сгрее — сфинксът се бе освободил от своята ледена гробница и кръстосваше из острова.

Пернел бе стояла пред пашкула на Ареоп-Енап, опитвайки се да види някакви следи от движение, когато усети в соления въздух характерната миризма на създанието — зловонна смес от змия, лъв и стари пера. Миг по-късно Де Аяла изникна пред нея.

— Знам — каза тя, преди призракът да успее да заговори. — Всичко готово ли е?

— Да — отвърна той кратко. — Но сме опитвали това и по-рано…

Усмивката на Пернел беше сияйна.

— Сфинксовете са могъщи и ужасяващи… но не са особено умни. — Тя уви едно одеяло по-плътно около раменете си и потрепери от студ. — Къде е той сега?

— Върви през руините на къщата на надзирателя. Сигурно там са останали следи от миризмата ти. Не искам да те обидя, мадам — добави той бързо.

— Не се обиждам. Това е една от причините, поради които избрах да остана навън тази нощ. Надявам се, че силният вятър ще отвее всякаква миризма.

— Планът е добър — съгласи се Де Аяла.

— А как изглежда той? — попита Вълшебницата. Потупа дебелия пашкул на Ареоп-Енап, после се обърна и тръгна бързо.

Призракът се усмихна щастливо.

— Недоволен.

Сфинксът вдигна грамадната си лапа и я постави бавно на земята. Трепна, щом най-необикновеното чувство — болка — се стрелна нагоре по крака му. Не го бяха ранявали от три века. Всяка рана щеше да се изцери, порязванията и натъртванията щяха да изчезнат бързо, но споменът за наранената му гордост никога нямаше да го напусне.

Той беше надвит. От един човек.

Сфинксът изпъна тънката си шия и вдиша дълбоко. Дългият му черен раздвоен език се подаде измежду човешките устни и затрепка, вкусвайки въздуха. Ето я: следа, съвсем лек намек за човек. Но тази сграда нямаше покрив и бе открита за стихиите, непрестанно брулена от морските ветрове, така че следата бе съвсем слаба. Човешката жена се бе намирала тук. Създанието отиде тихо до един прозорец. Точно тук, само че не много скоро. Раздвоеният език близна тухлите. Беше опирала на това място ръката си. Главата му се завъртя към големия отвор в стената. А после жената бе излязла в нощта.

Красивото човешко лице на сфинкса се намръщи. Той прибра опърпаните орлови криле плътно към тялото си и се измъкна от съборената къща навън в хладната нощ.

Не можеше да усети аурата на жената. Нито пък да надуши плътта й.

Въпреки това Вълшебницата трябваше да е на острова; нямаше как да избяга. Сфинксът бе видял нереидите във водата и бе усетил рибешката миризма на Морския старец да витае във въздуха. Бе забелязал Богинята-врана, кацнала на върха на фара като зловещ ветропоказател, но макар че я повика на няколко езика, включително на изчезналия език на Дану Талис, създанието не отговори. Това не обезпокои сфинкса; някои Потомци, като самия него, предпочитаха нощта, а други излизаха по светло. Богинята-врана вероятно спеше.

Въпреки огромното си тяло, той се спусна пъргаво към пристана, тракайки с нокти по камъните. И тук улови съвсем слаб дъх на човек, мирис на сол и месо.

А после я видя.

Движение, сянка, намек за дълга коса и диплеща се рокля.

С ужасяващ крясък на триумф, сфинксът се втурна след жената. Този път нямаше да му се изплъзне.

От високия си наблюдателен пост Пернел гледаше как сфинксът тича подир призрака на отдавна мъртвата жена на надзирателя.

Пред нея в нощта изплуваха съвсем слабите очертания на лицето на Де Аяла, малко повече от блещукащо раздвижване във въздуха.

— Призраците на Алкатраз са на мястото си. Ще отведат сфинкса към далечния край на острова и ще го задържат там до разсъмване. Сега почивай, мадам; поспи, ако можеш. Кой знае какво ще ни донесе утрото?