Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2010)

Издание:

Майкъл Скот. Вълшебницата

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Коректор: Юлиана Василева

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 24

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“

Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

© Иван Костадинов Иванов, преводач, 2010 г.

с/о Литературна агенция „Антея Райтс“, София

ISBN 978–954–26–0877–6

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Отвън дългата метална постройка насред калния двор изглеждаше разнебитена и западнала, но както всичко друго в автомобилното гробище това бе само фасада. Отвътре беше спретната и безупречно чиста. Единият край на стаята се използваше за готвене и хранене; имаше мивка, хладилник и печка, разположени до една маса. Средната част съдържаше бюро с няколко плота, върху което стоеше компютър, свързан с два еднакви екрана, докато в далечния край на бараката имаше голям плоскоекранен телевизор с две кожени кресла срещу него. Върху три ниски метални етажерки бяха наредени десетки дивидита.

Когато близнаците влязоха вътре, следвайки Шекспир, те моментално осъзнаха, че са се озовали насред разгорещен спор. Фламел и Паламед стояха в двата края на малката дървена кухненска маса. Рицарят бе скръстил ръце на широките си гърди, а Алхимика бе свил дланите си в юмруци. Въздухът киселееше от миризмата на смесените им аури.

— Мисля, че трябва да изчакате отвън — рече тихо Никола, като изгледа Джош и Софи, а после се обърна пак към рицаря. — Ще свършим след няколко минути.

Софи понечи да излезе, но Джош я бутна навътре в бараката.

— Не. Мисля, че трябва да изчакаме тук — каза той твърдо. Изгледа поред Паламед и Алхимика. — Ако имате да казвате нещо, трябва да го кажете пред нас. В края на краищата става дума за нас, нали? — Той хвърли кос поглед към сестра си. — Ние сме… как се казва? — попита той.

— Катализаторът — помогна му тя.

Джош кимна.

— Катализаторът — повтори той, макар че не търсеше точно тази дума. Огледа се из стаята, като очите му се задържаха за по-дълго върху компютъра, а после се обърна към близначката си. — Много е гадно, когато възрастните те отпращат от стаята, за да говорят за теб, нали?

Софи се съгласи.

— Гадно е.

— Ние не говорехме за вас — каза бързо Фламел. — Всъщност това няма нищо общо с вас. Става дума за една дребна недовършена работа между господин Шекспир и мен.

— В момента — рече Джош и пристъпи по-навътре в стаята, съсредоточен върху това да запази гласа си равномерен и да му попречи да затрепери, — кажи-речи всичко, което се случва, ни засяга. — Той погледна право в Алхимика. — Ти едва не ни уби. Ти промени живота ни без… безвъз… безвъзвр…

— Безвъзвратно — каза Софи.

— Безвъзвратно — повтори Джош. — Така че ако вие двамата имате някакъв проблем, този проблем е и наш, затова трябва да знаем за него.

Софи сложи ръка върху рамото на Джош и го стисна окуражително.

Паламед се ухили и зъбите му се белнаха за миг.

— Момчето има характер. Това ми харесва.

Лицето на Никола бе застинало в безизразна маска, но бледите му очи бяха потъмнели. Една вена туптеше на челото му. Той скръсти ръце на гърдите си и кимна към Паламед.

— Е, щом трябва да знаете, нямам никакви разногласия със Сарацинския рицар. — Той помръдна леко глава, за да посочи към дребния мъж в оцапан комбинезон, който сега стоеше пред отворения хладилник и вадеше торбички с плодове. — Имам проблем с този човек. Голям проблем.

Шекспир не му обърна внимание.

— Какво ще ядете? — попита той, като гледаше към близнаците. — Знам, че не искате никакво месо, но имаме много плодове, пресни, от тази сутрин. А одеве Паламед взе хубава риба от рибния пазар „Билингсгейт“. — Той постави няколко торбички с плодове в мивката, а после завъртя кранчето докрай. Водата забумтя в металната мивка.

— Само плодове — каза Софи.

Паламед изгледа близнаците.

— Този спор няма нищо общо с вас — каза той. — Започнал е още преди векове. Но, да, съгласен съм, че вие сте засегнати от него. Всички сме засегнати. — Паламед се обърна пак към Алхимика. — Ако искаме да оцелеем, трябва да се откажем от старите си спорове и навици. Само че — продължи той — предлагам да обсъдим това, след като хапнем.

— Искаме някои отговори сега — каза Джош. — Писна ни да се отнасят с нас като с деца.

Рицарят се поклони и погледна към Алхимика.

— Те имат право на отговори.

Никола Фламел разтърка лицето си с длани. Под очите му имаше тъмни кръгове, а бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки. Софи забеляза, че върху опакото на ръцете му са започнали да се появяват петънца. Алхимика бе казал, че ще старее със скорост поне година за всеки изминал ден, но тя си помисли, че изглежда най-малко десет години по-стар, отколкото преди седмица.

— Преди да продължим — рече Никола и от умората френският му акцент личеше много по-ясно, — трябва да призная, че ми е неудобно да обсъждам каквото и да било пред… — Той вдигна глава и погледна към Шекспир. — … този човек.

— Но защо? — попита смутено Софи. Издърпа един дървен стол и се тръшна на него. Джош се разположи на съседния. Рицарят постоя още за миг, после също седна. Само Алхимика и Барда останаха прави.

— Той предаде Пернел и мен — изръмжа Фламел. — Продаде ни на Дий.

Близнаците се извърнаха да погледнат към Барда, който подреждаше в чинии грозде, ябълки, круши и череши.

— Дотук е вярно — рече той.

— Заради него Пернел бе ранена и едва не умря — сопна се Алхимика.

Близнаците погледнаха пак към Барда. Той кимна.

— Беше през 1576-а — каза тихо Шекспир, като вдигна поглед от масата. Бледосините му очи бяха уголемени зад очилата и изглеждаха пълни със сълзи.

Изумен, Джош се дръпна назад.

— Дърлите се за нещо, което е станало преди повече от четиристотин години? — попита той невярващо.

Шекспир се обърна и заговори направо на Софи и Джош.

— Бях само на дванадесет; по-малък, отколкото сте вие сега. — Устните му трепнаха, разкривайки пожълтелите му зъби. — Направих грешка — ужасна грешка — и в продължение на векове плащах за нея. — Той погледна пак към Фламел. — Аз бях даден за чирак на Алхимика. Той имаше малка книжарничка в Стратфорд, където отраснах.

Джош се обърна да погледне към Никола.

— Отношението му към мен не бе добро.

Главата на Фламел се вдигна рязко и той отвори уста да отвърне, но Шекспир продължи.

— Аз не бях необразован; бях ходил в кралското Ново училище и можех да чета и пиша на английски, латински и гръцки. Дори на онази ранна възраст знаех, че искам да стана писател, затова убедих баща си да ми намери място в книжарницата на господин Флеминг. — Сега очите на Шекспир бяха втренчени в Алхимика, а езикът му и дори акцентът му се промениха, станаха старомодни, почти архаични. — Исках да чета, да се уча и да пиша; а господин Флеминг ме караше да мета пода, да изпълнявам поръчки, да разнасям пакети книги из града.

Алхимика отвори пак уста, но я затвори, без да каже нищо.

— А после в Стратфорд се появи доктор Дий. Трябва да знаете, че тогава той беше прочут човек. Бе служил на две кралици, Мери и Елизабет, и бе успял да запази главата на раменете си, което в онези времена представляваше немалък подвиг. Беше близък с Елизабет — казваха, че дори избрал датата на коронацията й. Славеше се, че притежава най-голямата библиотека в цяла Англия — продължи Шекспир, — така че беше съвсем естествено да посети книжарницата на Флеминг. Но не щеш ли, семейство Флеминг, които рядко напускаха дома си и никога — града, в този ден не си бяха вкъщи. В книжарницата се разпореждаше един от техните помощници, мъж с конско лице, чието име така и не можах да запомня.

— Себастиан — каза тихо Фламел.

Влажните очи на Шекспир се втренчиха в лицето на Алхимика и той кимна.

— А, да, Себастиан. Но Дий не се интересуваше от него. Той подхвана разговор с мен, първо на английски, после на латински и на гръцки. Поиска да му препоръчам книга — предложих му „Медея“ на Овидий, която той купи, — а после ме попита дали съм доволен от настоящото си положение. — Бледосините очи на Шекспир се впиха в тези на Фламел. — Казах му, че не съм. Затова той ми предложи да стана негов чирак. При възможността да избирам между ниското положение на книжарски помощник и чирак на един от най-могъщите мъже в Англия, как можех да му откажа?

Джош кимна. Той самият щеше да направи същия избор.

— И така станах чирак на Дий. А може би и нещо повече: дори започнах да вярвам, че той гледа на мен като на син. Това, което не може да се отрече, е, че той ме създаде.

Объркана, Софи се приведе напред над масата.

— Как така той те е създал?

Очите на Шекспир бяха засенчени от тъга.

— Дий видя нещо в мен — глад за силни усещания, копнеж за приключения — и ми предложи да ме обучава и образова в области, в които семейство Флеминг — Фламел — не искаха или не можеха да го направят. Верен на своята дума, Магьосника ми показа много чудеса. Отведе ме в непонятни светове, подхранваше въображението ми, даваше ми достъп до изумителната си библиотека, откъдето придобих език, чрез който да въплътявам и описвам видените от мен светове. Благодарение на доктор Джон Дий аз станах писателят Уилям Шекспир.

— Пропусна момента, когато той поиска да се вмъкнеш в дома ни посред нощ и да откраднеш Сборника — рече ледено Никола Фламел. — А когато опитът ти се провали, той ни обвини, че сме испански шпиони. Петдесет от хората на кралицата обкръжиха книжарницата и ни нападнаха без предупреждение. Себастиан бе ранен, а Пернел беше улучена в рамото от мускетен куршум, който едва не я уби.

Шекспир слушаше думите и кимаше много бавно.

— Ние с Дий не бяхме в Стратфорд, когато това се е случило, и аз узнах за него след много, много дълго време — каза той с дрезгав шепот. — А тогава, разбира се, беше твърде късно. Бях омаян от магията на Дий: той ме беше убедил, че мога да стана писател, какъвто исках да бъда. Макар да звучеше невъзможно, аз му вярвах. Баща ми бе производител на ръкавици и търговец на вълна; в семейството ми нямаше никакви писатели, поети или драматурзи. — Той поклати леко глава. — Може би трябваше да поема фамилния бизнес от баща си.

— Тогава светът щеше да е по-бедно място — каза тихо Паламед. Сарацинския рицар наблюдаваше внимателно Шекспир и Алхимика.

— Ожених се. Родиха ми се деца — продължи Шекспир по-бързо, съсредоточен вече само върху Фламел. — Първо, момиче, моята прекрасна Сузана, а две години по-късно близнаците, Хамнет и Джудит.

Софи и Джош се поизправиха и се спогледаха бързо; дори не бяха чували за близнаците на Шекспир.

Настъпи дълга пауза. Накрая безсмъртният бард си пое дълбок, накъсан дъх, разпери дългопръстите си длани върху дървената маса и се втренчи настойчиво в тях.

— Тогава разбрах защо Дий се интересуваше от мен. Някак си бе узнал, че ще имам близнаци, и вярваше, че това ще са близнаците от легендата, чието идване се предрича в Сборника. През 1596-а аз бях в Лондон и вече не живеех у дома в Стратфорд. Дий посетил жена ми и й предложил да образова близнаците. Тя глупаво се съгласила, макар че по онова време вече бяха започнали да се носят грозни слухове за доктора. Няколко дни по-късно той се опитал да пробуди Хамнет. Пробуждането го уби — завърши Шекспир простичко. — Синът ми беше на единадесет години.

В последвалата дълга тишина никой не продума. Чуваше се само трополенето на дъжда по металния покрив.

Най-сетне Шекспир вдигна поглед и се втренчи във Фламел. Очите му бяха плувнали във влага и по бузите му се стичаха сълзи. Той заобиколи масата, докато застана точно пред Алхимика.

— Едно неразумно момче те предаде от невежество и глупост. В крайна сметка платих за това свое деяние с живота на сина си. Никола, аз не съм твой враг. Мразя Дий по начин, който ти не би могъл ни най-малко да проумееш. — Шекспир сграбчи ръката на Алхимика и пръстите му се впиха в нея. — Дълго време чаках нашата среща. Ние двамата знаем за Магьосника повече, отколкото всеки друг на тази планета. Уморих се да бягам и да се крия. Време е да обединим своите знания, да започнем да си сътрудничим. Време е да тръгнем в настъпление срещу Дий и неговите Тъмни древни. Какво ще кажеш? — попита той.

— Стратегията е добра — каза Джош, преди Фламел да успее да отговори. Още докато го изричаше, бе наясно, че няма представа за какво приказва. Това бяха думи на Марс. — Цял живот си бягал; Дий не би очаквал да смениш тактиката.

Паламед облегна огромните си ръце върху масата.

— Момчето е право — въздъхна той. — Магьосника на практика ви е приклещил тук, в Лондон. Ако побегнете, ще ви хване.

— Ако останем, пак ще ни хване — рече бързо Джош.

Никола Фламел огледа всички около масата. Личеше си, че е притеснен от чутото.

— Не съм сигурен… — рече той накрая. — Да можех само да говоря с Пернел; тя щеше да знае какво да правим.

Шекспир се ухили радостно за първи път, откакто бяха пристигнали.

— Мисля, че можем да го уредим.