Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2010)

Издание:

Майкъл Скот. Вълшебницата

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Коректор: Юлиана Василева

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 24

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“

Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

© Иван Костадинов Иванов, преводач, 2010 г.

с/о Литературна агенция „Антея Райтс“, София

ISBN 978–954–26–0877–6

История

  1. — Добавяне

Глава 41

— Има ли някой, към когото можеш да се обърнеш за помощ? — попита Хуан Мануел де Аяла.

— Не съм сигурна. — Пернел се бе облегнала на едно дървено перило, почти точно над официалната табела, която приветстваше посетителите на острова.

ЗАТВОР НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ОСТРОВ АЛКАТРАЗ, ПЛОЩ 12 АКРА.

2.5 КИЛОМЕТРА ДО ТРАНСПОРТНИЯ ПРИСТАН.

ДОПУСКАТ СЕ САМО ПРАВИТЕЛСТВЕНИ СЪДОВЕ.

ОСТАНАЛИТЕ ТРЯБВА ДА ПОДДЪРЖАТ ДИСТАНЦИЯ 200 МЕТРА.

НИКОЙ НЕ СЕ ДОПУСКА НА БРЕГА БЕЗ ПРОПУСК.

Над табелата с червена боя бяха изписани думите „Индианци, добре дошли“, а под нея с по-големи, избледнели червени букви пишеше „Индианска земя“. Пернел знаеше, че тези надписи датират от 1969-а, когато Американското индианско движение бе окупирало Алкатраз.

Вълшебницата бе прекарала остатъка от следобеда в методично обикаляне из острова, търсейки някакъв начин да избяга. Нямаше лодки, макар че дървеният материал беше в изобилие и тя за кратко се замисли дали да не направи сал, като използва кърпи и одеяла от експонатите в килиите, за да привърже дървото. Смяташе се, че през 1962-а трима затворници са избягали, като построили собствен сал. Но Пернел знаеше, че нищо няма да мине покрай Нерей и свирепите му дъщери. От мястото си на втория етаж на пристана, над книжарницата, тя можеше да види как главите на нереидите се полюшват върху водата точно пред нея, а дългите им коси се стелят зад тях като водорасли. Отдалеч може да приличаха на тюлени, но за разлика от тях бяха неподвижни и я пронизваха със студени, немигащи очи. От време на време Пернел зърваше острите им зъби, докато дъвчеха още мятащи се риби. Без съмнение бяха чули какво е направила на баща им.

При своята обиколка из острова тя бе намерила дрехи и сега носеше комплект груби затворнически панталони и риза, които бяха поне с два размера по-големи и я дращеха навсякъде. Те представляваха част от експозицията, която по-рано бе посрещала многобройните посетители на острова. Но от месеци насам, след като компанията на Дий го бе купила, на Алкатраз не бяха идвали посетители. Пернел откри, че много от килиите са украсени с артефакти и предмети, принадлежали някога на затворниците. Докато обикаляше килиите, бе намерила тежко черно палто и го беше взела. Макар да миришеше на мухъл и да бе леко влажно, беше далеч по-топло от леката й копринена рокля и това означаваше, че няма да й се налага да хаби от енергията си, за да се сгрява. Не беше открила никаква храна, но намери в кухнята прашна метална купа и след като я почисти, можеше да я напълни с вода от многото дъждовни локви на острова. Водата имаше лек привкус на сол, но не чак толкова, че да й прилошее.

Към края на следобеда Пернел стигна до пристана, където всички посетители на Алкатраз — затворници и туристи — бяха започвали и завършвали пътуването си. Отляво на книжарницата намери стълбище, което водеше към втория етаж, и се изкачи по него. Сега стоеше, подпряна на перилото, и се взираше над вълните. Градът се намираше мъчително близо, само на около два километра и половина. Пернел бе израснала на студения северозападен бряг на Франция, в Бретон. Беше добра плувкиня и обичаше водата, но не можеше и дума да става за плуване в коварните и мразовити води на залива — дори там да не я чакаха Нерей и дъщерите му. Тя осъзна, че е трябвало да се научи да лети, докато беше в Индия по време на Моголската империя[1].

Вълните се разбиваха в пристана, вдигайки сребристобели пръски ВИСОКО във въздуха… и от тези блестящи капчици се оформи призракът на Де Аяла.

— Трябва да има някой в Сан Франциско, когото можеш да повикаш на помощ — каза той. — Може би някой друг безсмъртен?

Пернел поклати глава.

— Двамата с Никола винаги сме живели уединено. Нали помниш, че повечето безсмъртни са слуги или дори роби на Тъмните древни.

— Със сигурност не всички безсмъртни са обвързани с Древен — каза Де Аяла.

— Не всички — съгласи се тя. — Ние не сме; нито пък Сен Жермен или Жана. Чувала съм слухове и за други като нас.

— А може ли някой от тези други да живее в Сан Франциско? — настоя той.

— Сан Франциско е голям град. Безсмъртните предпочитат големите градове с постоянно менящо се население, където е по-лесно да останат анонимни и незабележими. Така че, да, трябва да има някой.

Призракът се премести от лявата й страна и зарея поглед.

— Би ли познала друг безсмъртен, ако се разминеш с него на улицата?

— Аз — да. — Пернел се усмихна. — Никола може и да не го познае.

Призракът се плъзна точно пред Вълшебницата.

— След като не сте имали контакт с други като вас в града, как ви е открил Дий?

Пернел сви рамене.

— Добър въпрос, нали? Ние винаги сме изключително внимателни, но Дий има шпиони навсякъде и ни намира, рано или късно. Всъщност изненадана съм, че успяхме да останем скрити толкова задълго.

— Но имате приятели в града, нали? — продължи настойчиво призракът.

— Познаваме някои хора — рече Пернел, — но не много и не особено добре. — Тя отметна редките кичури посребрена коса от лицето си и присви очи срещу мъртвия моряк. В светлината на следобедното слънце Де Аяла беше почти невидим. Само една трептяща сянка във въздуха и неясни воднисти очи издаваха местоположението му. — От колко време си призрак? — попита тя.

— Повече от двеста години…

— И през цялото това време някога искало ли ти се е да беше безсмъртен?

— Никога не ми е минавало през ума — рече бавно призракът. — Имало е моменти, когато ми се е искало да съм още жив. В дните, когато в залива пада мъгла или пък вятърът носи водните пръски във въздуха, ми се е искало да имам физическо тяло, за да ги усетя. Но не съм сигурен дали бих желал да съм безсмъртен.

— Безсмъртието е проклятие — рече твърдо Пернел. — Разбива ти сърцето. Не можеш да си позволиш да се сближиш с хората. Самото ни присъствие е опасно за тях. Дий е сривал със земята цели градове, в опитите си да ни залови, предизвиквал е пожари и глад, дори земетресения, мъчейки се да ни спре. Двамата с Никола прекарахме живота си в бягане, криене и спотайване в сенките.

— Ти не си искала да бягаш, така ли? — попита призракът.

— Трябваше да останем и да се бием — кимна Пернел. Опря лакти на дървеното перило и се загледа надолу към пристана. Въздухът трептеше и за миг тя зърна безчет фигури в костюми и униформи от миналото, тълпящи се по кея. Вълшебницата се съсредоточи и призраците на Алкатраз изчезнаха. — Трябваше да се бием. Можехме да спрем Дий. Имахме възможност да го сторим през 1945-а в Ню Мексико, а двадесет години по-рано, през 1923-а, в Токио, той беше в ръцете ни, изтощен почти до смърт след земетресението, което бе предизвикал.

— Защо не го направихте? — попита Де Аяла.

Пернел огледа опакото на дланите си, изучавайки новите бръчки по някога гладката кожа. Синьо-зелените старчески вени вече се виждаха ясно; вчера ги нямаше.

— Защото Никола каза, че тогава няма да сме по-добри от Дий и другите като него.

— А ти не беше съгласна?

— Чувал ли си някога за един италианец на име Николо Макиавели? — попита Пернел.

— Не съм.

— Блестящ ум, хитър и безмилостен. Сега, за съжаление — и за голямо мое учудване, — работи за Тъмните древни — каза Вълшебницата. — Но преди много години беше казал нещо като „ако трябва да нараниш някого, нарани го толкова силно, че да няма нужда да се боиш от отмъщението му“.

— Не ми звучи като особено добър човек — рече Де Аяла.

— Не е. Но е прав. Преди три века безсмъртният човек Темуджин[2] предложи да затвори Дий в някое далечно Сенкоцарство вовеки веков. Трябваше да се съгласим.

— И ти искаше да го направите? — попита Де Аяла.

— Да, аз бях за това да го затворим в Сенкоцарството на Монголската империя на Темуджин.

— Но съпругът ти отказа?

— Никола заяви, че нашата задача е да пазим Сборника и да открием близнаците от пророчеството, а не да воюваме с Тъмните древни. Но няма да отрека, че щеше да ни е по-лесно, ако Дий не ни преследваше постоянно. В Токио имахме възможност да го лишим от силите му, от паметта му и може би дори от безсмъртието му. Тогава той нямаше да е заплаха за нас. Трябваше да го направим.

— Но това щеше ли да спре Тъмните древни? — попита призракът.

Пернел се замисли за момент.

— Щеше да им причини някои неудобства, да ги забави малко, но не, нямаше да ги спре.

— Вие двамата щяхте ли да имате възможност да изчезнете напълно?

Усмивката на Пернел бе горчива.

— Вероятно, не. Където и да отивахме, по някое време ни се налагаше да продължим нататък. Винаги — рано или късно — се местехме. — Тя въздъхна. — Задържахме се прекалено дълго в Сан Франциско. Даже собственичката на кафенето, намиращо се срещу нашата книжарница, беше започнала да коментира липсата на бръчки по кожата ми. — Пернел се изсмя. — Без съмнение си мисли, че си инжектирам ботокс. — Тя вдигна ръце пред себе си и ги огледа критично. — Чудя се какво ли би казала, ако ме види сега?

— Тази жена приятелка ли ти е? — попита бързо Де Аяла. — Дали ще може да помогне?

— Тя ми е позната, не приятелка. Освен това е обикновен човек. Няма как дори да се опитам да й обясня и най-малката частица от това — каза Пернел. — Така че, не, няма да я помоля за помощ. Само ще я изложа на опасност.

— Помисли, мадам, помисли: трябва да има някой, към когото можеш да се обърнеш — настоя отчаяно Де Аяла. — Някой Древен, който е благоразположен към делото ви, или безсмъртен, който не е свързан с Тъмните древни? Дай ми име. Нека отида и ги намеря. Колкото и да си силна и могъща, не можеш да устоиш сама на сфинкса, Морския старец и чудовищата в килиите. А онзи, който прати мухите сутринта, със сигурност ще опита нещо ново, нещо още по-смъртоносно.

— Знам — каза Пернел мрачно. Загледа се в нереидите в морето и остави мислите си да се зареят. Трябваше да има безсмъртни в Сан Франциско — всъщност тя знаеше, че има; по-рано днес бе уловила беглия образ на младолик момък с мъртви очи, който се взираше в нея. Той използваше ясновидска купа, за да я наблюдава. Устните на Вълшебницата се извиха в усмивка; вече нямаше да използва тази купа. В него обаче имаше нещо — нещо диво и смъртоносно в начина, по който се движеше и я гледаше, и то й напомни за…

— Има някой — рече тя внезапно. — Тя е живяла тук в продължение на десетилетия; обзалагам се, че познава всеки Потомък и Древен в града. Тя ще знае на кого можем да се доверим.

— Нека отида при нея — рече Де Аяла. — Мога да й кажа къде си.

— О, тя в момента не е в Сан Франциско — усмихна се Пернел. — Но това няма значение.

Призракът изглеждаше озадачен.

— Тогава как ще се свържеш с нея?

— Ще използвам ясновидство.

— И кого ще търсиш? — попита любопитно призракът.

— Девата-воин, Скатах Сянката.

Бележки

[1] Ислямска империя на територията на днешна Индия през 16–19 век. — Б.пр.

[2] По-известен като Чингис хан. — Б.пр.