Майкъл Скот
Вълшебницата (59)

Глава 59

— … Сега? — довърши Скатах.

После затвори очи, притисна едната си ръка към стомаха, а другата — към устата, и падна на колене. Усети как светът се наклони и преодоля желанието си да повърне, а след това изведнъж осъзна, че е коленичила върху мека пръст. Все така със стиснати очи, тя опипа земята и усети под пръстите си висока трева. После силни ръце я вдигнаха на крака и хладни длани обгърнаха лицето й. Скатах отвори очи и видя лицето на Жана на сантиметри от своето. Изящната уста на французойката бе извита в усмивка.

— Как се чувстваш? — попита тя на френски.

— Гади ми се.

— Ще оживееш — изсмя се Жана. — Някога казвах на войниците си, че ако още чувстват болка, значи са живи.

— Обзалагам се, че са те обичали — промърмори Скатах.

— Всъщност да, всички — каза Жана.

— Е, значи не паднахме в слънцето. — Скатах се изправи и се огледа. — Успяхме — прошепна тя. — Хубаво е да се върнеш у дома.

— У дома ли? — попита Жана.

— От доста време живея на Западния бряг; Сан Франциско за мен е дом също толкова, колкото и всяко друго място. Някога ми казаха, че ще умра в пустиня, затова винаги избирам да живея по крайбрежието.

Двете жени стояха на полегатия склон на една планина. След влажния и замърсен парижки въздух хладният ветрец бе приятен, напоен с мириса на растителност, и макар че когато напуснаха Париж преди миг, там беше ранен следобед, на Западния бряг на Америка слънцето още не бе изгряло.

— Колко ли е часът? — запита се на глас Скати.

Жана погледна часовника си и го нагласи по тукашното време.

— Пет без десет сутринта. — Тя кимна на изток, където небето започваше да избледнява към лилаво, макар че над главите им бе още черно, осеяно с неясни далечни звезди. По-надолу по склона се бе събрала гъста сиво-бяла мъгла. — Слънцето ще изгрее след около час. — Французойката се обърна да огледа планинския склон, който едва се виждаше в полумрака. — Значи това е връх Тамалпайс. Мислех, че ще е… по-голям.

— Добре дошла на връх Там — каза Скати и белите й зъби проблеснаха, — едно от любимите ми места в Америка. — Тя посочи към пелената от гъста мъгла. — Намираме се на около двадесет и пет километра северно от Сан Франциско и Алкатраз. — Сянката намести раницата по-удобно на гърба си. — Можем да изтичаме…

— Да тичаме! — изсмя се Жана. — Последното, което ми каза Франсис, беше, че ти вероятно ще искаш да тичаш до града. Ще наемем кола — заяви тя твърдо.

— Наистина не е толкова далеч… — възрази Скати, а после млъкна.

Точно под тях някаква огромна фигура се движеше през мъглата и я караше да се завихря.

— Жана… — започна Сянката.

Появиха се още фигури, а после изведнъж мъглата се разтвори като съдрана завеса и разкри огромно стадо рошави мастодонти, които пасяха в подножието. После Девата-воин зърна две саблезъби котки, легнали по корем във високата трева, които наблюдаваха напрегнато стадото, а опашките им потрепваха.

Жана още гледаше към планината. Извади мобилния телефон от джоба си и натисна бутона за бързо набиране.

— Само ще кажа на Франсис, че сме пристигнали… — Вдигна телефона към ухото си, а после погледна екрана. — О, няма сигнал. Скати, колко време ще ни трябва, за да стигнем до…? — Шокираното изражение върху лицето на приятелката й я накара да се обърне, за да види в какво се е загледала тя.

Отне й около секунда, докато очите й възприемат мащаба на мастодонтското стадо, което се движеше бавно през утринната мъгла. Смътно движение привлече вниманието й и тя вдигна поглед: три гигантски кондора се рееха високо над главите им, понесени безшумно върху невидими потоци топъл въздух.

— Скатах! — прошепна ужасено Жана. — Къде сме?

— Не къде, а кога. — Лицето на Сянката стана ъгловато и грозно, а очите й заблестяха зелени и безжалостни. — Лей-портали. Мразя ги! — Една от големите котки вдигна глава и се прозя, показвайки блестящите си осемнадесетсантиметрови зъби. Девата-воин се втренчи в нея и я накара да се сниши отново. — Може да сме на връх Тамалпайс, но това не е двадесет и първи век. — С широк жест тя посочи мастодонтите, тигрите и кондорите. — Знам какви са тези твари: те са мегафауна^[1]. И са от епохата на плейстоцена.

— Как… как ще се върнем… в нашето време? — прошепна Жана, явно разтревожена.

— Няма да се върнем — рече мрачно Скати. — Заседнали сме тук.

Първата мисъл на Жана беше за Вълшебницата.

— Ами Пернел? — Французойката се разплака. — Тя ни очаква. Разчита на нас.

Скати притегли Жана в обятията си и я прегърна силно.

— Може да чака дълго — рече тя мрачно. — Жана, ние сме се върнали във времето може би с милион години. Вълшебницата е сама.

— И ние също — изхлипа Жана.

— Не съвсем. — Скати се ухили. — Аз си имам теб, а ти си имаш мен.

— Какво ще правим? — попита безсмъртната французойка, като ядосано избърса сълзите си.

— Това, което сме правили винаги: ще оцеляваме.

— Ами Пернел? — попита Жана.

Но Скатах нямаше отговор на това.