Майкъл Скот
Вълшебницата (3)

Глава 3

Огромната трапезария сияеше, огряна от следобедното слънце. Косите лъчи позлатяваха полираната дървена ламперия и се отразяваха от лъснатия под, хвърляха ярки отблясъци по бронята в ъгъла и нашарваха с цветни петна кутиите за монети, които съдържаха повече от две хилядолетия човешка история. Едната стена бе изцяло покрита с маски и шлемове от всички епохи и континенти, и празните им прорези за очи се взираха надолу към стаята. Маските ограждаха маслена картина от Санти ди Тито^[1], която бе открадната от „Палацо Векио“^[2] във Флоренция преди векове. Картината, която висеше сега във Флоренция, беше идеален фалшификат. В средата на стаята имаше голяма, покрита с белези маса, която някога бе принадлежала на рода на Борджиите. Около нея бяха наредени осемнадесет старинни стола с високи облегалки. Само два от тях бяха заети, а върху масата нямаше нищо, с изключение на един голям черен телефон, който изглеждаше не на място в пълната с антики стая.

От едната страна на масата седеше доктор Джон Дий. Той беше дребен англичанин с бледа кожа и сиви очи. Носеше обичайния си тъмносив костюм и единственият цвят по него бе шарката от мънички златни коронки върху сивата му папийонка. Той обикновено носеше стоманеносивата си коса, вързана на конска опашка, но сега тя падаше свободно по раменете му и долният й край докосваше триъгълната му козя брадичка. Ръцете му в тъмни ръкавици бяха спокойно отпуснати върху дървената маса.

Срещу Джон Дий седеше Николо Макиавели. Разликата във външността на двамата бе поразителна. Докато Дий бе нисък и блед, Макиавели бе висок, с тъмен загар, който подчертаваше единственото общо между двамата мъже — студените сиви очи. Снежнобялата коса на Макиавели бе ниско подстригана, той винаги бе гладко избръснат. Предпочиташе по-елегантния стил на обличане. Черният му костюм и бялата копринена риза очевидно бяха шити по поръчка, а тъмночервената му вратовръзка бе прошарена с нишки чисто злато. Картината, висяща на стената зад него, бе неговият портрет и сега италианецът изглеждаше малко по-стар от момента, в който бе нарисуван, преди повече от петстотин години. Николо Макиавели се бе родил през 1469-а; технически погледнато беше с петдесет и осем години по-стар от англичанина. Всъщност бе умрял в годината на раждането на Дий — 1527-а. И двамата бяха безсмъртни и едни от най-могъщите фигури на планетата. През вековете на дългия си живот те се бяха намразили, но сега обстоятелствата ги принуждаваха да бъдат несигурни съюзници.

Двамата седяха в трапезарията на голямата градска къща на Макиавели край „Плас дю Канада“ в Париж вече тридесет минути. През това време нито един от тях не бе продумал. И двамата бяха получили едно и също известие по мобилните си телефони: образа на змей, поглъщащ опашката си — Уроборос, — един от най-старите символи на Тъмните древни. По средата на кръга стоеше числото тридесет. Няколко години по-рано щяха да получат това известие по факса или по пощата, а преди десетилетия — с телеграма или по пратеник, а пък още по-рано — върху къс хартия или пергамент, и щяха да разполагат с часове или дни, за да се подготвят за срещата. Сега известието идваше по телефона и времето до отговора се измерваше в минути.

Макар да очакваха обаждането, и двамата подскочиха, когато телефонът по средата на масата иззвъня. Макиавели протегна ръка, завъртя апарата и погледна номера на обаждащия се. По екрана се плъзгаше невероятно дълъг номер, който започваше с 31415 — той позна, че това е част от числото пи. Когато натисна бутона за приемане, се разнесе свирещ и пращящ шум, който скоро заглъхна до тих шепот.

— Разочаровани сме. — Гласът по телефона говореше архаична форма на латинския, която бе използвана за последно векове преди времето на Юлий Цезар. — Много сме разочаровани. — Беше невъзможно да се определи дали гласът е мъжки или женски, а понякога дори звучеше, като че ли двама души приказват едновременно.

Макиавели бе изненадан; той очакваше да чуе стържещия глас на своя Тъмен господар — никога досега не бе чувал този. Но Дий не беше. Макар лицето на английския магьосник да остана безизразно, италианецът видя, че мускулите по челюстта му са се стегнали и той се е напрегнал почти недоловимо. Значи това бе загадъчният Тъмен господар на Дий.

— Уверихте ни, че всичко е подготвено… уверихте ни, че Фламел ще бъде заловен и убит… уверихте ни, че Пернел ще бъде премахната и че близнаците ще бъдат хванати и предадени в ръцете ни… — Гласът заглъхна в статичен шум. — Но въпреки това Фламел още е на свобода… Пернел вече не е затворена в килия, макар че си остава пленена на острова. Близнаците избягаха. И още не разполагаме с целия Сборник. Разочаровани сме — повтори безплътният глас.

Дий и Макиавели се спогледаха. Хората, които разочароваха Тъмните древни, обикновено изчезваха. Един Древен господар имаше силата да дарява на човешките си слуги безсмъртие, но този дар можеше да бъде отнет с едно докосване. В зависимост от това колко дълго човекът е бил безсмъртен, тялото му претърпяваше внезапно и често смъртоносно състаряване, вековете го застигаха и унищожаваха плътта и органите му. За броени секунди един здрав наглед човек можеше да се превърне в купчина суха кожа и стрити на прах кости.

— Вие се провалихте — прошепна гласът.

Нито един от двамата мъже не наруши последвалата тишина. Ясно осъзнаваха, че в момента извънредно дългият им живот виси на косъм. И двамата бяха могъщи и важни, но не и незаменими. Тъмните древни имаха и други човешки слуги, които можеха да пратят след Фламел и близнаците. Много други.

Появиха се смущения по линията, а после друг глас заговори:

— Все пак нека отбележа, че не всичко е загубено.

Вековната практика помогна на Макиавели да запази лицето си безизразно. Това беше гласът, който бе очаквал, гласът на неговия Древен господар — същество, което бе управлявало за кратко Египет преди повече от три хиляди години.

— Нека отбележа, че сега сме по-близо отвсякога до целта. Имаме повод за надежда. Уверихме се, че човешките деца наистина са близнаците от легендата; даже видяхме известна демонстрация на силите им. Този проклет алхимик и неговата жена — Вълшебницата, са в безизходно положение и умират. Трябва само да изчакаме и времето, нашият най-голям съюзник, ще се погрижи за това вместо нас. Скатах е изгубена, а Хеката е унищожена. А ние имаме Сборника.

— Но не целия — прошепна мъжко-женският глас. — Още ни липсват последните две страници.

— Съгласен съм. Но това е повече, отколкото сме имали някога. И със сигурност е достатъчно, за да започнем да привикваме Древните от най-далечните Сенкоцарства.

Макиавели се намръщи и се съсредоточи. Господарят на Дий се славеше като най-могъщ от всички Древни, но ето че неговият собствен господар спореше и обсъждаше нещата с него или нея. Линията пропука и мъжко-женският глас се разнесе почти сприхаво.

— Само че ни липсва Последното призоваване. Без него нашите братя и сестри няма да могат да направят последната крачка от своите Сенкоцарства към този свят.

Господарят на Макиавели отвърна с равен глас:

— Въпреки това трябва да събираме армиите си. Някои от нашите братя и сестри са се отдалечили твърде много от този свят; дори са преминали отвъд царствата в Другите светове. Ще са им нужни много дни, за да се върнат. Трябва да ги извикаме сега, да ги съберем в Сенкоцарствата, намиращи се на границата на този свят, така че когато времето настъпи, да могат с една крачка да се озоват тук и всички като един да тръгнем, за да си възвърнем планетата.

Макиавели погледна Дий. Главата на английския магьосник бе леко килната на една страна, а очите му — полузатворени, докато слушаше Древните. Сякаш усетил погледа на Макиавели, Дий отвори очи и повдигна вежди в безмълвен въпрос. Италианецът поклати леко глава; нямаше представа какво се случва.

— Това е времето, което Авраам предвиди, когато създаде Сборника — продължи господарят на Макиавели. — Той притежаваше прозрението, можеше да зърне нишките на времето. Той предсказа, че ще дойде тази епоха — нарече я Превратното време, — когато на земята ще се възцари редът. Ние открихме близнаците, знаем къде се намират Фламел и последните две страници от Сборника. След като се сдобием със страниците, ще можем да използваме силите на близнаците, за да се подготвим за Последното призоваване.

Линията пукаше от смущения и Макиавели ясно чу на заден фон одобрително мърморене. Осъзна, че и други слушат разговора, и се зачуди колко ли Тъмни древни са се събрали. Прехапа силно бузата си отвътре, за да не се усмихне при мисълта как Древните, в своите различни образи и проявления — човешки и нечовешки, звероподобни и чудовищни, — се вслушват напрегнато в мобилните си телефони. Той избра един момент, когато в мърморенето на гласовете настъпи пауза, и заговори предпазливо, прочиствайки гласа си от всяко чувство, така че да звучи хладно и професионално.

— Тогава мога ли да предложа да ни позволите да довършим задачата си. Нека намерим Фламел и близнаците. — Знаеше, че играе опасна игра, но беше ясно, че в редиците на Древните има разногласие, а Макиавели открай време бе майстор в манипулирането на такива ситуации. Ясно бе доловил копнежа в гласа на господаря си. Древните отчаяно искаха близнаците и Сборника; без тях останалите Тъмни древни нямаше да могат да се върнат на земята. В този миг той разбра, че двамата с Дий са все още ценни притежания. — Двамата с доктора сме съставили план — каза той и млъкна, чакайки да види дали ще се захапе въдицата.

— Говори, човеко — изръмжа мъжко-женският глас.

Макиавели скръсти ръце и не каза нищо. Веждите на Дий подскочиха и той посочи към телефона. „Говори“ — изрече безмълвно с устни докторът.

— Говори! — изръмжа гласът сред пращенето и пиукането.

— Ти не си моят господар — каза много тихо Макиавели. — Не можеш да ми заповядваш.

Раздаде се дълъг съскащ звук, като от изпускане на пара. Макиавели обърна леко глава, опитвайки се да определи какво представлява този шум. После кимна: беше смях. Другите Древни бяха развеселени от отговора му. Беше се оказал прав: имаше разногласия в редиците на Древните и макар че господарят на Дий бе всемогъщ, това не означаваше, че го харесват. Макиавели можеше да използва тази слабост в своя полза.

Дий се взираше в него, с разширени от ужас — а може би и от възхита — сиви очи.

Линията пропука, шумът се смени и заговори господарят на Макиавели. В стържещия му глас ясно личеше веселие.

— Какво предлагаш? И внимавай, човеко — добави той. — Ти също се провали. Бяхте ни уверили, че Фламел и близнаците няма да се измъкнат от Париж.

Италианецът се наведе към телефона с победоносна усмивка.

— Господарю, аз получих указания да не предприемам нищо, докато не пристигне английският магьосник. Беше загубено ценно време. Фламел успя да се свърже със свои съюзници, да намери убежище и отдих. — Докато говореше, Макиавели наблюдаваше внимателно Дий. Знаеше, че англичанинът се бе свързал със своя Древен господар, а той на свой ред бе наредил на господаря на Макиавели да каже на италианеца да не прави нищо, докато не дойде Дий. — Това забавяне обаче — продължи той, след като бе изтъкнал каквото искаше, — се оказа в наша полза. Момчето бе Пробудено от Древен, който е на наша страна. Получихме някаква представа за силите на близнаците и знаем къде са отишли. — Той едва успяваше да скрие самодоволството в гласа си. Погледна към седящия срещу него Дий и кимна бързо. Английският магьосник схвана намека.

— Те са в Лондон — продължи Дий. — А Англия е страната, която с най-голямо основание можем да наречем своя — наблегна той. — За разлика от Париж, там имаме съюзници: Древни, Потомци от Следващото поколение, безсмъртни и човешки слуги, които ще ни помогнат. А в Англия има и други, които са верни само на себе си, но услугите им могат да бъдат купени. Всички тези ресурси могат да се насочат към издирването на Фламел и близнаците. — Той свърши и се приведе напред, взирайки се напрегнато в телефона, в очакване на отговор.

Линията изщрака и замлъкна. После стаята се изпълни с дразнещ сигнал „заето“.

Дий се втренчи в телефона със смесица от изумление и гняв.

— Връзката ли прекъсна, или те просто ни затвориха?

Макиавели натисна бутона на говорителя и звукът спря.

— Сега знаеш как се чувствам, когато ми затваряш — каза той тихо.

— Какво ще правим сега? — попита Дий.

— Ще чакаме. Предполагам, че в момента обсъждат бъдещето ни.

Дий скръсти ръце на тесните си гърди.

— Те имат нужда от нас — каза той, като се стараеше гласът му да прозвучи уверено, но не успя.

Усмивката на Макиавели бе горчива.

— Те ни използват. Но нямат особена нужда от нас. Само в Париж знам поне дузина безсмъртни, които могат да правят онова, което и аз.

— Е, да, ти си заменим — каза Дий, като сви самодоволно рамене. — Но аз съм прекарал целия си живот в преследване на Никола и Пернел.

— Искаш да кажеш, че си прекарал целия си живот в неуспешни опити да ги хванеш — рече Макиавели безизразно, а после добави с лукава усмивка: — Толкова близо и все пак толкова далеч.

Каквото и да се канеше да отвърне Дий, иззвъняването на телефона му попречи.

— Ето нашето решение. — Говореше Древният господар на Дий. Мъжкият и женският глас се сливаха ведно. — Магьосника ще последва Алхимика и близнаците в Англия. Нарежданията са изрични: унищожи Фламел, залови близнаците и върни двете липсващи страници. Използвай всички необходими средства за постигането на тази цел; в Англия имаме съмишленици, които са ни задължени. Ще поискаме от тях да изплатят дълга си. И, докторе… ако този път се провалиш, ще ти отнемем временно дара на безсмъртието и ще те оставим да се състариш почти до самия край… а после, миг преди да умреш, ще те направим пак безсмъртен. — Чу се хъхрене, което можеше да е кикот или поемане на дъх. — Помисли си как ще се чувстваш: гениалният ти ум, затворен в престаряло и немощно тяло, без да можеш да виждаш или да чуваш ясно, без да можеш да се движиш, постоянно измъчван от десетки болежки. Ще останеш вечно стар, но никога няма да умреш. Такава ще бъде твоята участ, ако се провалиш. Ще те затворим навеки в тази стара черупка от плът.

Дий кимна, преглътна тежко, а после, влагайки в гласа си толкова увереност, колкото можеше да събере, каза:

— Няма да се проваля.

— А ти, Николо… — заговори Древният господар на Макиа-вели. — Ти ще заминеш за Америка. Вълшебницата е на свобода на Алкатраз. Направи каквото е нужно, за да завладееш острова.

— Но аз нямам връзки в Сан Франциско — възрази бързо Макиавели. — Нямам съюзници. Моята територия винаги е била Европа.

— Ние имаме много сподвижници из двете Америки. Сега всички те са се отправили на запад, където ще изчакат пристигането ти. Ще наредим на един от тях да те води и да ти съдейства. На Алкатраз ще намериш нещо като своеобразна армия, спяща в килиите — създания от най-мрачните кошмари и най-зловещите митове на хората. Нямахме намерение да използваме тази армия толкова скоро, но събитията се развиват бързо, много по-бързо, отколкото очаквахме. Скоро ще настъпи Времето на Лита, лятното слънцестоене. Тогава аурите на близнаците ще бъдат най-силни, а преградите между този свят и безбройните Сенкоцарства — най-слаби. Смятаме в този ден да си върнем властта над човешкия свят.

Дори Макиавели не успя да запази лицето си безизразно. Погледна към Дий и видя, че Магьосника също е потресен. И двамата работеха за Тъмните древни от векове и винаги бяха знаели, че те смятат да се върнат на света, в който са властвали някога. Въпреки това беше шокиращо след години на чакане и планиране да разберат, че това ще стане след малко повече от три седмици.

Доктор Джон Дий се наведе по-близо до телефона.

— Господари — и знам, че като казвам това, говоря и от името на Макиавели, — ние сме много щастливи, че Превратното време е толкова близо и че вие скоро ще се върнете. — Той преглътна тежко и си пое бързо дъх. — Но ако ми позволите да ви предупредя: светът, в който се връщате, не е онзи, който напуснахте. Човеците имат технология, комуникации, оръжия… те ще се съпротивляват — добави той колебливо.

— Така е, докторе — каза господарят на Макиавели. — Затова ще дадем на човеците нещо друго, за което да мислят, нещо, което да изтощи ресурсите им и да погълне вниманието им. Николо — продължи гласът, — когато завземеш Алкатраз, събуди чудовищата в килиите и ги пусни да върлуват из Сан Франциско. Разрухата и ужасът ще бъдат неописуеми. А когато градът се превърне в димящи руини, остави чудовищата да скитат където пожелаят. Те ще се развилнеят из цяла Америка. Човечеството винаги се е бояло от мрака: ние ще му напомним защо. На всички континенти вече има такива скривалища със създания; всички те ще бъдат освободени едновременно. Светът бързо ще потъне в лудост и хаос. Цели армии ще бъдат изтребени, така че, когато се върнем, няма да има кой да ни се опълчи. И какво ще бъде първото, което ще направим? Ами ще унищожим чудовищата и човеците ще ни приветстват като свои спасители.

— И тези зверове се намират в килиите на Алкатраз? — попита Макиавели ужасен. — Как да ги събудя?

— Ще получиш указания, когато стигнеш в Америка. Но първо трябва да победиш Пернел Фламел.

— Откъде знаем, че тя още е там? Щом се е измъкнала от килията си, със сигурност трябва да е избягала и от острова, нали? — Италианецът усети как сърцето му заби по-силно; преди триста години се бе заклел да отмъсти на Вълшебницата. Нима сега най-сетне щеше да му се отдаде такава възможност?

— Тя още е на острова. Освободила е Ареоп-Енап, Стария паяк. Той е опасен враг, но не е непобедим. Предприехме някои стъпки, за да го обезвредим и да си гарантираме, че Пернел ще остане там до твоето пристигане. И, Николо — гласът на Древния стана твърд и заплашителен, — не повтаряй грешката на Дий. — Магьосника се изпъна. — Не се опитвай да заловиш или затвориш Пернел. Не говори с нея, не се пазари с нея и не се опитвай да я убеждаваш. Убий я веднага, щом я зърнеш. Вълшебницата е безкрайно по-опасна от Алхимика.