Майкъл Скот
Вълшебницата (17)

Глава 17

Пернел Фламел стоеше в рамката на входа и се взираше към полумрака долу. Тежката метална врата, която някога бе препречвала отвора, сега лежеше на земята зад нея, очукана и изкривена, изтръгната от пантите от теглото на паяците, които се бяха изсипали от затворническите килии. След като Ареоп-Енап се бе затворил в своя пашкул, оцелелите паякообразни изчезнаха и по повърхността на Алкатраз останаха само съсухрените телца на мъртви мухи и паяци. Тя се чудеше кой — или какво — бе пратило мухите. Някой могъщ, без съмнение; някой, който вероятно в същия този момент планираше следващия си ход.

Пернел наклони глава на една страна, отметна дългата си черна коса зад ухото, притвори очи и се заслуша. Слухът й бе остър, но не можеше да долови никакъв шум от движение. Въпреки това Вълшебницата знаеше, че килиите не са празни. Островният затвор бе пълен с кръвопийци и плътоядци — байтали, минотаври, вендиго и они, тролове и клурикони, и разбира се, смъртоносния сфинкс. Слънчевата светлина бе презаредила аурата на Пернел и тя знаеше, че може да се справи с по-малките създания — макар че минотаврите и вендиго щяха да й създадат някои проблеми, — обаче бе съвсем наясно, че не може да победи сфинкса. Крилатият лъв се хранеше с магическа енергия; дори само близостта с него щеше да изтощи аурата й и да я остави безпомощна.

Пернел притисна с ръце къркорещия си стомах. Беше гладна. Вълшебницата вече рядко се нуждаеше от храна, но сега усещаше, че изгаря много енергия и й трябват калории, които да я поддържат. Ако Никола бе тук, това нямаше да е проблем; по време на пътешествията им той често бе използвал алхимичните си умения, за да превръща камъните в хляб, а водата — в супа. Тя знаеше няколко магии от типа „Рог на изобилието“, които бе научила в Гърция и които биха й осигурили достатъчно храна, но за да ги направи, трябваше да използва аурата си, а нейният характерен отпечатък щеше да привлече сфинкса.

На острова Пернел не бе срещнала никакви хора — съмняваше се, че някой би могъл да оцелее дори една-единствена нощ на Алкатраз с непокътнато тяло и разум. Спомни си, че наскоро — преди около шест месеца — беше чела дописка в един вестник, в която се казваше, че Алкатраз е закупен от частна корпорация и се затваря за посещения. Държавният парк щеше да бъде преобразуван в мултимедиен исторически музей. След като вече знаеше, че островът е собственост на Дий, тя предполагаше, че истината не е такава. И което бе още по-лошо, след като поне от шест месеца на острова не бе стъпвал човек, изглеждаше твърде невероятно да намери нещо, годно за ядене. Но не за първи път през дългия й живот й се налагаше да гладува.

Магьосника бе събрал в килиите армия — създания от всеки народ и от митовете на всяка раса. Всички те без изключение бяха чудовища, които предизвикваха кошмари у хората от хилядолетия насам. А щом имаше армия, това означаваше, че наближава война. Сочните устни на Пернел се извиха в крива усмивка. Изглежда, тя бе единственият човек на Алкатраз… заедно с подбрана колекция митични зверове, кошмарни чудовища, вампири и превръщенци. В морето имаше нереиди, отмъстителната Богиня-врана бе заключена в една килия дълбоко в недрата на острова, а някакъв невероятно могъщ Древен или Потомък я нападаше от неизвестно място на континента.

Усмивката на Пернел помръкна; беше сигурна, че някога в миналото се е намирала и в по-тежко положение, но точно в момента не можеше да си спомни кога. А и винаги по-рано бе имала до себе си Никола. Двамата заедно бяха непобедими.

Съвсем лек ветрец полъхна и разроши косата ѝ, а после прашинките се завихриха и в полумрака се мярна неясна фигура. Пернел се втурна обратно на слънце, където бе най-силна. Съмняваше се, че това е сфинксът; щеше да надуши непогрешимата му миризма: мускусен дъх на лъв, птица и змия.

Една фигура се очерта на входа и придоби наситеност и плътност, когато светлината падна върху нея — фигура, съставена от червени частици ръжда и блестящи късчета паяжина: беше призракът Хуан Мануел де Аяла, откривател и пазител на Алкатраз. Той се поклони дълбоко.

— Радвам се да те видя жива и здрава, мадам — каза привидението на официален старомоден испански.

Пернел се усмихна.

— Защо, да не мислеше, че ще се присъединя към теб като дух?

Полупрозрачният Де Аяла заплува във въздуха, обмисляйки внимателно въпроса, после поклати глава.

— Знаех, че ако загинеш на острова, няма да останеш тук. Духът ти щеше да тръгне да се скита.

Пернел кимна в знак на съгласие и очите й се замъглиха от печал.

— Щях да намеря Никола.

Идеалните зъби, които морякът призрак никога не бе имал приживе, блеснаха в усмивка.

— Ела, мадам, ела: мисля, че има нещо, което трябва да видиш. — Той се обърна и се понесе обратно към стълбите. Пернел се поколеба; тя вярваше на Де Аяла, но призраците не бяха най-умните същества и бе лесно да ги измамиш. А после долови във влажния и солен въздух слаб и неясен дъх на мента. Без да се колебае нито миг повече, Вълшебницата последва призрака в сенките.