Майкъл Скот
Вълшебницата (15)

Глава 15

В катакомбите дълбоко под Париж доктор Джон Дий придирчиво изтупа прахта от ръкава на костюма си, подръпна маншетите си и оправи папийонката си. Щракна с пръсти и пред него разцъфтя сярножълто кълбо, което се полюшваше на височината на главата му. То издаваше миризма на развалени яйца, която обаче бе станала толкова привична за Дий, че той дори не я усещаше. Мръсножълта светлина окъпа две извити колони от полирана кост, които бяха оформени така, че да наподобяват рамка на врата. Зад отвора цареше пълен мрак.

Дий пристъпи в подземната зала, за да се изправи пред един замръзнал бог.

През дългия си живот Магьосника бе виждал много чудеса. Беше започнал да приема необикновеното за обикновено, странното и причудливото за банално. Дий бе виждал как оживяват легендите от „Хиляда и една нощ“, беше се сражавал с чудовища от гръцките и вавилонските митове, бе пътувал през царства, които хората смятаха за измислици, създадени от пътешествениците Марко Поло и Ибн Батута. Знаеше, че митовете на келтите и римляните, галите и монголите, русите, викингите и дори маите са нещо повече от приказки — опират се на факти. Боговете на Гърция и Египет, духовете на американските равнини, тотемите от джунглите и японските мио-о^[1] някога бяха живели в действителност. Сега ги помнеха само като части от митове и откъслеци от легенди, но Джон Дий знаеше, че едно време те са крачили по земята. Те принадлежаха към расата на Древните, която бе управлявала света в продължение на хилядолетия.

Един от най-великите Древни бе Марс… а преди по-малко от двадесет и четири часа Дий го бе запечатал в гробница от здрава кост.

Магьосника пристъпи в обширното, но ниско кръгло помещение и реещото се кълбо светлина обагри всичко в жълтеникавия цвят на светло масло. Той огледа стаята. Макар че нейното местоположение му бе известно от векове, никога по-рано не бе имал причина да слезе тук долу и да се изправи пред Спящия бог. А вчера всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше възможност да изследва гробницата. Той прокара длан по гладката стена до вратата и ученият в него разпозна материалите: колагенови влакна и калциев фосфат. Стените тук не се състояха от камък, а от кост. Дий забеляза две вдлъбнатини върху далечната стена. Между тях имаше две по-малки и той внезапно разбра какво вижда и осъзна къде се намира. Гледаше чифт очи и нос. Стаята не бе издълбана в едно-единствено парче кост, както си бе мислил — намираше се във вътрешността на огромен череп. За негов ужас черепът изглеждаше почти човешки. Дий усети как по гръбнака му полазват тръпки; беше чувал истории за Сенкоцарства, обитавани от великани човекоядци, макар че самият той никога не ги бе срещал. Вчера стените бяха гладки и полирани; днес приличаха на свещ, която е била оставена твърде близо до огъня. Отдавна застинали костни сталактити се спускаха от тавана като лепкав карамел; огромни мехури бяха замръзнали в момента, докато се пукат; капки и струи гъста течност се виеха в сложни шарки.

По средата на стаята имаше издигнат дълъг правоъгълен каменен плинт, опръскан с капки, които приличаха на бял восък. Древната плоча бе пукната надве.

А на пода пред плинта стоеше сива статуя, отчасти обвита в жълто. Тя представляваше огромен мъж, на ръце и колене, застинал в момента, докато се опитва да се надигне. Фигурата бе облечена като воин, с метално кожени доспехи от древното минало. Лявата й ръка бе протегната напред с разперени пръсти, докато дясната бе затънала до китката в пода. Тялото от кръста надолу също изчезваше в земята. Върху гърба на фигурата две зловещи създания с размерите на деца бяха замръзнали, докато се опитваха да скочат напред на козите си копита. Бяха слаби  като клечки, ребрата им се брояха, устите им бяха зейнали, разкривайки страховити зъби, а протегнатите им ръце завършваха с остри като ками нокти.

Дий повдигна палтото си, за да не обърше пода, и дръпна панталоните си нагоре, а после приклекна да разгледа по-добре статуите. Те приличаха на музеен експонат, класическа скулптура от Микеланджело или Бернини, може би — Фобос и Деймос на гърба на Марс Ултор. Дий помръдна ръка и светлинното кълбо се плъзна над главите на сатирите. Виждаха се и най-малките детайли: беше запазен всеки косъм, лигите, течащи по брадичките им, а един от тях — стори му се, че е Фобос — имаше дори счупен нокът. Само че това не бяха статуи; вчера те представляваха свирепи живи създания и Марс ги бе насъскал срещу него. Това би била ужасна смърт. Сатирите се хранеха с паниката и страха… а през вековете Дий бе научил, че има много неща, от които да се страхува. Мисълта за онова, което можеха да сторят с него Древните, винаги предизвикваше панически конвулсии в стомаха му. Фобос и Деймос биха пирували с него в продължение на месеци.

Магьосника се приведе напред да огледа шлема, който покриваше изцяло главата на Марс. Под жълтия слой от втвърдена кост все още се виждаше сивият камък. Той блещукаше като гранит, но не беше с естествен произход. За миг Дий почувства нещо като жал към Тъмния древен. Вещицата от Ендор бе направила така, че аурата му да стане видима и да се втвърди като камък около тялото му, затваряйки го под невъзможно тежка кора. Ако богът я обелеше, аурата му изкипяваше като лава и моментално се втвърдяваше наново. Марс, който някога бе крачил по света и бе почитан като бог от дузина народи под десетки различни имена, от хилядолетия насам бе практически неподвижен. Дий осъзна, че се чуди какво ли престъпление е извършил Бога на войната, за да обиди Вещицата толкова силно, че тя да го осъди на тази продължителна не-смърт. Трябва да е било нещо наистина ужасно. После устните на Магьосника трепнаха в усмивка, щом внезапно му хрумна нещо. Той протегна ръка и почука по шлема. Звукът отекна глухо в обвитата в кост стая.

— Знам, че ме чуваш — рече разговорливо Дий и продължи: — Просто си мислех, че, изглежда, съдбата ти е такава. Първо — Вещицата те затвори в собствената ти аура, а после — аз те обвих в здрава кост.

Струйки черен дим блъвнаха изпод шлема на Древния.

— А, добре — промърмори Дий. — За миг си помислих, че съм те загубил.

Очите проблеснаха в алено в чернотата зад шлема.

— Не мога да бъда убит толкова лесно. — Гласът на Марс представляваше дрезгаво стържене със следа от неопределим акцент.

Дий се изправи и отупа безупречно чистите колене на панталона си.

— Знаеш ли, всеки Древен, когото съм убил, е казвал същото. Но в твоите вени тече кръв. А това, което живее, може да бъде убито. — Той се усмихна едва-едва и показа малките си зъби. — Признавам, че е трудно да бъдеш убит — всъщност почти невъзможно, — но има начин да се направи. Знам това. Правил съм го. Всъщност преди по-малко от седмица убих Хеката.

За миг във вътрешността на шлема засия яркочервена светлина, после помръкна. Прикован от гранит и кост, Марс не можеше да помръдне, но все пак Дий ясно усещаше погледа на Древния върху себе си. Черен дим се виеше от процепа на шлема, а там, където трябваше да са очите на бога, имаше две алени топки, нашарени със сини точици.

— Върна се, за да злорадстваш ли, Магьоснико?

— Нямах такова намерение. — Дий мина зад тройната статуя, като я оглеждаше от всеки ъгъл. — Но след като така или иначе съм тук, мога и да позлорадствам. — Той плъзна ръце по рамото на Древния и усети как собствената му аура заблещука, когато съвсем слаба искрица от енергия пробяга през него. Макар и затворен в обвивка от кост и камък, Древният имаше могъща аура.

— Когато се измъкна оттук — предупреди го Марс, — което несъмнено ще сторя, ти ще бъдеш най-важната ми задача. Още преди да открия местонахождението на Вещицата от Ендор, ще намеря теб и отмъщението ми ще бъде ужасно.

— Уплаши ме — каза Дий с глас, изпълнен със сарказъм. — Вещицата те е държала затворен в камък в продължение на хилядолетия и ти още не си успял да се отървеш от това проклятие. А знаеш, че ако с Вещицата се случи нещо, магията ще умре заедно с нея и ще те остави затворен така навеки. — Магьосника заобиколи и застана пак пред Древния. — Може би трябва да убия Вещицата. Тогава никога няма да се измъкнеш.

От вътрешността на шлема се разнесе странен сумтящ звук и на Магьосника му трябваха няколко секунди да разбере, че Древният се смее.

— Ти! Да убиеш Вещицата? Мен ме наричаха Бог на войната; мощта ми бе ужасяваща. И пак не можах да я убия. Ако тръгнеш срещу нея, Магьоснико, тя ще ти причини нещо кошмарно — и ще се постарае мъченията ти да продължат хиляда години. Веднъж тя превърна цял легион римски войници^[2] във фигурки, големи колкото нокът, а после ги наниза на сребърна тел, за да може да ги носи като огърлица. Поддържаше ги живи в продължение на векове. — Древният се изкикоти, което прозвуча като стържене на камък. — Едно време тя събираше кехлибарени преспапиета и във всяко от тях имаше човек, който й е бил неприятен. Така че, давай, върви да нападнеш Вещицата! Сигурен съм, че ще бъде особено изобретателна при измислянето на наказанието ти.

Дий приклекна пред главата на Древния. Сплете пръсти и се втренчи в тъмната вътрешност на димящия каменен шлем. Две сияещи алени точици отвърнаха на погледа му. Магьосника раздвижи пръсти и кълбото от жълта светлина се спусна и спря зад главата му. Надяваше се, че ярката светлина ще заслепи Марс, но червените точици продължиха да се взират нетрепващо в него. С рязко движение на китката Дий отпрати кълбото към тавана, където то остана да се полюшва, а светлината му омекна и отслабна, обагряйки стаята в червеникавокафяво.

— Няма нищо, което би могъл да ми предложиш всъщност — рече уверено Дий.

— По свой собствен почин ли дойде, или господарите ти те пратиха? — попита Марс.

— Никой не знае, че съм тук.

— Дори и италианецът ли?

Дий сви рамене.

— Той може и да подозира, но не е в състояние да направи нищо. — После млъкна и зачака. Дий разчиташе на тишината. От опит знаеше, че хората често говорят, за да запълнят мълчанието.

— Какво искаш? — попита накрая Марс.

Магьосника приведе глава, за да скрие усмивката си. От този едничък въпрос той разбра, че Древният ще му даде точно каквото иска. Англичанинът винаги се бе гордял с въображението си — то бе сред нещата, които го правеха един от най-могъщите магьосници и некроманти на света, — но дори той не можеше да си представи какво е да бъдеш затворен в продължение на векове в твърда каменна черупка. Беше чул отчаянието в гласа на Бога на войната предния ден, докато умоляваше Софи да вдигне проклятието, и това му бе дало една идея.

— Знаеш, че съм човек, който държи на думата си — започна Дий.

Марс не каза нищо.

— Вярно, лъгал съм, мамил съм, крадял съм и съм убивал, но само с една-единствена цел: да върна Древните на този свят.

— Целта оправдава средствата — промърмори Марс.

— Точно така. А ти знаеш, че ако ти дам дума, ако ти се закълна, ще изпълня обещанието си. Вчера каза, че можеш ясно да усетиш намеренията ми.

— Знам, че въпреки твоите грешки — а може би и заради тях — ти си честен човек, макар че представата ти за чест е малко странна — рече Марс. — Така че, да, ако ми дадеш думата си, ще ти повярвам.

Дий бързо се изправи и заобиколи статуята, за да не може Марс да види триумфалната усмивка върху лицето му.

— Вещицата от Ендор никога няма да вдигне проклятието ти, нали?

Марс Ултор остана мълчалив задълго, но Дий не се опита да наруши тишината. Искаше да даде на Древния време да обмисли онова, което му бе казал току-що; той трябваше да признае, че е прокълнат да носи тази каменна черупка навеки.

— Не — каза най-сетне богът със зловещ шепот. — Няма.

— Може би някой ден ще науча какво си сторил, за да заслужиш такова наказание.

— Може би. Но няма да е от мен.

— И така, ти си в безизходица… а може би не си.

— Кажи ми какво искаш, Магьоснико.

Дий започна да обикаля около замръзналия Древен по посока на часовниковата стрелка, като с тих и безстрастен глас описваше своя план.

— Вчера ти пробуди Джош, слънчевия близнак. Докосна го; сега си свързан с него.

— Да, имаме връзка — съгласи се Марс.

— Вещицата докосна лунната близначка, дари я с Въздушната магия и освен това вля в нея целия си набор от знания — продължи Дий. — Вчера ти каза, че момичето би трябвало да знае заклинанието, което ще те освободи.

— И тя отвърна, че го знае — прошепна Марс.

Дий отлепи ръка от рамото на статуята, завъртя се и приклекна пред нея. В стаята запращя електрическа енергия.

— И тя ти отказа! Но дали ще ти откаже, ако животът на брат й — чакай, още по-добре животът на родителите й — се намира в опасност? Дали би отказала? Дали би могла?

Димът, излизащ иззад наличника на Древния, побеля, после стана сиво-черен.

— Макар че ме познаваше, знаеше какъв съм, какво съм направил, на какво съм способен, тя все пак ми се опълчи, за да отърве брат си — изрече много бавно Марс. — Смятам, че би направила всичко, за да спаси него и семейството си.

— Тогава ето какво ти обещавам — продължи Дий. — Намери ми момчето и имаш думата ми, че ще доведа момичето, брат му и родителите им тук, пред теб. Когато тя разбере, че ги чака смърт, гарантирам ти, че ще те освободи от това ужасно проклятие.