Майкъл Скот
Вълшебницата (60)

Глава 60

Били Хлапето хвърли поглед на черно-бялата фотография, сгушена в дланта му, запаметявайки суровата външност на Макиавели. Късата бяла коса щеше да се забележи лесно, реши той. Напъха снимката в задния джоб на джинсите си, скръсти ръце и се загледа в първите пътници, които влизаха в салона за пристигащи на международното летище на Сан Франциско.

Туристите се разпознаваха лесно; те бяха небрежно облечени в джинси или шорти и тениски, а повечето бутаха колички за багаж, отрупани с твърде много куфари с дрехи, които никога нямаше да облекат. Освен тях имаше бизнесмени в светли костюми или в спортни панталони и сака, които носеха куфарчета или малки сакове и крачеха целеустремено, като вече поглеждаха телефоните си, а блутуут слушалките в ушите им премигваха. Били обърна специално внимание на семействата: възрастни родители или баби и дядовци, посрещащи внуците си; млади мъже и жени — може би студенти, — връщащи се у дома при родителите си; двойки, които се срещаха отново. Имаше много сълзи, радостни викове, усмивки и ръкостискания. Били се зачуди какво ли е да те посрещнат така, да излезеш в салона за пристигащи на летището и да огледаш лицата, знаейки, че ще откриеш някой, който искрено се радва да те види — родител, брат или сестра, дори приятел — някой, с когото те свързва общо минало.

Той си нямаше никого. И така беше от много дълго време. Дори преди да стане безсмъртен, имаше малцина приятели и повечето от тях се бяха опитали да го убият. Никой не бе успял.

Най-после белокосият мъж от снимката влезе в салона — висок и елегантен в черния си смокинг, с черна кожена чанта за компютър през рамо. Били прехапа бузата си отвътре, за да не се усмихне: може би на някое европейско летище Макиавели щеше да мине незабелязан, но тук изпъкваше сред пъстрите небрежни облекла. Дори Били да не бе видял снимката, щеше да разбере, че това е европейският безсмъртен. Макиавели си сложи чифт прости черни слънчеви очила и огледа тълпата, и макар с нищо да не показа, че е познал някого, се обърна и тръгна към Били. Американецът се зачуди дали ще иска да си стиснат ръцете. Много безсмъртни не обичаха да докосват други хора и особено други безсмъртни. Макар че няколко пъти се бе срещал с английския магьосник, Били никога не бе виждал Дий да сваля сивите си ръкавици.

Макиавели протегна ръка.

Били се усмихна, бързо изтри длан в крачола на джинсите си и му я подаде.

— Как разбра, че съм аз? — попита той на сносен френски.

Ръкостискането на италианеца бе твърдо, а плътта му — хладна и суха.

— Обикновено просто следвам нюха си — отвърна Макиавели на същия език, а после премина на идеален английски. Вдиша дълбоко. — Аромат на лют червен пипер, ако не се лъжа.

— Точно така — съгласи се Били. Той също вдиша, опитвайки се да улови миризмата на италианеца, но усети само безбройните миризми на летището и — колкото и да е странно — лекия дъх, който всеки каубой свързва с гърмящи змии.

— Аз, разбира се, те проверих и в интернет — добави Макиавели с крива усмивка. — Още приличаш на прочутата си фотография. Странна работа обаче; ти ме позна, в мига щом влязох през вратата. Усетих погледа ти.

— Знаех кого да търся.

Веждите на Макиавели се извиха в безмълвен въпрос. Той вдигна слънчевите очила на челото си и погледна надолу с пламтящи сиви очи. Беше поне една глава по-висок от американеца.

— Много внимавам никоя моя снимка да не се появява в интернет или в печатни издания.

— Нашите работодатели ми пратиха това. — Били измъкна снимката от задния си джоб и му я подаде. Макиавели я погледна и по устата му плъзна съвсем лека усмивка. И двамата знаеха какво означава тя. Тъмните древни го шпионираха… което вероятно означаваше, че държат под око и Били. Макиавели понечи да му върне снимката, но Хлапето поклати глава. Погледна италианеца в очите и каза:

— Тя вече изпълни задачата си. Може би ще намериш друг начин да я използваш.

Макиавели кимна леко, при което слънчевите очила паднаха обратно на дългия му нос.

— Сигурен съм в това. — И двамата знаеха, че щом италианецът се върне в Париж, ще направи всичко, което му е по силите, за да разбере кой го е снимал.

Американецът погледна към единствената чанта в ръката на Макиавели.

— Това ли е всичкият ти багаж?

— Да. Бях приготвил по-голям куфар, но после осъзнах, че няма да се задържа тук достатъчно дълго, за да използвам и една десета от дрехите, които смятах да взема. Така че оставих всичко и си взех само резервно бельо и чорапи. И лаптопа си, разбира се.

Двамата мъже представляваха странна двойка, когато се запътиха към изхода — Макиавели в своя шит по поръчка черен костюм и Били в своята избеляла дочена риза, протрити джинси и износени ботуши. Макар че летището бе претъпкано, никой не се приближаваше толкова, че да ги докосне, и тълпата несъзнателно се разтваряше пред тях.

— Значи това е просто едно бързо пътуване дотук и обратно? — попита Били.

— Надявам се да хвана още първия полет за дома — усмихна се Макиавели.

— Възхищавам се на увереността ти — каза американецът, без да влага никакви емоции в гласа си. — Но съм на мнение, че може би няма да е толкова лесно да се победи госпожа Фламел. — Излязоха на яркото следобедно слънце и той извади от джоба на ризата си чифт стари слънчеви очила.

— Всичко подготвено ли е? — попита Макиавели, докато влизаха в полумрака на паркинга.

Били извади ключовете на колата от джоба си.

— Наел съм лодка. Ще ни чака на кей 39. — Той млъкна, внезапно осъзнал, че италианецът вече не е до него. Обърна се назад, с ключовете на яркочервения тъндърбърд в ръка, и видя, че европейският безсмъртен се взира с възхищение в колата, която представляваше ярко петно от цвят и стил сред останалите обикновени коли.

— „Тъндърбърд“ кабриолет от 1959-а… не, 1960-а — поправи се Макиавели. Плъзна длан по блестящия капак и фаровете. — Великолепно.

Хлапето се ухили. Бе очаквал, че няма да хареса Николо Макиавели, но италианецът току-що се бе издигнал с едно ниво в очите му.

— Това е моята гордост и радост.

Безсмъртният обиколи колата, като се наведе да огледа колелата и ауспуха.

— Виж ти: всичко изглежда оригинално.

— Такова е — рече гордо Били. — Сменял съм ауспуха два пъти, но се погрижих резервните да са от същия модел. — Той влезе в колата и изчака, докато Макиавели си сложи колана. — Бих предположил, че ти си падаш по „Ламборгини“ или може би „Алфа Ромео“.

— „Ферари“ може би, но никога „Алфа“!

— Много коли ли имаш? — попита Били.

— Нито една. Имам служебна кола и шофьор. Аз самият не карам — каза италианецът.

— Не караш или не можеш?

— Не обичам да карам. Лош шофьор съм — призна Макиавели с крива усмивка. — Но пък, от друга страна, съм се учил на триколесна кола.

— Кога е било това? — попита Били.

— През 1885-а.

— Аз умрях през 1881-а. — Били поклати глава. — Не мога да си представя какво би било да не умея да карам — промърмори той, докато потегляха от паркинга. — То ще е все едно да не мога да яздя. — Натисна газта и колата се устреми напред, вмъквайки се в натовареното движение край летището. — Искаш ли да си вземем нещо за ядене? — попита той. — Тук има някои добри френски и италиански ресторанти…

Макиавели поклати глава.

— Не съм гладен. Освен ако ти не искаш да хапнеш.

— В последно време не ям много — призна Били.

Мобилният телефон на Макиавели изпиука.

— Извини ме. — Той извади тъничкия апарат и се втренчи в екрана. — Аха — каза доволно.

— Добри новини ли? — попита Били.

Макиавели се облегна в седалката и се ухили.

— Вчера заложих един капан; задействал се е преди няколко часа.

Били хвърли кос поглед към него, но запази мълчание.

— В мига щом разбрах, че жената на Алхимика е държана принудително в Сан Франциско, очаквах, че или той, или някои от съюзниците му ще опитат да се върнат там. Имаха две възможности: полета, с който пристигнах току-що, или лей-портала на „Нотр Дам“.

— Ще предположа, че си направил нещо на онзи лей-портал — ухили се Хлапето. — Звучи ми като нещо, което бих сторил аз.

— Лей-порталът се задейства в нулевата точка в Париж. Аз просто покрих камъните с алхимична отвара от стрити кости на мамут — кости от плейстоценската епоха — и добавих към сместа простичка магия за привличане.

Светофарът светна червено и Били спря колата. Дръпна ръчната спирачка и се завъртя в седалката, за да изгледа италианеца с нещо като възхищение.

— Значи, който е използвал лей-портала…

— … е бил завлечен назад във времето до плейстоценската епоха.

— Кога е било това? — попита Били. — Никога не съм залягал много над ученето.

— В периода от 1,8 милиона до около 11 500 години преди нашето време — усмихна се Макиавели.

— Наистина си те бива. — Били поклати глава. — А имаш ли някаква представа кой е задействал лей-портала?

— Една охранителна камера е била насочена към мястото през последните двадесет и четири часа. — Макиавели вдигна телефона си. На него се виждаше снимка на две жени, опрели гръб една в друга, по средата на осеян с камъни площад. — Нямам представа коя е по-дребната жена — каза италианецът, — но тази отляво е Скатах.

— Сянката ли? — прошепна Били, като се приведе да погледне екрана. — Това ли е Девата-воин? — Не изглеждаше впечатлен. — Мислех, че ще е по-висока.

— Всички така мислят — рече Макиавели. — Това обикновено им е първата грешка.

Зад тъндърбърда засвириха клаксони, щом светофарът се смени, и някой подвикна.

Макиавели хвърли любопитен поглед към американския безсмъртен, чудейки се как ли ще реагира. Но Били Хлапето бе укротил прочутия си буен нрав още преди десетилетия. Той вдигна ръка и махна извинително във въздуха, после потегли.

— Е, след като Сянката е вън от играта, предполагам, че това прави задачата ни доста по-лесна.

— Значително — съгласи се Макиавели. — Таях смътни подозрения, че по някакъв начин ще се появи на Алкатраз и ще развали купона.

— Е, сега това няма да се случи — усмихна се Били, а после стана сериозен. — Под седалката си ще намериш плик. В него има разпечатка на имейл, който получих вчера следобед от „Енох Ентърпрайзис“ и с който ни се дава разрешение да отидем на Алкатраз. В момента компанията на Дий притежава острова. Вътре ще намериш също и снимка, която пристигна като приложение на един анонимен имейл тази сутрин. На мен не ми говори нищо.

Макиавели извади двата листа от плика. На бланката с логото на „Енох Ентърпрайзис“ бе напечатан дълъг и официален на вид документ, с който на приносителя се даваше разрешение да отиде на острова и да проведе „исторически изследвания“. Беше подписан от Джон Дий, доктор по философия. Вторият лист представляваше цветна снимка с висока резолюция на рисунките по стените на египетска пирамида.

— Знаеш ли какво означава? — попита Били.

Макиавели обърна листа настрани.

— Това е снимано в пирамидата на Унис, който е царувал в Египет преди повече от четири хиляди години — каза той бавно. Идеално оформеният му нокът проследи една редица от йероглифи. — Тези надписи по-рано се наричаха „Текстове от пирамидите“; днес ги наричаме „Книгата на мъртвите“. — Италианецът потупа с пръст по снимката и се изсмя тихо. — Убеден съм, че това е словесната формула за събуждането на всички същества, спящи на острова. — Той пъхна листовете обратно в плика и погледна към по-младия мъж. — Да вървим на Алкатраз. Време е да убием Пернел Фламел.